блогът на Марина: август 2020

Здравейте, мили читатели!

Лятото на 2020 г. е към края си, но все още ми остават 2 уикенда от август и аз съм решена, както никога, да се възползвам на 110% от този факт. Накъде, ще попитате, този път? Отговорът всъщност е много простичък. Който ме познава знае колко обичам планините. А който ме познава добре, знае коя е любимата ми БГ планина. Без съмнение – това са Родопите. И така...

Денят е 22 август 20 г. и ставам в 5:40, след само 2,40 чáса сън. Не че съм си легнала толкова късно. Всъщност се отпуснах в леглото си още в 23:30, но не успях да мигна чак до 3:00 ч. Може би вълнението от предстоящото не ми е позволило да отпусна съзнанието и ума си достатъчно.

Скачам от леглото и набързо се измивам и обличам. Проверявам отново багажа в раницата. Нахлузвам планинарските си обувки, обличам суитшърта и мятам раницата на рамо. Заключвам вратата и се насочвам с бодра крачка към МС Бели Дунав. Тръгването е насрочено за 7:00 от АГ Сердика. Нашият превоз закъснява 5 мин. Оглеждам се за автобус с табела „Смолян“, според указанията, и за някоя усмихната екскурзоводка на име Вилияна. Автобусите наоколо се пълнят с пътници и потеглят един след друг. Табелите им гласят „Кръстова гора“, „Боровец“, „Рилски езера“ и др. В 7:06 отнякъде се чува как някой вика „Групата за Смолян?“

Усмихнат, зачервен и леко пълен чичко, търчи срещу нас и размахва някакви листове в ръка. Разбираме, че ще пътуваме с Димитър вместо Вилияна и с микро- вместо с автобус. Добрата новина е, че е чисто нов Мерцедес, правил едва 2 екскурзии досега. Още е хубав, спретнат, чистичък. Настаняват ни; аз седя сама от дясно на пътеката, което е чудесно, и даже Митко ми връща 20 лв от стойността на екскурзията. Уговорката беше, че ще платя за самостоятелна стая и ако намерят жена, с която да ме комбинират в двойна стая, ще ми върнат разликата в цената. Вече съм напред с 20 лв. Тръгваме. Бусът вози супер меко, а шофьорът Миро е чудо! Маршрут:

Ден 1: София – Момчилова крепост – Смолян; ден 2: Смолян - Девинска екопътека – София.

През целия първи ден се движехме с добро темпо, затова Митко реши да изпълним в събота почти цялата програма, за да ни остане за неделя повече време на водопадите и за който желае – минерален басейн в Девин, и да се приберем в София по-рано. Затова „запретнахме ръкави/крачоли“ и си покрихме всички задължителни обекти в съботата, както и желаните от всеки допълнителни обекти в рамките на свободното време в Смолян. Да карам подред.

Спирка № 1 е Момчиловата крепост. Тя се намира в землището на с. Градът, на 17 км от Смолян, в източна посока. Ето малко инфо за любознателните.

Момчиловата крепост се намира край с. Градът, на 110 км южно от Пловдив. Крепостта е изградена по времето на император Юстиниан I (управлявал 527-565 г), който предприема грандиозно военно строителство на територията на целия Балкански п-в и създава няколко укрепителни линии – около столицата Константинопол, Родопска, Старопланинска и Дунавска.

Укрепителното съоръжение е наследник на тракийско скално светилище от края на V хил. пр. Хр. То е разположено на най-високата точка в землището на крепостта и от него се разкрива панорама към вр. Голям Перелик (2191 м), кулата "Снежанка" на Пампорово, националната астрономическа обсерватория "Рожен" и вр. Свобода (1943 м). Оттук се виждат и скалните зъбери, върху които са разположени другите две крепости, част от общата отбранителна линия на Юстиниан I срещу варварските набези от север: крепостта Калето в местността Турлука, северно от гр. Смолян и крепостта Козник - южно от гр. Рудозем.

