Невъзможно... Нали?

 23.

След като се успокоиха, изяснявайки гледните си точки, се любиха отново... и отново...

Заспаха късно след полунощ и се събудиха на следния ден след 10 часá. Дидо я поздрави:

-          Добро утро, мила моя! Как спа? – и я целуна по бузата, широко усмихнат.

-          Мммм... Добреее – измърка сънено. – Колко е часът? – попита го.

-          10:15. Май се успахме. – отвърна ѝ и я прегърна силно, след което стана от леглото.

-          Мхм. Проспали сме закуската – продължаваше да изрича провлечено думите тя.

Тези нейни думи накараха и двамата да осъзнаят, че изпитват животински глад. Дидо каза:

-          Отивам до баничарницата нагоре по улицата, ти ще се облечеш през това време...

-          Не става. По-добре изчакай малко, ще излезем заедно и ще отидем да закусим. Ако не е баничарница, ще е сладкарница – тъкмо да си вземем и сутрешната доза наркотик.

Отне ѝ 15 мин. да се приготви. За излизането си облече новата рокля, която бе купила в бутик до хотела преди 2 дни. Къса лятна рокля; с тънки презрамки и принт на цветя. Излъчваше лекота и свежест; навяваше лятно настроение и музика на плажа... Дидо не можеше да свали погледа си от нея. Гледаше, както дете – нова играчка. Излязоха и тръгнаха надолу по улицата.

Седнаха в близка сладкарница и си поръчаха по парче торта и по кафе. Мони заяви:

-          С 1 куршум – 2 заека: хем си взимаме порцията захар, хем дозата кофеин. Всичко е 6.

-          Трябва да призная, че идеята ти за сладкарница беше по-добра от моята за банички.

-          Свиквай и се учи, от майсторката, чирачето ми! – погали го по косата и целуна бузка.

Докато хапваха, без да бързат, мъжът набра телефона на доктора. Каза му, че тя се оправя; че възнамеряват днес да отидат до болницата, за да върне количката и тя да си вземе болничните. Дали ще може да я види? Кога могат да се върнат в София? Разбраха се да се видят там в 14 ч.

Разходиха се из града, посетиха и местния мол, ходиха в музей, обядваха в механа и отидоха в болницата. Хирургът прегледа краката на жената и заключи, че се справя доста добре. Издаде ѝ последен болничен лист за престоя ѝ в града и след това още един за 10-дневно домашно лечение. Мони получи разрешение на следния ден да се прибере у дома. Докторът обясни:

-          Да не си започнала да се преуморяваш с домакинстване или нещо подобно! Ходилата ти едва заздравяват – не трябва да ги пресилваш. Трябват им повече почивки. И с работата не бързай – ако не си готова да се върнеш, личният лекар може да ти издаде още един болничен лист. И категорично забравяш за високи токчета. Поне 3 месеца носи кецове или балеринки!

-          Не се тревожете, докторе. Лично ще се погрижа всичките Ви инструкции да се спазват. – обеща му Дидо най-сериозно.

-          И как ще стане това? За да ме наблюдаваш какви ги върша, трябва да живеем заедно. А не е така. – напомни му язвително жената. Той посърна, забравил за тъжния факт, че връщайки се в София, няма да споделят общ покрив и едно легло.

Дидо подписа протокол за връщане на количката и плати разликата в дните, която се получаваше след предплащането. С това работата им в болницата приключи и те тръгнаха обратно към хотела.

Дидо я придружи до стаята, след което провери на сайта на автогарата за автобуси до София. Имаше в 14:05. Надяваше се да успеят да се качат в него. Резервира два билета и слезе на рецепция, за да оправи сметката с хотела. Междувременно в стаята Мони си събираше багажа. Той дойде след минути и се зае със своя. Не забрави да отиде и до пералнята и да прибере дрехите им от там.

Този ден Мони доста бе ходила, затова Дидо настоя следобеда да си остане в стаята и да си почива. Тя не спори с него, още повече, че наистина усещаше умора и легна да поспи. Вечерта бе последната им нощувка в хотела и града. Мони се нагласи за вечеря, хапнаха в ресторанта и след това отидоха в бара на хотела. Прибраха се след 01:00 ч. и всеки си легна в стаята и леглото – чакаше ги дълъг път утре и трябваше да са отпочинали. Затова не си позволиха никакви волности.

Сутринта изядоха последната си закуска тук. