Съдържание:
Пролог
Глава 1.
Глава 2.
Глава 3.
Глава 4.
Глава 5.
Глава 6.
Глава 7.
Глава 8.
Глава 9.
Глава 10.
Епилог
понеделник, 29 юни 2015 г.
Между ад и рай. Пролог
-
Готова ли си
за път, Зоуи? Всичко ли е проверено? Да не забравиш нещо важно…
-
Всичко е ОК,
Джим. Не се безпокой. Документите са опаковани, багажът ми е готов, билетът е у
мен. Няма повод за тревога. Споко!
-
Добре. Аз
като шеф съм длъжен да попитам и да те подсетя, за да не пропуснеш нещо. Но ти
си знаеш най-добре, разбира се…
-
Разбира се –
усмихна се тя в отговор на началника си. – Ще тръгвам, че полетът ми е доста
ранен и трябва да се наспя; иначе часовата разлика ще ме съсипе, поне за 3 дни.
-
Чао!
Пожелавам ти много успех на тази важна за компанията ни среща и дано имаш
приятен полет!
-
Благодаря,
Джим! А ти наглеждай нещата тук, грижи се за колегите… нали сме едно голямо
семейство, трябва да си помагаме! – смигна му тя на излизане. - Чао!
Зоуи беше привлекателна млада жена; среден ръст, стройно
тяло; симпатично лице и огромни, зелени очи; с дълга, вълниста коса с цвят на
черен шоколад. Изглеждаше добре; според средностатистическата оценка на
средностатистическите мъже, които я бяха виждали. Но тя беше и много повече от
това – просто хубава, млада жена. Тя беше успешна млада жена. Само на 32 г., тя
беше постигнала завиден успех в кариерата. След завършено образование, с пълно
отличие, разбира се; специалност „Корпоративен мениджмънт“ в Университета
Станфорд. Ръководеше отдел „Корпоративни клиенти“ в голяма международна
компания и се ползваше с пълното доверие на директора й. Сега за компанията
предстоеше сключване на огромна сделка, която щеше да й отвори път към пазара
на цял нов континент и всички тръпнеха в очакване на резултата от преговорите.
Те бяха поверени на най-подходящия човек за целта – Зоуи Смит.
Колкото и да беше успешна кариерата й, обаче,
Зоуи, както и всеки човек, не бе лишена от проблеми. Останала сираче едва на
4-годишна възраст; родителите й бяха загинали в ужасен автомобилен инцидент; тя
бе отгледана от баба си. Възрастната жена бе дала всичко от себе си, за да
осигури на детето пълноценен живот, макар и лишено от родителски грижи. Тя беше
всичко, целият свят, за Зоуи, както и момичето – за баба си. Зоуи най-много от
всичко се страхуваше, че един ден щеше да загуби баба си. Не си представяше
живота си без нея и се стараеше да не мисли много върху това.
В емоционален план нещата не изглеждаха по-добре.
Нямаше мъж до себе си, на когото да разчита. През целия си живот бе свикнала да
се оправя сама, за да не „тежи“ на възрастната си баба, въпреки че Барбара не
приемаше нещата по този начин; за нея бе истинско удоволствие да се грижи за
осиротялата си внучка – единственият човек, който й напомняше за дъщеря й.
Мери-Ан беше единствено дете на Барбара и Джоузеф Кели, и нелепата й и ранна
смърт съкрушиха възрастната двойка. Джоузеф, дядото на Зоуи, така и не превъзмогна
загубата на дъщеря си; почина от инфаркт 4 месеца след нея. Така Барбара загуби
първо детето си, после и съпруга си. Може би нямаше да преживее толкова много
болка, ако не беше малката Зоуи; клетото сираче сега имаше единствено баба си.
Тя се бе заклела на гроба на дъщеря си, че ще отгледа детето й, каквото и да се
случи. Но тогава не можеше да предполага какъв нов удар й крои съдбата, и то
съвсем скоро. Вероятно щеше да последва скъпия си Джоузеф, ако не беше внучката
й, която сега имаше най-голяма нужда от нея.
В последните дни преди заминаването си Зоуи се
притесняваше как ще се справя сама милата й баба, без тя да й помага
всекидневно. Щеше да отсъства седмица, но щеше да е толкова далеч, че не й се
мислеше за мига на раздялата с единствения, скъп на сърцето й, човек.
Прибра се бързо вкъщи, за да има време да прегледа
още веднъж целия си багаж; не искаше да се озове на хиляди километри от дома
без всичко необходимо за едно добро представяне: и на себе си, и на фирмата,
която беше станала нейно семейство с течение на годините, откакто работеше там.
Провери още веднъж документите: лични и служебни; самолетния билет; дрехи и
бельо; аксесоари; таблета и мобилния си телефон, както и периферията към тях.
Сети се да добави и фотоапарат, защото надали щеше някога да попадне отново на
това място и сега бе нейният шанс да го разгледа и да си запази спомени.
„Всичко е готово“, каза си наум и се усмихна. Баба й я извика за вечеря;
трябваше да хапне и да си ляга рано.
-
Последна
проверка на пътниците за полета до Сингапур! – прозвуча по високоговорителя.
Зоуи се нареди на съответната опашка. Щеше да лети 7 ч. до Сидни, там имаше
престой от 2 ч. и отново полет, до Сингапур, още 3,40 ч. „Ще си отспя“ мислеше
си, докато чакаше своя ред. На летището в Сидни щеше да хапне и да си почине в
залата за „заминаващи“. Щеше да си купи пътеводител на най-големия австралийски
град, за да знае какво да разгледа, когато го посети през някой отпуск, а и за
да се занимава с нещо в самолета. Нямаше през цялото време да спи, още повече,
че най-интересната част от полета бе последната.
С настаняването си в самолета се отпусна назад и
притвори клепачи; замисли се върху много въпроси: фирмата; предстоящата среща и
хоризонтите, които щеше да открие пред тях в случай на успех; живота си, който
винаги е бил пълен хаос и разбира се, Барбара. Тя не й излизаше от ума. Но за
да не се навива излишно и да си причинява тревоги преди важното събитие, тя
реши да се съсредоточи върху себе си и своите проблеми. А те съвсем не бяха
малко.
Зоуи беше затворен човек; може би животът я бе
направил такава, а може би пък така й харесваше повече. Когато не допускаш
хората близо до себе си, намаляваш риска да те наранят. Но също и така изпускаш
толкова много. Тя мислеше за това; колко ли неща бе пропуснала в живота си
поради страх, че нещо лошо ще се случи. Това може би бяха прекрасни
изживявания, събития, случки, но тя никога не им бе дала шанс да я зарадват.
„Колко е жалък животът ми“, разсъждаваше на ум и се взираше през илюминатора
към облачната покривка под самолета, която сега приличаше на захарен памук.
Искаше й се да се хвърли към него и да потъне в безтегловност и безвремие…
Откога копнееше да изпита истинска любов… Но все се страхуваше: от изоставяне;
от болката; от самотата, които щяха да последват… Както се казва „хем ми се
иска, хем не ми стиска“… До едно време имаше кандидати за благоразположението
й. Но тя все ги отблъскваше; кога - умишлено, кога – несъзнателно, кога – как…
Вече се беше примирила и бе приела съдбата си – щеше да живее за другите: първо
– за баба си; после за приятелите, които не бяха много, но пък бяха истински;
после – за колегите - те бяха семейството, което никога не бе имала, още от
дете.
Зоуи обичаше да пътува, страшно много. С
натоварената й работа не й оставаше много време за това, но в бъдеще нещата
щяха да се променят. Само да успееше със срещата утре… Планираше да заведе баба
си на почивка в луксозен комплекс. Барбара не бе почивала откакто пое грижите
за Зоуи и сега внучката искаше да се реваншира на баба си. Заслужаваше го.
Освен да пътува, Зоуи обичаше и да се унася в
сладки мечти. Рядко имаше възможност да го прави и сега реши да се възползва от
случая. Постепенно се унесе… Видя симпатичен, зрял мъж; с приятен слънчев
загар; с тъмна коса и искрящи очи… Привличаше я неудържимо; погледът му бе
магнетичен; кръвта – гореща; гласът му звучеше сластно и горещо… Намираха се
сред тропически рай, зелени палми и бял пясък… Птички пееха в клоните на
дърветата… Всичко наоколо подканяше към любов…
Събуди се от внезапно разтърсване на салона. Какво
става? Турбулентност ли? Колко ли време съм спала? И колко още остава до края
на полета? Това си мислеше, когато по високоговорителя чу глас:
-
Моля всички
пътници да затегнат своите предпазни колани! Влизаме в зона на висока турбулентност.
Няма причини за безпокойство. Това е само предпазна мярка. Запазете
спокойствие! Всичко ще бъде наред!
Зоуи си каза „какво, за Бога…? Ама и аз имам един
късмет!“ В този миг се чуха женски писъци, мъжки викове, изведнъж лъхна някакво
мощно течение, цялата машина сякаш потрепери… После дойде агонията... Звукът от
падането на самолета беше оглушителен. Никога човек не е чувал нещо по-страшно.
Всичко бе разбито на парчета и океанската вода нахлу светкавично.
Между ад и рай. Глава 1.
Бил Уотсън бе излязъл на риболов с малката си
лодка „Кралица Шарлът“. Преди час бе напуснал очертанията на залива Опуноху и
сега лодката се клатушкаше по вълните като старо корито. Той реши, че тук не
кълве и отиде по-навътре в океана. След минути гледката, която се разкри пред
очите му, му секна дъха. Не подлежеше на описание. Грабна чантата си. Добре, че
винаги, когато излизаше с лодката, вземаше със себе си и сателитния телефон.
Тук мобилните комуникации бяха толкова безполезни, колкото на полюсите или в пустинята
Сахара.
-
Ало, спешният
център ли е? – гласът му леко глъхнеше в слушалката.
-
Да,
господине. С какво мога да бъда полезна? – чу се дрезгав глас отсреща.
-
Можете ли да
засечете сигнала от телефона ми? – все по-угрижено звучеше Бил.
-
Защо?
Изгубихте ли се, господине? – гласът звучеше все по-отегчено.
-
Не, не съм се
изгубил. За да докладвам това, за което се обаждам, трябва да знаете къде се
намира мястото…
-
Успокойте се,
го...
-
Не ми
казвайте да се успокоя! Кажете ми дали можете да проследите сигнала на
проклетия телефон? – тотално изгуби търпение той.
-
Господине,
моля Ви, не с този тон. – флегмата продължаваше да нарежда.
-
А с какъв? Да
или не? – изкрещя в слушалката. После добави по-спокойно:
-
Извинете ме,
но е много важно. Та можете ли? – попита отново.
-
Да,
господине, но ще отнеме 3-4 минути, затова Ви моля да останете на линия;
говорете нещо, докато успеем да прихванем сигнала Ви. Например кажете какво се
е случило.
-
Добре. Точно
пред мен има паднал самолет. Аз излязох за риба с лодката и го виждам пред себе
си. Той е разбит на парчета, но може да има и оцелели… - гласът му стихваше.
-
Готови сме,
господине. Веднага изпращам катер на бреговата охрана и един медицински
хеликоптер. Ще Ви помоля да останете на мястото.
-
Разбира се.
Само побързайте! – каза и затвори. – Божичко, дали има живи хора? Какъв ужас! –
каза сам на себе си.
