Невъзможно... Нали?

 20.

Сети се, че имаше запаметен номера на хирурга, който заши раните на жената. Набра го:

-          Ало, здравейте, докторе! Обажда се Дидо от хотел Х. Извинявам се, че Ви безпокоя, но Мони припадна и не мога да я свестя. В шок е, тялото бързо изстива. Какво да правя? – и обясни какво е сторил до обаждането. Отговориха му:

-          Аз съм наблизо, след 7-8 минути съм в хотела. В коя стая е? – попита. Дидо отвърна:

-          Наредил съм да не пускат никого при нея, затова ще Ви чакам на рецепцията след 5 мин.

След 5 минути мъжът слезе до рецепцията, а след още 2 се появи и докторът.

-          Как е тя? – попита загрижено, докато чакаха асансьора.

-          Не ми се струва добре. Припадна от шок. Не мога да я събудя. – беше силно притеснен.

-          А какво я докара до там? – попита отново и мъжът му разказа за статията и репортерите.

-          Добре си се сетил да я махнеш оттам и да наредиш никой да не влиза. Това може да я довърши. – каза и влязоха в стаята ѝ.

Докторът премери пулса – 130 удара; не беше хубаво. Сърцето не може да издържи дълго такъв маратон. Беше покрита с лепкава студена пот.

-          Дай топла кърпа! – каза той на Дидо. Той отговори, че няма, а докторът обясни:

-          Иди в банята, пусни топлата вода до края и когато стане гореща, намокри хубаво кърпата и ми подай, ок?

-          Ясно. Веднага. – и той отиде към банята.

Лекарят огледа ръцете и краката на жената. Ръцете бяха горе-долу добре, но краката не показваха признаци на заздравяване. Това го разтревожи сериозно. Дидо донесе кърпата.

Докторът докосна с нея челото на Мони и тя трепна, което я върна в съзнание, но се намираше все още в дълбок унес. Започна да бърше с кърпата лицето, ръцете и краката ѝ. Топлината помагаше на тялото да се пребори с шоковото състояние. След няколко минути кърпата вече беше само мокра. Докторът поиска от Дидо да я затопли отново под душа.

Сега обтриваше с нея ходилата на жената, а тя леко простенваше от болката. Отново огледа раните отблизо и забеляза, че всъщност са вървели към оправяне, когато шоковото изстиване на тялото е опънало кожата край тях в две противоположни посоки и шевовете са се разтворили отново. Беше много притеснен, а Дидо направо полудя от тревога. За съжаление докторът не можеше да направи много. Все пак бе дошъл като частно лице и не разполагаше нито с инструменти, нито с медикаменти. Обади се по телефона си на някого и даде инструкции. Каза:

-          Може ли да питаш хотела дали могат да ни намерят бързо духалка?

Дидо се обади и поиска. След 5-6 мин. на вратата се почука и пиколото му подаде една. Мъжът веднага я доближи максимално до леглото и я включи, така че да духа към краката на Мони. Трябваше да ги загреят преди жизнените показатели да отшумят. Седна да наблюдава да не се подпалят случайно матрака или чаршафите. След още 5 мин. телефонът на доктора иззвъня.

-          Да?

-          Докторе, не ме пускат при вас. Може ли да слезете? – каза някой.

-          Сега ще дойде човек да те вземе, чакай на рецепция – и каза на Дидо да слезе.

След 3 мин. Дидо влезе в стаята, придружен от мъж над средната възраст. Подаде нещо на доктора. Оказа се хирургическа чанта – докторът бързо я разтвори и извади куп неща, непознати на Дидо. Нареди ги до себе си и постави инжекция на пациента. Засече 3 мин. и започна работа. Почисти наново отворените рани; спря кръвта в прорезите, където имаше; подсуши кожата; намаза двата ръба на всяка рана с някакъв гел и ги заши отново. После извади бинтове от чантата и превърза краката на Мони. Когато свърши с това, поднесе до носа ѝ амоняк и тя се събуди с кашлица. Веднага се оплака от силни болки в краката. Лекарят ѝ би болкоуспокояващо в кръста, за да въздейства само надолу от него. Написа рецепта, която подаде на Дидо и си тръгна, придружен от новодошлия. Дидо отиде да го изпрати до вратата и му предложи пари. Докторът отказа с обида в погледа и излезе.

Мъжът погледна рецептата и с изненада установи, че я разчита. Пишеше след два дни шевовете да се мажат с някакъв мехлем три пъти на ден. Когато сърбежът на раните стане непоносим, да се поливат с кислородна вода, която ще намали дразненето. Приближи се до нея.

-          Ехо, мила, будна ли си? – попита внимателно, но не получи отговор; явно бе заспала.

Реши, че не може да я остави сама и ще изчака, докато се събуди, за да отиде до аптеката на ъгъла за въпросния мехлем и кислородна вода. Не бързаше; имаше два дни до приложението им.

Седна пред масата в стаята си, за да поработи, но бе невъзможно да се съсредоточи. Думите пробягваха през мозъка му, без да оставят следа; даде си сметка, че знаците от Менделеевата таблица, които знаеше като петте си пръста, са се разбъркали в ума му и нищо не е на мястото си. Каза си, че е по-добре да спре, преди да напише някоя глупост. В крайна сметка обстоятелствата бяха извънредни и никой нямаше право да го съди, ако точно днес не работи по статията.

Надникна към леглото на Мони – тя гледаше някъде в пространството с разфокусиран поглед. Отиде при нея.

-          Мила, будна си – усмихна ѝ се широко и искрено.

-          Как си? Боли ли те? – взе дланта ѝ в своята и я поднесе към устните си. Тя поклати глава.

Пред погледа ѝ всичко се случваше на забавен каданс. Вероятно е от упойката, помисли си сънено.

-          Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли ... вода? – предложи мъжът. Тя кимна.

Помогна ѝ да се изправи леко на възглавниците до полуседнало положение и ѝ подаде пълна чаша. Тя започна да пие бавно, на големи глътки и след секунди чашата бе пресушена, а тя още чувстваше жажда. Подаде му; той отново я напълни и ѝ връчи. Сега вече се напи до насита.

-          Ще отскоча до аптеката да изпълня рецептата на доктора. Искаш ли нещо друго? Нещо за болката? – попита я с тревога в гласа. Тя поклати глава. Свикнала съм, помисли си.

Когато Дидо се върна от аптеката, тя отново се бе унесла. Какво силно успокоително, мина му през ума. Поръча си храна от румсървиз и вечеря сам.

назад  напред