Съществуването на крепостта е кратко. Тя е опожарена от славяните и около XI в. е възстановена. През 1343 г. преминава във владение на родопския владетел Момчил. Тогава се споменава под името Подвис. Играе роля на укрепително съоръжение до османското нашествие в края на XIV в. Тогава отново е опожарена и не е възстановена.

Независимият родопски владетел Момчил, чието име носи крепостта днес, е по произход българин, намесил се през първата половина на XIV век в междуособиците за византийския престол. Императрица Ана Савойска го удостоява с титлата деспот. Обявен е за севастократор от император Йоан Кантакузин и получава във владение крепостите Подвис и Св. Ирина. По-късно превзема крепостта Ксанти и я прави своя резиденция. Сам повежда борбата срещу османските нашественици и печели битката при Абдера (днес в Гърция). Загива на 7 юли 1345 г в сражение с османците при крепостта Перитор, на брега на Егейско море.

Момчил юнак е възпят в епоса на българи, сърби и херцеговинци като борец срещу османците. В края на XIX век започват проучванията на Родопите. Тогава се заражда интерес и към Момчиловата крепост. През 1966 г е обявена за археологически паметник на културата с национално значение. Археологическите проучвания на крепостта започват през 1986 г. Ценните находки от археологическите проучвания са изложени в експозицията на Регионалния исторически музей "Стою Шишков" - гр. Смолян.

Може би любителите на крепости у нас ще бъдат разочаровани при срещата си с този известен обект. „Крепост“ е твърде силна дума, за да даде представа за руините, носещи това гръмко име. Но големият плюс на мястото е обзорът, който дарява на посетителя, във всички посоки. Дори само заради гледката на потъналите в зелен полумрак Родопи, си струва усилието да се качите до горе. Невероятно е! Имате и привилегията да се снимате с националния трибагреник.

В подножието на крепостта, където свършва асфалтовия път, е изграден информационен център на обекта. Там работи усмихната и любезна дама, много грижовна към туристите. Липсата на по-богата информация за обекта, тя компенсира с интересна беседа, която не се заплаща отделно от входната такса за крепостта (3 лв редовен билет).

Ако пък сте разочаровани от липсата на сувенири (магнити и/или картички), както бях аз, тя ще ви предложи с намигане да си изработите сами. „Как?“ е логичният въпрос, който би последвал. До сградата има ковашка преса и на стената е подпрян чук с маса 12 кг. При желание от страна на туриста да си опита силите, тя ще му подаде (цена 3 лв) медна заготовка, която да се постави в пресата. Отгоре се поставя матрица и тя ще изкомандва ентусиаста с вдигнат високо чук „целѝ средата“. Чукът се стоварва върху матрицата, тя се отбелязва върху медната пластина, вие оставяте чука на мястото му и прибирате своето изделие – собственоръчно изкована медна монета за спомен от крепостта на Момчил юнак. Освен интересно изживяване, което може да споделите в социалните мрежи, вече си имате сувенир. Аз лично останах много доволна – и от спомена в материален смисъл, и от преживяването.

Заминахме за Смолян. Той е известен като най-малкият областен център в България (под 30 хил.д.), както и най-високият такъв – 1035 м н.в. Също така е сред най-дългите градове у нас, но тук първенството е много оспорвано – Троян, Априлци и др. се борят за почетното I място.

Смо̀лян е разположен в Переликско-Преспанския дял на Западни Родопи. Намира се на 104 km южно от Пловдив и на 98 km западно от Кърджали. Градът е образуван на 18 юни 1960 г. от двата града Смолян и Устово, и селата Райково и Езерово.

Смолян е един от най-дългите градове в България – близо 25 km, което се дължи на линейното му застрояване по поречието на р. Черна.

Първият обект, който посетихме в града, бе Планетариумът.

На 6 септември 1975 г. в Смолян отваря врати най-големият Планетариум с народна астрономическа обсерватория в България. Планетариумът е една от най-често посещаваните забележителности в планинския град. За изминалите 42 години той е посетен от над 2 800 000 души.