Скоро дойдоха от бреговата охрана и щом огледаха
мястото, извикаха водолазен екип и приготвиха черни найлонови чували. Капитанът
се запита дали ще им стигнат? Започнаха да вадят тела: пилот, помощник-пилот,
стюардеса, още една; пътници: жена, втора, трета; мъж; баба и дядо; малко дете;
тийнейджърка; втори мъж, трети; дете, прегръщащо плюшено прасенце; тийнейджър с
айпод; жена с очила… Просто нямаха край… Бреговата охрана се стресна; все бяха
виждали ужаси, но такова чудо – никога… Помислиха си, че няма да има нужда от
медицински хеликоптер, а от хладилна камера за телата, а и отломките постепенно
потъваха. Кошмарът бе обзел всички. След като всички тела бяха извадени
хеликоптерът все пак се оказа полезен. Петима души бяха още живи; беряха душа;
бяха в критично състояние, но все още живи. Веднага отлетяха с тях към
болницата. Бяха двама младежи, две млади жени и възрастна дама. Докато
натовариха ранените, последните останки от самолета потънаха. Бил тръгна към
града след катера. Искаше да узнае повече за трагедията. Първо отиде в
полицейското управление.
-
Добър ден!
Мога ли да получа някаква информация за падналия самолет? – попита учтиво
жената, която седеше в кабинка с надпис „информация“ отгоре. Тя го изгледа
сърдито.
-
Вие близък ли
сте на някой от пътниците? – отговори с въпрос на неговото питане.
-
Не, не съм,
но… Това какво общо има… - той не разбираше къде е връзката.
-
Има – има.
Информация даваме само на близки. Следващият! – извика високо.
-
Ама, чакайте
малко… Как така само на близки? Аз се интересувам какво… - заобяснява той, но
бе грубо прекъснат, отново.
-
Откъде-накъде
ще се интересувате, щом не сте близък… Какво Ви бърка Вас? – тонът й бе непростимо
груб.
-
Ами, оттам,
че аз се обадих. Аз съобщих по телефона за самолета. Аз! И смятам, че като
човек имам правото да разбера какво се е случило. Тези хора, оцелелите, сигурно
се нуждаят от помощ. Аз мога да помогна, но ми трябват данни. Защо пък е
толкова странно, че се вълнувам от станалото с тях? – беше силно под пàра,
защото безочието на чиновничката го възмути до краен предел. Тя веднага смени
тона и сърдитото изражение на лицето си; усмихна се на Бил и изчурулика:
-
Ами,
извинете, нямах представа, че сте Вие… Разбирате ли, не ни е разрешено да
изнасяме информация до никого. Освен до близките на … пострадалите, естествено.
– усмихна му се.
-
Ама защо не
казахте така от самото начало? Защо беше нужно цялото викане и нервиране? Щяхме
да се разберем като интелигентни хора. Кому е нужно това напрежение в такъв
момент? – вече спокойно и любезно говореше Бил. Даже леко намигна на жената
отсреща, което провокира неочаквана реакция от нейна страна – тя се изчерви.
Видимо смутена, промърмори нещо като:
-
Да, да, прав
сте … разбира се… Кому са нужни тези нерви в подобна ситуация? Аз … моля да ме
извините, но от часове медиите не са спрели да ме тормозят за информация за
станалото. А началник – управлението беше пределно ясен: „никакви медии; никакви
данни не давате. Ако е някой близък, водите го при мен“. При неспазване на
заповедта може да си загубя работата. – тя сведе виновно поглед и се изчерви
отново. „Не е чак толкова лоша“, каза си на ум Бил, „даже никак. Определено става“
и се усмихна широко. Отвърна й:
-
Не бих си
простил, ако си изгубите работата по моя вина, мадам. В колко часа приключва
работния Ви ден? – запита подкупващо.
-
А… обикновено
към 17,30, но сега нямам представа кога ще ни разпуснат. Нали разбирате …
извънредна ситуация е това… А, между нас да си остане, много ми се иска вече да
съм си вкъщи.
-
След като не
знаете кога ще се приберете, вероятно ще трябва да вечеряте тук. Какво
най-много обичате за вечеря? – Бил стана все по-напорист, а жената насреща му
не знаеше на къде да погледне.
-
Аз… такова… харесвам…
-
Китайско?
Харесвате ли китайска кухня? – не спираше да я атакува с въпроси.
-
Да … не е
лошо, но… предпочитам риба. И плодове. Любимото ми е филе от акула на скара със
сос от кокос, ананас и манго. – без да се усети, тя преглътна шумно.
-
Дадено! Знам
къде приготвят най-вкусните рибни специалитети. След час идвам с вечерята. За
кого е доставката? – широка усмивка разкри два реда хубави зъби, които на фона
на мургавия загар на мъжа, изглеждаха снежно бели.
-
Аз … коя
доставка? Не разбирам, простете. – тя съвсем се замота и свенливо сведе поглед.
-
Имах предвид
как се казвате, мадам? – развеселен, поясни Бил.
-
О, това ли…?
Ами… казвам се Жаклин. Много ми е приятно, господин…
Бил наистина дойде час по-късно и донесе
превъзходно филе от акула на грил с различни плодови сосове. Жаклин си взе
служебния телефон и го поведе към една беседка, съвсем близо до управлението. Той
искаше да й зададе цял куп въпроси, но се въздържа, докато дамата не приключи с
вечерята си. След това събра остатъците и отпадъците в чанта, за да ги
изхвърли, където трябва. Станаха да се поразходят, т.к. никой не я търсеше по
телефона. Докато вървяха Бил най-сетне има възможността да зададе въпросите, които
го вълнуваха. Разбра, че Жаклин е французойка, преместила се тук преди година.
Няма свое семейство; близките й останали в родната Франция. Тя дошла сама в
търсене на ново начало. Беше на 44 г. и имаше много лъчезарно излъчване; когато
не свъсваше сърдито вежди при зададен й въпрос от любопитни граждани. Бил реши,
че е много чаровна и се възрадва на идеята, която му бе хрумнала – да вечерят
заедно.
-
С кого живееш
тук? – не можа да сдържи любопитството си и я погледна право в очите.
-
Сама. Няма
никого при мен. – стори му се, че се натъжи, докато отговаряше.
-
Какво
харесваш повече – котки или кучета? – въпросът му бе съвсем неочакван.
-
Котки… като
че ли. Красиви са и гальовни… - отвърна му почти шепнешком.
