Напоследък ме измъчва една носталгия по студентските години. Всичко ми липсва - дори сесиите! В желанието да се преборя с това тягостно чувство намислих да посетя отново местата, които са свързани с най-хубавите ми спомени от онези години. Едно такова място е гр. Земен. Градче с население под 1500 души, разположено в центъра на Краището и абсолютно непознато за 90% от българите. Сред изключенията, освен местните жители, е общността от географи от СУ. Защо ли? Защото любимият ни Геолого-географски факултет има изградена научна база в края на градчето и в началото на известния Земенски пролом на р. Струма, явяващ се №4 по течението на реката. В тази база се провежда кратко практическо обучение на географите от втори курс, летен семестър, през юни. Освен това градчето е родно място на един от най-бележитите български географи от средата на 20 век и до днес - проф. Ангел Велчев, който бе обявен за почетен гражданин на Земен.
Сутринта хващам влака в 8:30 от Централна гара София до гара Земен. Пристигам в 10:35. Правя няколко снимки на централната част и гарата, и се осведомявам от местни жители за посоката към известния Земенски манастир "Св. Йоан Богослов". Упътват ме със съчувственото "оттук, само направо, обаче... са 5 км. Не те виждам в тоя пек. Няма сенки по пътя." Намигам им с думите "ще се справя", пожелавам хубав ден и поемам. Пече здраво, аз крача енергично и постепенно стигам каменен зид и дървена порта. Дали е това? Няма никакви табели, но на оградата е окачен и виси застрашително говежди череп. Не се сдържам и правя две снимки. Продължавам нагоре и стигам висок метален кръст. Спирам за глътка вода и още снимки. Продължавам. Още стотина метра нагоре и виждам дървената порта, вече с табели.
Отварям скоба и връщам разказа 20 години назад. Студент втори курс съм и с моите колеги сме на практика в Земен, юни 2005 г. Един от първите обекти, които трябваше да посетим, беше този манастир. Изминахме в жегата цялото разстояние до него, само за да видим, че е затворен за ремонт. Все още. Защото през април също бяхме там и също бе затворен. Ужас! 10 години по-късно с тогавашния ми любим предприехме малка екскурзия в Краището по повод Деня на влюбените. Отидохме до манастира и пак беше затворен. Сега се надявах 20 години след първия опит най-сетне да успея. Досега все ми се изплъзваше. Сега бе отворено. Най-сетне!
Симпатичен двор, зеленина, свежест, тишина и спокойствие. Разгледах изложбената зала и храма, снимах съгласно регламента - само в двора. Тръгнах обратно надолу. Исках да отида до стационара на ГГФ. Не беше много лесно, защото в гугъл мапс имаше пинче къде се намира, сякаш в нищото, без път до там. Имаше само един път, който идваше от гарата, но това значеше да се върна 4 км назад и после да ги вървя в обратната посока отново. Абсурд! А колкото местни срещнах и питах, всеки ме упътваше различно. Накрая ми писна и реших да не слушам никого, прибрах безполезния телефон в чантата и тръгнах, осланяйки се само на интуицията си. Досега поне не ме е подвеждала. Вървях между жп линията за Кюстендил и река Струма. На едно място пътеката изчезна под зелен тунел. Гмурнах се в него без да се замисля, нахапаха ме някакви дребни насекоми. Докато вървях умишлено вдигах шум, за да плаша змиите, защото сигурно имаше в такъв огромен храсталак. За късмет, не срещнах и в двете посоки. Излязох от тунела на светло и ето я, срещу мен, през жп линията. Естествено, беше заключена. Всички вече са ваканция. Не, че съм мислила да вляза и кажа, примерно, "Здравейте, аз съм идвала тук на практика преди 20 години. Днес, понеже съм в града, реших да се отбия." Представям си реакцията на домакина, ако беше чул нещо такова. Но не можах да удържа на порива да я видя, дори за миг през оградата. Направих 2-3 снимки и тъкмо се обръщам, влакът минава. Този, с който мислех да пътувам. Машинално помахах на машиниста с тъжна усмивка, той пък ми размаха фуражката си през прозореца. Надали е очаквал да срещне човек в тази пустош, на 5 км от гарата. Кой знае дали не ме е взел за някоя лунатичка? След като влакът отмина аз пресякох релсите и влязох в зеления тунел за обратния път. Сега имах престой от 2:20 часа до следващия влак. Стигнах в центъра и в кръчма зад гарата седнах да обядвам. После отидох в кафенето, където започваха дните ни по време на практиката преди 20 години. Беше си същото, дори седнах на масата, където седяхме последния ден. Спомените ме заливаха като приливна вълна. Като наближи времето за влака, отидох на гарата, купих си билет и започнах да снимам скалите на отсрещния бряг на реката. Дигиталният ми часовник показа 9,9 км от разходката в Земен.
В 15:40 пристигнах на гарата в Кюстендил. Слязох по стълбите през парк Езерата, по моста над р. Банщица, известен заради скулптурите по краищата му като "моста с голите жени", през пешеходната зона, до центъра. Обиколих и снимах градския парк, разкопки, галерията на Майстора, сградите на Общината и Областта, паметниците в центъра, фонтаните. Уж седнах да отморя в едно кафе, погледнах си часовника, оставаха ми 30 мин. до автобуса. Взех чашата в ръка и бегом обратно. Стигнах навреме, купих си билет за София и зачаках на сянка. Тръгнахме обратно в 17:00 и пристигнахме в 19:30, предвид трафика в петък вечер. Часовникът показа 14 км в края на деня. Не е лошо, предвид лятната жега.
За мое съжаление се оказа, че слизайки от автобуса, съм си забравила на седалката якето. Щом се прибрах писах мейл на фирмата, на другия ден ми се обадиха, че е намерено и отидох да си го прибера, като занесох кутия бонбони Мерси на хората, в знак на благодарност за жеста. Спестиха ми парите за ново. Можеха просто да кажат, че не е намерено. Благодаря им отново!