Гледахме програмата „Пътуване из Космоса“. Аз не съм голям фен на астрономията принципно. Но това, което видях, плени въображението ми за часове наред. Препоръчвам на всеки гост на града, да посети този обект. Струва си да седите мирно 40 мин., вперили погледи в купола над вас, от което неизбежно ви се схваща врата. Но под въздействие на чудните картини, които сте видели и прекрасната фонова музика, много скоро ще ви мине и дори няма да забележите в кой момент сте станали отново отпуснати и движенията ви са се освободили. Струва си дори и малкият скандал, разгорял се на билетната каса. Ние бяхме организирана група и имахме резервация за „прожекцията“ в 15 ч. Първоначално отказаха да продават билети на други лица, поради малкия капацитет на залата – 50 места, но поради COVID-19 мерките, трябваше да се спазва дистанция от 1 свободно място между всеки двама зрители. Така капацитетът на залата спадна двойно. След шумната разправия между посетители и персонал, всички влязоха, като дистанция имаше само между членовете на отделни групи. Но това е малка досадна подробност, а по-важното е какво сте научили за света около Земята.

Точно срещу планетариума е смолянската катедрала. Аз не си падам и грам религиозна, но архитектурата на различните храмове много ме привлича. Затова не се сдържах да направя няколко снимки на красавицата. Тя се слави като II най-голяма в България понастоящем, след Храм-паметника „Св.Ал.Невски“ в столицата, измествайки от второто и третото място съответно Видинската и Варненската катедрали.

„Свети Висарион Смоленски“ е православна църква в град Смолян, осветена на 2 юли 2006 г. Тя носи името на т.нар. епископ Висарион Смоленски – личност, която буди сериозни съмнения дали е съществувала в действителност и поражда множество спорове между изследователите на историята на този край.

Строежът на църквата започва през 2002 г. и е финансиран с частни дарения на стойност ок. 3,5 млн. лв, около 2/3 от които са дарени от предприемача Тодор Батков. Основното помещение на сградата е с площ 382 m², централният купол е с диаметър 17 m, а височината на камбанарията е 32 m. Църквата има 11 камбани, произведени от руската компания ЗИЛ, най-голямата от които е с маса 2 т.

Сградата е построена по архитектурен проект на местните архитекти Антон Тодоров и Николай Бечев, а конструктор е Ангел Бедров. Църквата е покрита с медна ламарина от Киприда. Главният иконостас е изработен от Кънчо Цанев, а иконите са рисувани от група иконописци, под ръководството на Елена Дечева и Дечко Дечев.

След това се отправихме към музея, който се слави като един от най-добре уредените музеи в Родопския край.

Регионалният исторически музей „Стою Шишков“ в Смолян е създаден през 1935 г. Той е най-старият и най-големият в Средните Родопи и е част от Стоте национални туристически обекта.

Има огромен фонд, който включва намерените исторически, археологически и културни артефакти от древността до днес в планината Родопи. Фондът наброява близо 150 000 музейни единици, към които и тези от спомагателен фонд и документи от научен и технически архив плюс библиотечен фонд. В музея има просторни фоайета за временни изложби. Сградата на музея е специално построена и има изключително красива гледка към града и родопските върхове Перелик, Карлък и Соколица.

В музейната експозиция на площ от 2000 m² са изложени предмети от археологията, историята, бита и културата на родопчани, оригинални произведения на изкуството с културно-историческо значение. Най-ранните предмети са преди средния палеолит (100 000 – 70 000 г. пр. Хр.). Музеят има и богат фотоархив от негативи, позитиви и дигитални изображения, както и ордени и медали, представящи наградната система на България – дарение от полк. Райчо Харбалиев. В музея може да се види с много детайли типичната древна традиция на българите – кукерството.

Постоянната експозиция „Културно-историческото наследство от древността до наши дни“ е представена в два раздела: археология, включваща „Праистория“, „Траки“ и „Средновековие“, и етнография с експозиции „Обреден реквизит“, „Традиционни родопски занаяти: ковачество, медникарство, тъкачество“, „Родопска архитектура и дюлгерство“ и „Традиции и съвременност“.