-
Чудесно! Аз
харесвам и едните, и другите. И едните, и другите имат и плюсове, и минуси.
В този миг телефонът й иззвъня; беше колежка:
-
Веднага
идвай! Шефът вика всички. Май има развитие… за самолета…
-
Добре, идвам
до 2 минути. – каза и прибра телефона в чантата си.
-
Трябва да
тръгвам. Беше ми приятно, Бил! Всичко беше страхотно, но ни свикват. Има
новини.
-
Добре, аз
също ще вървя. Дай ми номера си, за да мога да те намеря. Искам да знам всичко
по случая. Спокойно, шефът ти няма да разбере кой го саботира. Ще бъда много
дискретен. – намигна й закачливо. Тя извади от чантата си тефтерче, написа
нещо, откъсна листчето и му го подаде с разтреперани пръсти.
-
Потърси ме
към 23,00 ч. Дано ни пуснат до тогава! – и забърза към полицейското.
Между ад и рай. Глава 2.
Бил се запъти към болница „Луи Филип“. Надяваше се
да успее да разбере нещо за ранените от самолета. Отиде на рецепцията:
-
Добър вечер!
Мога ли да попитам за хората, които бяха докарани тук днес следобед? Които
пострадаха в самолетната катастрофа? – Бил гледаше с нетърпение към
служителката. Докато тя ровеше нещо в компютъра си, той си помисли, че Жаклин
изглеждаше доста по-добре, въпреки че тази тук му се струваше по-младата от
двете.
-
Господинът
роднина ли е на някого от тях? – попита протоколно жената.
-
Не, не съм.
Просто се безпокоя, толкова ли странно Ви се струва? – като си припомни
„диалога“ в полицията, се отчая, защото това тук много започваше да му прилича
на онзи там.
-
Длъжна съм да
попитам, господине. Моля, не се горещете! – същият флегматичен отговор.
-
Възрастната
дама почина от раните си преди час. Младежите са добре, след 2-3 дни ще ги
изпишат. Двете жени са в тежко състояние. Малко вероятно е да преживеят нощта.
Това е цялата информация, която мога да Ви дам. Утре може да попитате за новини
около тях. Приятна вечер!
Бил излезе и на път към колата си погледна
часовника. 22:00. Имаше цял час до уговорката с Жаклин. Какво да прави през
това време? „Дано ни пуснат до тогава“ бе казала тя; значи можеше да се обади и
да се надява, че вече си е тръгнала от работа. Позвъни й.
-
Да, моля? –
гласът й звучеше като на девойка – звънлив и ясен.
-
Привет, ma
chère Jacqueline! Свърши ли с работата за днес? – попита с усмивка.
-
Били…
Извинявай, Бил; да, тъкмо се каня да си вървя.
-
Чакай ме там;
ще дойда да те взема. Дай ми 5 минути.
Отивайки към управлението реши, че няма да е лошо, ако й занесе букет с
цветя. Отби се в цветарския магазин; беше затворен. „Естествено, все пак минава
22 ч. Кой би продавал цветя по това време?“ разсъждаваше и се ядоса на себе си,
че не се бил сетил по-рано през деня. Минавайки край една цветна леха, се спря
и се огледа. Тъкмо да откъсне най-хубавото цвете, светна лампа и в близкия
прозорец се показа разрошена глава.
-
Какво търсите
тук? Искате да крадете, а? Сега ще видите Вие. Крадец! Помощ! – закрещя
бабката.
-
Чакайте! Не
викайте. Не съм крадец. Исках само… Простете! Отивам на среща с една
очарователна дама и исках да й подаря букет, но магазините вече са затворени…
Както минавах оттук, видях Вашите цветя и си помислих… Кой би бил против да
откъсна 2-3 цветя? – смутено обясни той и се извини 2 пъти
-
О, това ли
било? Ами че така кажете де…- бабата се ухили и се разкри почти беззъба уста.
-
Наберете си
колкото цветя желаете. Да стане хубав букет! – прояви благосклонност тя.
-
Много Ви
благодаря, мадам! Вие сте самата доброта! – отвърна и откъсна трите най-красиви
цветя от лехата на бабата.
Когато видя Жаклин и й подаде букета, тя
възкликна:
-
Боже мой,
каква прелест! Това са най-страхотните цветя, които… съм виждала. – добави
смутено и сведе глава.
-
Красиви цветя
за красива жена. – отвърна галантно той и леко докосна с устни дланта й. Тя
трепна и се изчерви.
-
Благодаря ти…
- увисна във въздуха сякаш имаше още нещо, недоизречено.
-
Знаеш ли,
хареса ми, когато ме нарече Били… - смути се на свой ред.
-
Радвам се.
Тогава ще го използвам и занапред, Били. – усмихна му се в отговор.
-
Кажи ми къде
живееш и ще те откарам у вас. – върна си сериозния тон мъжът.
-
Излез на
главната, после ще те навигирам, че е малко сложно…
Остави я пред дома й, но не слезе от колата.
Уговориха се утре да поговорят, защото бе станало доста късно. Пожелаха си
„лека нощ“ и тя влезе в къщата. Бил също се отправи към дома си.
На следното утро отиде да я вземе от дома й и я
заведе на закуска в любимото си заведение. Поръча палачинки с кленов сироп,
френски кроасани, прясно изцеден плодов сок и кафе за двама.
-
Кажи ми сега,
ma chère, какво научи снощи?
-
Ами, не
много, всъщност. Полетът е бил от Сиатъл за Сидни. Нещо е станало и е изгубен
контрол над самолета. Официалната версия е, че е паднал поради турбулентност,
но нищо не е доказано още. Тепърва ще се работи по случая.
-
Да, не е
много информативно… Тогава нямаме избор, освен да чакаме развитие. А аз ще
проверя отново в болницата. Може пък там да науча нещо ново…
Откара я до участъка и отиде в болницата. На рецепцията беше жената от
вчера.
-
Добро утро!
