блогът на Марина: Невъзможно... Нали?

ЕПИЛОГ

След три дни Моник получи съобщение във вайбър:

Ø Свободна ли си довечера за разходка в парка? ❤

Ø не мисля, че е добра идея... 😞

Ø поне за малко? Толкова ми липсваш... Полудявам...

Ø ако трябва да съм честна – и ти ми липсваш...😞

Ø тогава? Какъв е проблемът?

Ø Добре, предполагам, че разходка няма да ни навреди

Ø Добре, ще те чакам в парка до вас, в 19:00

Ø 👍

Вечерта Мони излезе от къщи в 18:50, с кецове на краката и се запъти към парка. Той я чакаше на главния вход, с цвете в ръка и някаква кутия в другата. Сърцето ѝ се сви. Защо се държеше така с него? Заради бившата му? Заради Галя? Отмъщаваше ли му? И тя самата нямаше представа...

Подаде ѝ цветето и тръгнаха по една от алеите. При първата свободна пейка, която съзря, Дидо спря. Предложи да седнат, тя кимна; краката леко я наболяваха, опъна ги.

- Мони, аз... – смути се и се изчерви, но реши, че не е дошъл чак до тук, за да мълчи.

- Виж, ще карам направо. Не ме бива по заобикалките... Аз още в онзи хотел ти казах, че те обичам. Истина е, не съм спирал да мисля за теб. Не ми излизаш от ума, дори не мога да си допиша статията – не мога да се съсредоточа върху нея, от мисли за теб... Предполагам, че ти е тежко; че трудно би простила или забравила, но все...

- Прошка, казваш... Аз още втория ден в болницата ти простих... Казах ти го. Забравата е друго нещо... Изисква много време и усилия... И аз ще карам направо. Какво искаш от мен? Какво очакваш? Кажи, за да преценим мога ли да те удовлетворя? – каза накрая.

- Какво трябва да направя, за да ти докажа, че можем да имаме бъдеще? Само кажи! – гласът му пресекваше от силата на емоциите.

- Не мога да ти кажа нещо определено. Но трябва да е силно... като нов живот... не знам... Сам трябва да откриеш отговора и когато е верният, и двамата ще го узнаем...

- Казваш, живот... Тогава ще опитам. Тук имам нещо... – извади изпод пейката кутията, която носеше. От вътре се раздаде някакъв звук – шипене, скимтене... Мони се озадачи.

Когато мъжът отвори кутията, отвътре се показа една смешна муцунка с дълъг, изплезен, розов език. Мони ахна. Беше малък пекинез, светлокафяв на цвят с меко черно носле. Подаде ѝ го.

- Къде намери това сладурче? – попита го, докато си играеше с палето.

- Всъщност го купих. – отвърна, и добави: - За теб е.

- Не трябваше. Ох, колко е сладък! Или сладка? Какъв пол е?

- Момченце. Казва се Бимбо, но може да го промениш, ако не ти допада – обясни.

- Не се преименуват така. Той вероятно е свикнал вече с това име. На колко е?

- Месец. Още е съвсем бебче. И внимавай, че може да те напишка – предупреди я.

- Дидо, страхотен е, но не мога да приема такъв подарък. Това е... твърде много.

- Моля те, заради мен. Нали каза за новия живот... И на мен бе хрумнало по-рано.

- Но той е още бебе... Има нужда от сериозни грижи, а аз не мога да ги гарантирам... Досега дори едно цвете не съм опазила живо... Как ще се справя с куче-бебе? – паника се прокрадна в гласа ѝ; харесваше малкото и мисълта, че може да му се случи нещо, заради лоши грижи, я ужаси. Но в погледа на мъжа до нея прочете толкова надежда да приеме подаръка му и толкова болка от отказа ѝ, че не можа да се сдържи:

- Има само един начин да приема това – каза като посочи палето – и той е... То има шанс да оцелее само, ако заедно се грижим за него – каза и се изчерви до върховете на ушите.

- Какво каза? – не можеше да повярва. – Истина ли е?

- Слънце, идвай у нас. Няма друг начин. – каза уверено, с широка усмивка. Той я притисна силно към гърдите си, а Бимбо жално изквича, притиснат помежду им.

- Обичам те, мила! Толкова много! Прости ми за станалото в онзи хотел...

- Това вече го обсъждахме... Простено ти е. Но аз не съжалявам за станалото. Даже, ако трябваше да преживея всичко по 3 пъти, за да те имам сега – искам да знаеш, че си е струвало – и болката, и кръвозагубата, и дните в болницата... А това накрая, беше тест. Трябваше да съм сигурна в чувствата ти, иначе нямаше да преживея още веднъж разбито сърце. Обичам те! – довърши и мъжът я прегърна нежно, а тя впи устни в неговите с жаждата на всички изминали години, в които скришом го бе обичала и насладата от сбъднатата мечта.

Докато демонстрираха чувствата си един към друг на пейката, малкия Бимбо видя шанса си, изплъзна се от ръцете им и се понесе през парка на късите си крачка. Мони първа се усети:

- Бимбо! Ела тук, момче! Бимбоо, къде си? – викаше и подтичваше на куц крак. Дидо я накара да се върне на пейката и се втурна да го гони. След 5 мин. се върна при нея задъхан, но ухилен до уши. Пекинезчето се гушеше на гърдите му. Тя се усмихна:

- Казах ти, че трябват двама за малкото дяволче. Другата седмица започвай местенето си!

- Слушам! – козирува ѝ с най-широката и искрена усмивка, на която бе способен.