Мен най-силно ме впечатли експозицията на последния етаж, представяща макети на традиционни родопски къщи. Като любител на родния фолклор и народните традиции и обичаи, много ми харесаха и експонатите на тема „кукерство“, както и изложените сурвачки, обредни хлябове и традиционни музикални инструменти – каба гайди, гъдулки, кавали. От тавана висяха с разнообразни форми и размери родопски чанове. Имаше и кът с препарирани животни – част от временна изложба. Интересна беше и колекцията от ордени и медали, на партерния етаж.

Изобщо в Смолянско аналогиите с „Време разделно“ навсякъде ми се набиваха в очи. Първо, юнакът Момчил, неговото село Подвис, чановете на Манол, епископ Висарион... Може и още да има, но тези забелязвах моментално. Наистина това е един доста добър музей и го препоръчвам на всеки любител на Родопската магия.

След този последен обект за деня се отправихме към хотела за настаняване. Хотелчето е в новия център, близо до общината и катедралата. Много прилично и симпатично, само СПА-центърът се оказа в ремонт. Казва се Дикас 3* и аз бях настанена с друга жена в стая 207, която беше с тераса, предлагаща невероятна гледка към Родопските ридове насреща. Слад кратка почивка излязохме и се насочихме към „стария център“. Доста повървяхме по нагорнището, снимахме няколко статуи на Орфей и Евридика, които са характерни образи тук и към края на пешеходната зона дори успях да си купя картички за колекцията.

Забравих да спомена, че от града си набавих 2 печата и 2 марки за книжките на БТС. Оказа се, че водачът ни е бивш кадър на БТС и е участвал в приемането на някои обекти.

След разходката огладняхме и решихме да потърсим място за вечеря с традиционни родопски манджи. Местни ни препоръчаха 3 заведения: Пампоровата къща, р-т Българче и Родопчанка. Избрахме първото от тях, заради страхотното разположение – високо на един склон, с гледка към града и реката. Отидохме и въпреки че само на 4 маси имаше клиенти, не ни позволиха да се настаним, заради табелките по масите Reserve. Опитахме да влезем вътре, където бе абсолютно празно, но там доста грубо ни „обясниха“, че външните маси били приоритет и сме щели да бъдем много бавно обслужени. Тръгнахме си втрещени и възмутени от подобно отношение, което сме очаквали да получим къде ли не, освен в Родопите. Решихме, преди да прекосим още веднъж цялата пешеходна зона до другия й край, да се обадим по телефона в „Българче“ и да попитаме за места. Там много любезно ни обясниха, че нямат.

Остана ни да се надяваме на последния ресторант, който пък бе най-близо до хотела. Там с малко мърморене и недоверие, но все пак ни настаниха на 1 маса в дъното. Цените в менюто бяха почти европейски, музиката – 100% не-родопска (дори не-българска). Поръчахме и зачакахме вечерята си. Докато си говорехме, токът спря. Снабдиха всяка маса с чаена свещ и настана небивала романтика. Трябва да призная, че вкусът на храната си го биваше. Поне се придържат към еталон не само за музика и цени по европейски, а и вкусът да е на ниво. От пърленките през основното до десерта – всичко беше да си оближеш пръстчетата.

А в ресторанта на нашия хотел, ще попита някой, защо не се пробвахме? Опитахме, но той беше затворен. За външни. Имаше сватба. Елвира и Калоян се вричаха един на друг, както преди много векове това са сторили Орфей и неговата Евридика. Поне не се чуваше силно от ниво -1 до +2. Спах като заклана, след преходите през деня.

Сутринта закусихме в ресторанта, който все още носеше сватбени „белези“ – бели калъфи на столовете, цветни балони, окачени навсякъде и кошнички с цветя по масите. Кафето беше хубаво. Във фоайето отпред имаше барче във вид на старинен глобус, което не се сдържах да снимам за спомен. В 9:30 отпътувахме в посока Девин. Разстоянието до там е 45 км.

Град Девин се намира в Западните Родопи. През града минава Девинската река, която малко по-надолу по течението си се влива в р. Въча. Девин е заобиколен от вековни борови и смърчови гори, пътуването през които е било сравнително трудно допреди прокарването на пътя през средата на 20 в. Известен е с минералните си извори и завода за бутилиране на вода.

