Сега да си изпълня обещанието и да довърша за музеите.
След дома на Славейкови - баща и син, отидох до близо разположения музей на Никола Вапцаров (ул. Ангел Кънчев 37). Там ме очакваше изненада - уредничка беше дама със сериозно творческо портфолио. Една от личностите в България, посветила се на нелеката дейност да проучва архивите и да пише биографични трудове на такива имена от родното ни литературно минало като Вазов, Яворов, Яна Язова и др. Дамата ми разказа подробно за живота и творбите на Вапцаров, за спора между неговата вдовица и родителите му в Банско, за легендарното "Прощално", което ми подари като сувенир от музея в превод на английски, френски и руски език. Разказа, че това, което мнозина смятат (както съм учила и аз), че стихотворението е писано в 2 ч. следобед в деня на разстрела му. След гибелта на поета съпругата му Бойка казва, че той ѝ е подарил този стих месец преди да го екзекутират. Музеят съхранява лични вещи на патрона, както и най-голямата част от архива на Вапцаров. Има портрети, освен на поета, на съпругата и на майка му. Тя била завършила Американския колеж (Самоков) и говорила прекрасен английски - нещо толкова рядко за жена у нас през XIX век. Тук се пази и посмъртно връчената му международна награда за мир през 1953 г., дадена на майка му. В музея има макети на родния му дом в Банско и на кораба, на който е служил поета. Тук е първото издание на стихосбирката му "Моторни песни". В спалнята е семейното легло, което е било късо за Вапцаров. Над него виси погребална маска. Обсъдихме и мястото на жената в българската литература от преди век и докато се усетя беше минал час. На изпроводяк си купих 2 издания - книжка със стихове за деца, писани от Вапцаров. Аз дори не знаех, че той имал такива стихове, но дамата се беше ровила в архива, за да ги подбере и издаде в книжка с картинки. Купих една за моята Ани, а за себе си книга от същата авторка за Вазов. Благодаря за интересния разказ, Катя Зографова! След това посещение отидох за едно бързо лате в друго любимо заведение наблизо. След кратка почивка се отправих към музея на Патриарха на българската литература. Той е разположен на ъгъла на "Раковска" и "Вазов", на ул. Иван Вазов 10. Заема 2 етажа. Разбира се, тук отново има лични вещи и архив на писателя. Джобен часовник, очила, мастилница и перодръжка, първи и преводни издания и получени награди. Особено ми хареса кахлената печка в ъгъла. Стаите представят дневна, работен кабинет, трапезария, спалня и гостна. Купих си сувенири и отидох в градинката на "Кристал", където на една пейка четох до мръкнало. Следващият ден започна по идентичен начин - изпих кафето си на същото място и в 10 ч. тръгнах в посока базиликата Св. София. Там исках да посетя археологическия комплекс в подземието ѝ. Както е известно тази базилика е втората най-стара сграда в столицата след ротондата Св. Георги. "Света София" е построена от император Юстиниан. Под нея са открити гробници от I-IV век пр. Хр. Знае се, че църквата в днешния си вид е четвъртата подред църква, издигана на това място. Историята на София е тясно свързана с храма „Света София“, който подобно на Света София в Цариград е посветен на "Премъдростта Божия". Влязох в храма и го обиколих, преди да сляза в подземието. Под настоящата базилика „Света София” са експонирани гробни съоръжения от източния некропол на античния град Сердика и останките от три по-ранни църкви. Четвъртата църковна сграда е изградена в края на V, нач. на VІ в. Експонираните гробове и гробници са около 50 и се датират в периода ІІІ – V в., каменни саркофази, цистови гробове, зидани тухлени гробници – с плоско покритие от каменни плочи и засводени. Макар и рядко, някои от засводените зидани гробници са стенописвани. За разлика от IV в., през V век се използват предимно християнски символи. Типичен пример за такъв вид украса е гробницата на Хонорий, разкрита северозападно от базиликата „Света София” и датирана през V в. Върху свода на люнета е разположен надпис с червени букви, който гласи: “Хонорий, раб Божи”. Докато разглеждах, наоколо се носеше божествена музика. Беше озвучаване на кратко видео, разказващо за Миланския едикт, с който християнството е прието за равноправна религия в Римската империя. Записах го, за да го споделя с вас, може да го видите в галерията. Исках да посетя и гробницата на Хонорий отвън. За съжаление обаче тя бе затворена, защото се нуждаела от спешна реставрация, а както винаги, пари за това "няма". Обсъдихме с уредничката сбърканата ситуация, при която обект се държи затворен, вместо спешно да се ремонтира и да се отвори, за да се "самоиздържа" от входни такси. Елементарно е, и малките деца го знаят. Може да се изтегли заем за ремонта, а после с реклама и разумна такса за вход да се изплаща заема. Начин ще се намери, ако има воля за решаването на казуса. А дотогава обектът ще седи затворен и ще се саморазрушава, докато ремонтът не стане излишен. Българското общество има толкова големи проблеми, че кой ли ще се трогне от някаква си гробница? То Преображенския манастир до В.Търново е пред разруха - какво остава за тук? Но по-добре да спра, че като го мисля, кръвта ми кипва! Излязох навън в слънчевия ден - беше пълно с деца, които се снимаха тук и там. Направих и аз няколко снимки и потеглих. След обяд бях на работа вече. Разгледайте галерията и може да споделите в коментар кой от тези музеи най-много ви допада или къде вече сте били. Може да се получи интересна дискусия.
снимки: https://www.facebook.com/media/set/?vanity=61556244716151&set=a.122139041858208157
и още за София:
В началото на май в нашия офис имахме посещение от член на Борда на директорите на фонда, който е собственик на мола. Беше дама от РЮА – усмихната, позитивна и по детски любопитна. Продължителност – 6 дни. Разбира се, повечето време беше яко работа в офиса – срещи, на живо и онлайн, доклади, презентации и т.н. Беше си предвидила петък следобед да разгледа града и в събота поход из Рила.
Подобни посещения не са нещо изключително за международните компании. Все пак хората искат да проверят как управляват инвестициите им. Обикновено за тези разходки се наема гид, който прави всичко по задължение – беседата е скучна, гидът говори вяло и му/ѝ е изписано на лицето, че предпочита да бъде навсякъде другаде, само не тук и сега. Стана ми малко тъжно за дамата – София има толкова богата история и забележителна архитектура, а тя нямаше да разбере нищо от тях с такъв подход. Искаше ми се да ѝ покажа града през моите очи като ѝ разкажа всичко, което знам. Предложих си услугите на гид с голямо желание, а управителят не само одобри, но обеща да ни бъде шофьор до центъра и обратно. Дамата изглеждаше спокойна, че е в добри ръце. Петък сутрин – няколко срещи. В 12:30 я водим на обяд с българска кухня. Хареса ѝ. После шефа ни закара до центъра за нейното запознаване с българската столица.
Естествено, първа спирка беше катедралният храм „Свети Александър Невски“. Разказвам бързо каквото знам, а тя ахва и снима. По ул. „Оборище“ се спускаме към Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и „моя“ университет – СУ „Св. Климент Охридски“. Показвам ѝ северното крило и с гордост обявявам, че тук съм завършила висшето си образование преди … години. Тръгваме по бул. „Цар Освободител“ и пред едноименния паметник спираме, за да ѝ разкажа за него и за историческата сграда на Народното събрание на РБ, а тя се върти около оста си и снима ли, снима…
След Парламента завиваме отново към катедралата и показвам БАН, минаваме край Светия Синод и спираме пред базиликата „Св. София“. Тук така съм се развихрила да обяснявам възрастта ѝ, връзката с името на града и какво се крие отдолу. Трябваше да видите лицето ѝ като ѝ казах, че „не, не е грешка. Датира не от XV, а от V век“. Изглеждаше шокирана. Сигурно е направила паралел с посещението си по същия повод месец по-рано в Скопие. С „обекти“ – пълна бутафория, част от грандоманския проект „Скопие 2014“… Спряхме и пред паметника на злочестия цар Самуил, където ѝ разказах за битката при с. Ключ. Остана безмълвна. Спуснахме се по „Раковска“ и спряхме пред Руската църква „Св. Николай Мирликийски“, където също казах няколко думи за нея и съседния ѝ Национален природонаучен музей. Продължаваме в посока „триъгълника на властта“ и спираме пред Княжеския дворец. Ахка, снима… Разказвам за него и намиралия се отсреща мавзолей. Показвам БНБ. Най-сетне показвам бившия Партиен дом, понастоящем новата сграда на Народното събрание на РБ. Спускаме се в подлеза и излизаме между Президентството и Археологическия музей. Показвам ѝ ротондата „Св. Георги“ и обяснявам, че това е най-старата сграда в града, още от IV век. Потресена е. Водя я до храма „Св. Петка Самарджийска“ и се спускаме към Ларгото, където показвам източната порта на Сердика. Минаваме тунела под сградата на Министерски съвет на РБ и излизаме на Бански площад. Тук показвам „Музея за история на София“ и джамията „Баня Баши“. Казвам няколко думи за отсрещните Централни хали и минаваме край тях по ул. „Екзарх Йосиф“. Разказвам за „карето на религиозната толерантност“, от което е видяла джамията. Спираме пред синагогата. Усещам как гърлото ми леко започва да дращи от толкова много говорене и я оставям да прочете табелата пред молитвения дом, докато отдъхна малко. Добре, че текстът е и на английски, за да не превеждам. После минаваме край Румънската църква „Св. Троица“ на път за католическата катедрала „Св. Йосиф“. Тя е искрено изненадана от конфесионалното разнообразие в нашата столица и пита дали няма проблеми между различните общности. Отговарям, че на целия Балкански полуостров няма друга държава, където изповядващите различни религии да се разбират толкова добре. Впечатлена е, но задава резонния въпрос: „Досега видяхме джамия, синагога, католически храм, румънски храм, но тук няма ли ваша църква?“. Усмихвам се и казвам да потърпи. Продължаваме по бул. „Тодор Александров“ и излизаме на площад „Св. Неделя“. Тук показвам храма „Св. Неделя“, приютил катедрата на Софийския митрополит. Разказвам за атентата от 1925 г. Още снимки. Продължаваме към Съдебната палата и се спускаме по бул. „Витоша“. Изненадана е от стълпотворението по главната търговска улица в работно време. Завиваме по ул. „Солунска“ и после по „Дякон Игнатий“ излизаме до Народния театър „Иван Вазов“. Тук ахва. Аз разказвам, а тя снима сградата, фонтаните, гълъбите, хората… Вметвам, че не само столичани, но и всички българи се гордеят с тази красива сграда в неокласически стил. Отговаря ми „и с право“. Отправяме се към паркинга пред БНБ, където трябва да се срещнем с нашия транспорт. Докато го чакаме показвам паметника на банкера Буров и ѝ обяснявам за него. По обратния път споделя колко доволна е останала от обиколката, а аз ѝ подавам текста, който бях подготвила за нея, заедно с карта с всички посетени обекти, в случай че иска да прочете повече детайли за тях. Беше много доволна.
В събота ѝ предстоеше да ходи до Седемте Рилски езера + Рилския манастир. Вечерта я питах дали ѝ е харесало, а тя отвърна разочаровано: „не ходихме. Не се събра група и я отмениха. Но ходих до Ловеч, Деветашка пещера и някакви водопади. Не беше лошо, особено харесах водопадите.“. Но разочарованието ѝ беше видимо. Помислих си, ако е била единствен чужденец в тази група, никой не си е правил труда да ѝ обяснява на английски и само е гледала и снимала. Затова разказах каквото знаех за водопадите и пещерата. Сега вече беше една идея по-доволна. Изпрати ми видео от Крушунските водопади и снимка на Деветашка пещера.
Разделихме се с обещанието да дойде пак и да я разведа не само в столицата (има още достатъчно обекти за целта), но и в страната. В главата ми вече се бе оформил план.
Доста дълъг пост излезе. Сега сигурно се чудите защо ви разказвам всичко това. Какъв е смисълът? Крайно време е да вдигнем глави и да гледаме на света със самочувствие. Не сме „най-малката / най-бедната / най-нещастната“ и т.н. в този отчаян дух страна. България не е от 1 януари 2007 (членство в ЕС) или от 29 март 2004 (членство в НАТО). България е една от страните с най-дълга история в Европа. Била на същото място или много близо до него за най-дълго време, запазила същото име и (почти) същия език (с уговорката, че за толкова дълъг период езикът се е развивал и обогатявал от контактите с други народи и техните езици). А също така сме в Топ 3 на Стария континент по археологически обекти. Но не е само историята ни повод за гордост. До гуша ми е дошло от този комплекс, че България и българите сме много зле и нищо не ставало от нас. Вижте спортните успехи, които напоследък все по-често се появяват в новините. Децата на България – нашето най-голямо богатство, правят чудеса на международни олимпиади по природни науки, математика, информатика, лингвистика и др. Истински големият и важен ресурс на една държава не са полезните изкопаеми, а човешкият капитал. А от него най-силно изпъкват нашите учени. Обаче те с малки изключения се появяват „под светлината на прожекторите“ най-често при някакъв проблем. А това е много тъжно, защото те постигат важни и значими успехи, някои дори в глобален мащаб, а не получават вниманието, което заслужават. Най-често обществото е в пълно неведение с какво се занимават научните ни кадри. Върху това трябва да се работи още. И да завърша позитивно. Мечтая си един ден (дано не е много далеч) всички българи да вървят с гордо вдигнати глави и с достойнство да обявяват националността си. Бог да пази България!!!