Нещо ново за ранените в авиокатастрофата? – попита учтиво.
-
Здравейте,
господине! Младежите се чувстват много добре; и днес ще останат под наблюдение
при нас, а утре ги изписват. С младите дами обаче нещата не са толкова розови.
-
Защо? Какво
става с тях? – с тревога в гласа попита.
-
Едната не
преживя нощта. Много съжалявам! – Бил едва доловимо пребледня.
-
Но другата е
добре. Нали? – настояваше на бърз отговор.
-
Другата може
би ще се оправи. Ще бъде дълъг и мъчителен процес, може да отнеме месеци, даже…
повече. Но проблемът е там, че… - тя търсеше точните думи, но не ги намираше.
-
Проблемът при
нея е, че… Къде е проблемът? Моля Ви! – започна да губи търпение.
-
Вероятно ще
остане инвалид. Парализирана е от кръста надолу. Ще има нужда от много помощ,
но…
-
Но, какво?
-
Тук не можем
да сторим много за нея. Тя ще се нуждае от много добър рехабилитатор и
упражнения по цял ден, а ние не можем да ги осигурим. – довърши тихо тя.
-
Затова пък аз
мога! – с решителност в гласа добави Бил. Продължи:
-
Кога мога да
я видя? Трябва да преценя състоянието й! – гласът му твърд.
-
Поне още 2
дни трябва да си почива, преди да е в състояние да приема гости.
-
Добре, ще
чакам 2 дни. А как се казва? – попита на тръгване.
-
Там е
въпросът. Никой не знае. Няма документи.
-
Как така
„никой не знае“? Вие не я ли попитахте? – започна да се изнервя.
-
Разбира се,
само че тя също не знае.
-
Какво? –
гледаше все по-недоумяващо мъжът.
-
Амнезия.
Пълна. Изобщо не знае коя е, какво се е случило, да не говорим пък за „къде се
намирам“. – отвърна спокойно жената и се обърна към компютъра си.
-
Това просто
не е за вярване. Какво ще правя сега? Извинете? – обърна се отново към нея.
-
Какво
обичате? – усмихна му се служебно.
-
Знаете ли
случайно къде са настанени изписаните от тук, от самолета?
-
Попитайте в
полицейското управление. Следващият!
Обади се на Жаклин и я попита знае ли. „Разбира
се, че да“ му изчурулика в отговор. „Те са в Интер-Континентал Резорт & Спа“. Значи трябва
да отида там, каза си на ум. Тръгна веднага. На място попита персонала дали
знаят нещо за тези хора. От там му отвърнаха по познатия начин: не можем да
изнасяме подобна информация. Попита знаят ли поне името на самолетната
компания, за да се обади там. Това беше публична информация и успя да разбере.
Обади се обнадежден, но новините бързо охладиха ентусиазма му. От 180 души на
борда, екипаж и пътници, живи са едва 3. За жената не се знае нищо. Документи
не са намерени, както и за много други от пътниците, но ситуацията се усложнява
от факта, че тя не помни коя е. Така не може да се разбере. Те, разбира се,
имат списък на пътниците от този полет, но как могат да кажат кой-кой е, без
документи? Изобщо, патова ситуация. Бил беше отчаян. Междувременно денят бе
доста напреднал и той се обади на Жаклин. Каза му, че свършва след 40 минути.
Реши, че има време да прескочи до 1 магазин. Искаше да направи подарък на chère
Jacqueline.
Избра много красива персийка, с лъскава козина,
дълги мустаци и искрящо зелени очи. Завърза бяла панделка на врата й и подкара
към полицията. Жаклин бе възхитена. „Каква красавица!“ повтаряше тя. Много се
зарадва на гальовната писанка.
-
Никой никога
не ми е правил по-хубав подарък. Благодаря ти, Били! – каза с блеснал поглед, в
който напираше влага. Дългите й ресници трептяха.
-
За нищо, мила
моя Жаклин. За мен беше удоволствие! – поклони се леко Бил в отговор.
-
Взех я, за да
ти прави компания и да не се чувстваш самотна, особено вечер, след работа.
-
Но нали ти… -
не знаеше какво точно да каже, затова се спря.
-
Трябва да
поговорим. Хайде да отидем у нас! Още не си ми идвала на гости. – смигна й.
-
Ами, да
вървим тогава! – зарадва се французойката.
Щом пристигнаха, Бил поръча вечеря по телефона и
седнаха в дневната да поговорят.
-
Още не си ми
разказал за себе си. – започна тя.
-
Тъй вярно. Ще
ти разправя историята на моя живот. Дано само не се отегчиш да слушаш.
-
Няма такава
вероятност, спокойно. Слушам те. – подкани го с усмивка.
-
Трябва
по-често да го правиш. Усмихването, имам предвид. Усмивката ти е толкова
чаровна, че… Много е хубава. – довърши смутено и поруменя.
-
Благодаря ти!
– едва промълви тя. Гласът й премина в шепот. Добави по-високо:
-
Хайде,
разкажи ми за теб. Нямам търпение да чуя! – каза и погали котето.
-
Добре. – каза
и си пое дълбоко въздух; издиша и започна да разказва. – Казвам се Уилям Уотсън
или накратко Бил; на 52 г. Канадец съм, от англоезичната част. Вдовец, без
деца. Съпругата ми се казваше Лара, също канадка, но от френската част. – тук
замълча и сведе глава.
-
О, Били!
Съжалявам! Сигурно ти е много тежко. От колко време си сам? – попита тихо.
-
Вече 10
години. – отвърна и се загледа през прозореца, към мрака отвъд. Въздъхна.
-
Ако не е
много нахално от моя страна, как загуби съпругата си? – попита едва доловимо.
-
Рак на
гърдата. Беше само на 38 г. Откриха го твърде късно, не можаха да я спасят. –
гласът му се задави от вълнение. В погледа му проблесна влага, но бързо се
овладя.
-
А други
близки нямаш ли? – любопитството я изгаряше, макар да си даваше сметка, че не е
на място.