Екопътека Струилица започва на около 3 км западно от центъра на Девин. Отправна точка е мостът над р. Девинска пред сградата на общината. Струилица – това е Спа комплекс с два открити басейна. Малко преди комплекса има паркинг. Екопътека Струилица започва от паркинга – там има информационни табели.

Общата дължина на маршрута е около 4-5 км, което отнема около 2-3 часа за обхождане в зависимост от темпото и от това, кои части от пътеката решите да посетите.

Според информационните табели, водопад Самодивско пръскало е най-високият в Родопите. Водите му падат на два пада с обща височина от 70 м и се вливат в Девинска река.

Оттатък местността Лъката, на отсрещния бряг на реката, високо е разположен Мечият водопад. Името му е дадено от местните, защото там се къпели мечките J Висок е ок. 20 м.

И този водопад, и Самодивското пръскало, бяха маловодни в края на август, но за разлика от някои старопланински водопади, не бяха съвсем пресъхнали. Около тях се носеше прохлада и свежест в жаркия летен ден, а и сенките наоколо бяха „широко разпространени“ J

На отиване само попивах гледките с поглед и си набелязвах места за снимки, които направих на връщане. Най-живописната част на екопътеката е в каньона на Девинска река, по мостчетата, които пълзяха ту по левия, ту по десния долинен склон, а от време на време прехвърляха реката. Останахме в околността общо 4 часа.

В 15:00 се насочихме с буса към София. По пътя спряхме за кафе-пауза на к-с Чилингира Фемили. От тук тръгвала екопътека Чилингира, но това го разбрах по-късно в София и ми отговори на въпроса какви са тия стълби встрани от автобусната спирка – това било началото й. Комплексът се намира на 3,6 км от яз. Въча.

Предишното име на язовира е „Антонивановци“ (или „Антон Иванов“), наречен на загиналите в района партизани от отряд „Антон Иванов“ през февруари-март 1944 г. На 1 км западно от язовирната стена, на брега (Община Брацигово) е издигнат мемориал в чест на загиналите.

Разположен е в Родопите, по поречието на р. Въча, на границата между Област Смолян, Област Пазарджик, Област Пловдив. Язовирната стена отстои по на 10 км югозападно от Кричим и югоизточно от Брацигово, а завиряването е на 12 км североизточно от Девин.

Ограничен е от най-високата язовирна стена в страната – 144,5 м. Той е най-големият язовир на реката и сред от най-големите в България изобщо. Дълъг е над 10 км – от стената при почивна станция „Антонивановци“ до завиряването при с. Михалково.

В язовира има много понтони с постройки, включително риборазвъдна ферма. Някои от понтонните къщи се отдават под наем и през лятото се посещават от почиващи и туристи. Около тях може да се кара водно колело, лодка или джет. Част е от каскадата „Доспат-Въча“.

Каскадата „Доспат-Въча“ е водноелектрическа каскада в Западните Родопи, състояща се от серия язовири, ВЕЦ, ПАВЕЦ и други хидро- и електросъоръжения.

С обща водосборна площ от 1777 km² и максимална генерирана мощност от 481 MW каскадата е най-големият хидро-енергиен комплекс в България.

Гледките от пътя към язовира бяха хубави. Но аз исках нещо повече. Комплекс Чилингира включва освен хотел, паркинг и ресторант, също и изкуствена „крепостна стена“, параклис и голям кръст, който се издига на най-високото място. От там исках да снимам язовира. Изкачих се и не съжалявах за решението си. От там 360^о-градусовата панорама към язовира и Родопските склонове беше спираща дъха. След сок и сладолед, почивка и снимки, време беше да продължим пътя си. Спряхме за 5 мин. в Кричим, за да си купят хората праскови. Последната почивка беше на Макдоналдс след Пловдив, където пих хубаво кафе и се отправихме към София по АМ Тракия. Пристигнахме на АГ Сердика в 20:10 ч. Качих се в метрото и се прибрах във Връбница, като пътьом напазарувах за вечеря в Билла. Традиционната равносметка е: