Невъзможно... Нали?

 22.

Сутринта Дидо се събуди пръв и внимателно стана от леглото, за да не събуди жената, но Мони спеше много леко и веднага отвори очи. Той побърза да влезе в банята, а тя се уви в чаршафа и се отдаде на скръбните си мисли от предходната нощ. Не успя да задържи издайниците. Когато мъжът излезе от банята надникна в стаята на Мони към леглото. Сърцето му прескочи един удар.

-          Мила, какво ти е? Мони? Кажи ми какво става? Нещо боли ли те? Защо плачеш? Кажи!

-          Не, не... извинявай... не ми обръщай внимание... ще се стегна... само... – заекваше.

-          Без такива! Кажи ми какво става, защото това не ми изглежда нормално! – извика.

-          Просто... беше толкова хубаво, а сега... всичко свършва... по-добре да не бяхме...

-          Съжаляваш ли? – попита я сериозно, с болка в гласа, но с увереност в погледа.

-          Не, но... по-скоро съжалявам, че няма шанс да се повтори. – смотолеви и се изчерви.

-          Чакай малко. Дай да изясним нещата. – каза спокойно и седна на леглото до нея.

-          Защо смяташ, че няма да се повтори? От нас зависи, а що се отнася до мен... – той погледна към краката си; жестът бе красноречив.

-          Защото това трябваше да е кулминация при нормални отношения. Докато сега е началото на края. – обясни му смутено гледната си точка.

-          Но защо смяташ, че е началото на края? Нали ти казах, че от нас зависи. – усмихна ѝ се.

-          Защото вие, мъжете, това търсите и когато го получите, губите интерес... – изчерви се тя.

-          Аха. И ти знаеш този безспорен факт от досегашния си опит с мъжете, нали? – попита я иронично, но не можеше да спре усмивката, която изгряваше на устните му.

-          Да... Има и друго... – напълно бе изгубила дар-слово от притеснение. Слушам те, каза ѝ.

-          Снощи това с целувката... изглеждаше като нагласено... не мога да... – заекна Мони.

-          Ти ме предизвика. Трябваше да ти докажа, че не си права. Че те... – отговаряше ѝ, но...

-          Какво? Да не би...? Какво ми казваш точно? – беше толкова засегната, че не мислеше.

-          Ти го каза: „толкова ли не ме харесва, че избяга, да не го целуна“ и аз трябваше да ти покажа, че грешиш. Защото аз очевидно много те харесвам. – довърши мъжът.

-          Казала съм го? На глас? О, Боже мой! Какъв позор! – вайкаше се на глупостта си.

-          Знаеш ли, а аз се радвам, че го направи. Защото до онзи миг се чудех как да изляза от стаята ти, без да те награбя, защото не допусках, че ти би била съгласна. А толкова те желаех! Направо беше непоносимо, да седя в другата стая, когато ти си само на метри...

-          Наистина ли? – попита изумена. Чудесата явно нямаха край.

-          Уверявам те. Ти просто ми отвърза ръцете, дори буквално. – той се засмя и допълни:

-          Искам да знаеш, че това снощи между нас, е най-хубавото, което ми се е случвало за последната година. И...

-          Но ти не ме обичаш. В смисъл... не изпитваш тези силни емоции... така че няма смисъл да продължаваме нещо, което е обречено. Любовта е танц за двама, а аз няма да стоя сама на дансинга...– обърна се на другата страна, с което искаше да покаже, че затваря темата.

-          Бих могъл да поспоря по въпроса. – каза кротко, с усмивка, като я придърпа към себе си.

-          Когато научих за чувствата ти към мен, аз бях потресен. Питах се как не съм ги забелязал. После стана, каквото стана и аз се изпълних със съчувствие към теб, вина за станалото; обзе ме гняв към себе си; тревога за състоянието ти. Не помня точ... – тя го прекъсна:

-          Ти нали си човек на словото? Пишеш, публикуваш – нямаше идея накъде бие, но кимна.

-          Тогава трябва ли аз да ти обяснявам, че никоя от думите „потресен/вина/гняв/съчувствие...“ не е синоним на влюбен или любов. Извинявай,...

-          Ти извинявай, обаче ме прекъсна. Казвах, че не помня точния момент, когато се влюбих, но почти целувката ни снощи ми отвори очите. Аз всъщност много исках да е истинска. Затова се хвърлих с толкова плам. А относно най-високата степен, доказателството е, че искам всяка вечер да заспиваме така и сутрин да се будим в прегръдките си, за неопределено време. Защото, каквото и да си мислиш, че знаеш за мъжете, не всички сме еднакви. А аз МРАЗЯ поставянето на множеството под общ знаменател.

-          Тоест... искаш да кажеш, че... – тя не смееше да го изрече на глас, за да не убие собствените си надежди за тази крехка връзка между тях.

-          Казвам го: обичам те! Влюбен съм до ушите! Искам да остарея с теб! – прегърна я нежно.

-          И аз те обичам! Толкова силно. Толкова отдавна... – разтапяше се в обятията му.

-          Никога повече няма да те пусна! Където си, там съм и аз. И обратното, когато се наложи.

назад  напред