-
Жена ми имаше
сестра – Селин. Тя си загуби ума по някакъв американски авантюрист… - в гласа
му прозвуча зле прикрит гняв.
-
Май не си го
харесвал… - осмели се да изкоментира дамата.
-
Никой не го
харесваше… освен Селин, естествено. Той имаше много проблеми: алкохол, дрога,
даже имаше проблем със самоконтрола. Спомням си как веднъж се беше прибрал
мъртвопиян и на въпроса й „къде беше до сега?“ той й отговори с побой… - докато
говореше, лицето му се покри с червенина, а гласът – заглъхна.
-
Както и да е…
Той си получи заслуженото. Умря от чернодробна цироза. Лошото е, че… Селин не
можа да преживее загубата му. Изпадна в много тежка депресия и една сутрин я
намерихме… Беше се нагълтала със сънотворни… Последва любовта на живота си 7
месеца след него.
-
Били, това е
много тъжна история. Ужасно съжалявам за всичко, което си преживял. Ако с нещо …
- тя започна да казва нещо, но мъжът я прекъсна:
-
Ти го каза:
„преживял съм го“. Лара ми липсва понякога, но вече 10 години съм сам и свикнах
с това. Единственият човек, за когото ми пука, е племенника ми. По-точно той е
племенник на Лара, защото е син на сестра й, но все пак сме едно семейство,
нали? – той се насили да се усмихне. – Казва се Франсоа. Селин избра името.
Това е единственото право, което онова леке й даде; единствената намеса на
майката в живота на детето й.
-
Какво
означава това? Не разбирам – гледаше недоумяващо Жаклин.
-
Щом момчето и
майка му бяха изписани от болницата и се прибраха у тях, Селин вече нямаше
думата относно отглеждането на детето. Всичко се правеше по заповед на … Джони.
– трепна от погнуса при спомена за омразното име.
-
Нямам думи.
Били, това е… много жалко, наистина, че е станало всичко това. Как си го
понесъл… Горкият Били! Знаеш ли, измислих име за котето. – реши да смени
парливата тема с по-весела.
-
Ако беше
момченце не се съмнявай, че щях да го кръстя Били. Но т.к. е изящна малка дама,
ще я нарека Бижу. – и тя прегърна току-що именуваното коте.
Бил се усмихна към тях двете, прибра съдовете и
приборите от вечерята в кухнята и откара Жаклин у дома. Не забравиха и Бижу,
разбира се. Докато шофираше към къщи се сети, че отдавна не е разговарял с
Франсоа. Време беше да го направи, като първо прецени часовата разлика между
своя остров и САЩ. Не успя да се свърже.
Между ад и рай. Глава 3.
Когато Джим получи телефонно обаждане,
се зарадва. Каза си, че Зоуи ще каже, че пътуването е нормално и всичко върви
по план. Когато видя непознат номер обаче, леко се обезпокои.
-
Да? – гласът
му дрезгав и хриплив.
-
Здравейте!
Джим Крофърд? – попита любезен женски глас.
-
Да, на
телефона. Кажете! – сам не знаеше защо, но не му харесваше този глас; сякаш
предвещаваше някаква трагедия.
-
Г-н Крофърд,
ужасно съжалявам да Ви го кажа, но… Полетът Сиатъл-Сидни-Сингапур, за който сте
имали резервация… Всъщност резервацията Ви е използвана от Зоуи Смит, доколкото
виждам…
-
Да, тя е моя
служителка. Кажете най-сетне за какво иде реч, защото започвам да губя
търпение! – не се стърпя той и изкрещя в телефона.
-
Много
съжалявам, господине… Самолетът е паднал на път за Сидни, някъде в Южния
Пасифик. Оцелелите са трима души. Двама младежи и дама, която е без установена
самоличност. Дамата е инвалид. Още веднъж искрено съжалявам…
Джим Крофърд изпусна телефона си. Не,
това не можеше да бъде вярно! Това беше някакъв кошмар! Проклет, скапан кошмар,
от който трябваше всеки момент да се събуди; иначе щеше да полудее. Набра
номера на Зоуи: „номерът е непълен или не съществува“. Божичко, помисли си, как ще съобщя това на
баба й? Беше станало късно. Реши на път за дома на Зоуи да се отбие и купи
цветя. Когато стигна до блока видя спряла отпред линейка. Сърцето му се сви.
Какъв черен ден, мина му през ума. Навсякъде около мен стават трагедии. Около
сградата се беше събрала тълпа; до входа възрастна жена хлипаше. Той се
приближи до една групичка.
-
Извинете, но
какво става тук? – попита разтревожен. Една жена му обясни.
-
Барбара Кели
получи сърдечен удар. Много е зле, лекарите смятат, че няма да преживее нощта.
-
А… Коя е
Барбара Кели? Има ли нещо общо със Зоуи Смит случайно? – паника започна да се прокрадва
в гласа му.
-
Да, това е
бабата на Зоуи. А Вие кой сте? И защо се интересувате?
-
Аз съм шефът
на Зоуи. Дойдох да кажа на близките й, че тя…
-
Божичко! Вие
сте дошъл да й кажете за Зоуи… но тя разбра по телевизията… Леле, какъв ужас! А
истина ли е? Вярно ли е, че няма повече да видим Зоуи? – жената се просълзи.
-
Опасявам се,
че да. Почти никой не е оцелял. А бабата … Как е станало? – отказваше да се
примири и да си тръгне. Сякаш беше длъжен да изпие докрай горчивата чаша на
отчаянието.
-
Ами, тя
гледала новините по телевизията. Там казали за паднал самолет, почти без
оцелели; полетът бил същият като на внучката й. Колко полета с еднакво име и
маршрут може да има в един ден? Тя не е глупава; направила е връзката просто и…
сърцето й не издържало на болката… - жената се разрида.
-
По дяволите,
каква трагедия! – не се сдържа и изруга. Попита в коя болница я карат. Първата
му задача на следното утро щеше да е тя – да отиде до болницата и да провери
как е бабата. Подаде цветята на плачещата жена и тръгна към дома си.
На другия ден рано сутринта отиде
направо в посочената му болница. Попита на рецепцията за Барбара Кели.
-
Много
съжалявам, господине, но пациентката почина през нощта. Моите съболезнования!
Вие ли ще приберете тялото? – служителката го гледаше съчувствено. Джим стоеше
като вцепенен, сякаш не разбираше чутото. А дали всъщност бе чул какво го
питаха.
-
Извинете! Не
Ви разбрах. Бихте ли повторили? Какво …? – взираше се с празен поглед.
-
Попитах дали
ще вземете тялото. Ако не Вие, то тогава дайте ми контакт на някого, който…
-
Не, аз ще се
погрижа. Госпожата няма … живи роднини. – добави дрезгаво и се зае да подписва
документите.
Сега трябваше да уреди погребението.
Отиде в квартала и потърси съседите. Реши, че няма да се справи с подобна
задача. Намери жената, с която бе говорил предишната вечер. Каза й, че Барбара
е починала през нощта. Жената се разхлипа отново. Попита я дали би могла да
организира погребението й; той щял да поеме разходите. Междувременно се появи
съпругът на жената и каза, че ще се погрижи за всичко. Джим извади документите
си и написа чек за $ 5000. Подписа го и го подаде на мъжа насреща си.
-
Това
достатъчно ли е? – попита Джим.
-
Повече от
достатъчно. Ще се погрижа всичко да е на ниво. Всички в квартала обичахме
Барбара и Зоуи. В памет на Зоуи, която няма да видим повече, ще организирам
ритуал, какъвто тя би направила за баба си. – изрече с треперещ глас мъжът.
-
Благодаря Ви!
Аз не бих се справил с тази работа. Разчитам на Вас. Довиждане. – подаде му
ръката си Джим.
Сбогуваха се и тръгна към офиса. Там
трябваше да съобщи ужасните новини на всички колеги на Зоуи. Усети, че му се
гади. Когато изпълни и това скръбно задължение реши, че е време да се поразсее
с… малко работа. Седна зад бюрото си и включи компютъра. Влезе в пощата и
машинално, без въобще да се замисля, написа писмо до Зоуи:
„Зоуи, много съжалявам да ти го съобщя,
но баба ти почина тази нощ. Уредил съм достойно погребение. Моите
съболезнования! Цялата фирма е с теб. Пази се!“
Когато осъзна какво е написал, реши веднага да го изтрие,
но беше невъзможно. Писмото беше изпратено. „Божичко, какво направих! Явно още
не мога да проумея, че я няма. Кошмар!“ казваше си на ум.
Когато се взе в ръце, се обади на
партньорите в Сингапур. Обясни им тежката ситуация и помоли да насрочат нова среща.
Този път щеше да води преговорите лично. Бизнесът си е бизнес; животът си
върви, но той не смееше повече да изпраща служителите си на презокеански срещи.
Щеше да замине сам за Сингапур. Срещата бе определена и той се прибра, за да си
събере багажа и да се подготви. За пръв път щеше да лети със сърце, свито от
страх; взе си успокоителни таблетки, за всеки случай.
* * *
В болница „Луи Филип“ персоналът
условно бе нарекъл жената с амнезия Джейн Доу[2].
Нейните жизнени показатели се подобряваха, но не и психическото й състояние. Лекарите
се тревожеха, че силният шок, който бе преживяла, ще й се отрази дълготрайно.
Може би никога нямаше да се съвземе напълно от ужаса. Загубата на паметта
допълнително усложняваше нещата;
Бил всеки ден отиваше там и се информираше
за здравословното й състояние. След като държаха жената в болницата 10 дни
решиха да я изпишат – не можеха да сторят повече за нея. Физически се
възстановяваше, но се опасяваха от ментално увреждане. Не бяха наясно какво да
правят с нея. Тя беше инвалид с амнезия. Доста необещаващо. Някой трябваше да
поеме грижата за нея, но кой? Началник-отделението отиде на рецепцията и поиска
да го свържат с човека, който от 10 дни беше тук ежедневно, за да попита за
състоянието й.
-
Добър ден!
Обажда се д-р Рено от болница „Луи Филип“. Ръководех грижите за пациентката с
амнезия, от самолета, която нарекохме Джейн Доу. С Уилям Уотсън ли разговарям?
-
Да, на
телефона. Кажете какво има? Наред ли е всичко с нея? – леко се притесни Бил.
-
Да, доколкото
е възможно на този етап. Стабилизирана е; смятам, че с времето ще се оправи. Но
ние не можем да сторим повече за нея. Иска ни се да я изпишем, но как като
нямаме никакви данни, а и тя все още е неподвижна... Това може и да не се
подобри. Не можем просто да изхвърлим на улицата човек в толкова безпомощно
състояние... Неподвижна и без спомени... Това си е страшно. Затова реших да Ви
потърся.
-
По-точно? Не
разбирам накъде биете?
-
Бихте ли
желали да поемете грижите за нея? Иначе нямам право да я освободя, но реално с
нищо не мога да й бъда полезен. Надявам се да ме разберете... – съвестта го
гризеше.
-
Искате аз да
я взема при себе си и да се оправям после, правилно ли разбирам? – с леко
заядлив тон перифразира Бил.
-
Казано с
други думи, да. Това имам предвид. Разбира се, ако имате възможност... и
желание. Ние ще Ви предоставим инвалидна количка за пациентката. Също така, ако
имате нужда от някакви медикаменти, не ходете в аптеката; първо ми се обадете;
ще измислим нещо. Същото важи и за медицинските грижи...
-
Разбирам.
Сега искате да успокоите съвестта си, че по този начин й помагате – на жената.
-
Съжалявам,
но... наистина в болницата сме с вързани ръце. Бих искал да мога повече, но
-
Разбрах Ви.
Съгласен съм. И без друго исках да я взема у дома, за да й помогна отново да
ходи. Чудех се какъв ли е редът това да стане. Вие ми решихте проблема.
-
Господине, аз
ще се погрижа документално всичко да е по правилата. Само ми кажете кога ще я
приберете?
-
Ще ми трябва
ден, за да й приготвя стая и някои дребни удобства. Вдругиден по обяд добре ли
е?
-
Отлично!
Значи се разбрахме. Ще Ви чакаме след 2 дни. А мога ли само още нещо да...?
-
Кажете какво
Ви измъчва? – с ирония в гласа отвърна Бил.
-
Как смятате
да й помогнете да проходи, ако не е тайна? – любопитството надделя над
възпитанието на доктора.
-
Професионално.
– беше лаконичният отговор на Бил.
-
А... в
смисъл? – не се спря д-р Рено.
-
30 години
работих като кинезитерапевт. Отбирам това-онова от занаята. – не спираше да се
заяжда. – Мисля, че мога да й бъда полезен. Има ли нещо друго? – попита
раздразнено.
-
Не, това е
всичко. Чакам Ви след 2 дни. Довиждане! – лекарят най-сетне затвори телефона.
-
Много ти
здраве! – изкрещя мъжът в слушалката и захвърли телефона на дивана.
Така ... сега имаше работа за вършене
... доста, а съвсем малко време. Замисли се в коя стая да настани дамата.
По-хубавите стаи бяха на втория етаж, но тя бе инвалид – по-практично беше да я
уреди на първия, пък по-нататък, ако успее да я изправи на крака, ще мисли
отново. Огледа стаите на долния етаж и реши, че най-подходяща е стаята на Франсоа.
Той не беше идвал от години, 5 ли, 7 ли станаха... Вече не помнеше. Стаята
нямаше да му трябва, но все пак имаше къде да отседне, ако някой ден решеше да
се върне; горе имаше няколко много хубави свободни стаи. Махна чаршафите, които
покриваха мебелите срещу прах; избърса мебелите; изчисти пода с прахосмукачка;
постла леглото с чисто спално бельо; отвори прозореца, за да се проветри и
дръпна завесите, за да влиза светлина. Замисли се какво друго ще й трябва.
Можеше да използва стария лаптоп на Франсоа, както и телевизора му. Излезе в
градината и откъсна няколко цветя, които постави във ваза на масата. Това
трябва да й хареса, помисли си и потри доволно ръце. Добре, че санитарният
възел е долу, в противен случай щеше да е по-сложно, отбеляза на ум.
Междувременно се бе стъмнило и той се
сети за Жаклин. Обади й се.
-
Как си, Мa
chère Jacqueline! Мога ли да те заведа на късна вечеря? – с подкупваща нотка в
гласа я запита.
-
Би било
чудесно, Били... – изчурулика му в отговор.
-
Чакай ме в
управлението. До 10 минути съм там! – каза решително и затвори.
-
Какво ще
поръчаш, ma chère? – попита я, намигайки.
-
Същото като
теб. – поруменя в отговор дамата.
-
Така да бъде.
Келнер, 2 чаши Порто, изстудено; 2 плата с морски дарове на плоча с добавка от
домати, моцарела и босилек; салата с риба тон и яйце; а за десерт – 2 пъти крем
брюле.
-
Веднага,
господине! Извинете ме! – келнерът се фръцна и изчезна към кухнята.
-
Това е
любимият ми ресторант, ma chère. И неслучайно те доведох тук. Трябва да ти
споделя нещо.
-
Слушам те,
Били. Говори, не се притеснявай. Какво тревожи моето момче? – уж нацупено го
погледна тя.
-
Помниш ли
случая с Джейн Доу? Как ли не се опитахме да разберем нещо за нея?
-
Да, помня
отлично. Тя е в болница...
-
Да, но ще я
изписват. Днес ми се обадиха. Помолиха да се погрижа за нея...
-
Ти? Че какво
общо имаш с нея ти? – не можа да сдържи гнева си.
-
Нали се
интересувах... Помислили, че... Няма значение. Аз приех. – най-сетне изплю
камъчето и издиша.
-
Какво си
направил? – недоумяваше французойката, но си даде сметка, че се държи глупаво и
„смени плочата“:
-
Исках да
кажа, че си постъпил много благородно. Невероятен си! Наистина.
-
Сериозно ли
мислиш така? Не се ли сърдиш? – с надежда в гласа я попита.
-
За какво? Та
тя е човек в беда, не помни нищо, не познава никого – дори себе си, не може да
върви... Не бих искала да съм на нейно място, та дори и някой да се грижеше за
мен... Може би малко ще ревнувам от нея... Млада ли е? Хубава ли е? – не можа
да се сдържи да не попита.
-
Не зная. Още
не съм я виждал. Мисля, че е млада, но не знам нищо повече... Не се тревожи, че
може да се случи нещо между нас... Аз имам очи само за ma chère Жаклин! –
протегна ръка през масата, взе дланта й и я поднесе към устните си.
-
Толкова си
галантен. Истински кавалер! – страните й се изпълниха с кръв. – Не бих могла да
си помисля нещо лошо за теб... наистина. Реши да смени темата:
-
Кога ще я
вземеш у вас? Мога ли да дойда на гости, да я видя? – попита с усмивка.
-
Вдругиден ще
я изпишат. За гостуване... не знам дали ще е готова... Все пак нищо не знае, аз
съм непознат, мястото – също. Всичко ще е ново; ако дойдеш и ти може да се
окаже повече, отколкото може да понесе за ден. Може би да го отложим с няколко
дни, а? Да й дадем 2-3 дни, да се опомни, пък тогава може... Какво ще кажеш, ma
chère?
-
Е, добре. И
без друго имам да свърша някои неща у дома. Ще се забавляваме с Бижу!
-
Благодаря ти
за разбирането! Ти си същински ангел! – дари я с широка усмивка.
След вечерята я откара у тях и се
прибра. Легна си смазан от умора.
Абонамент за:
Публикации (Atom)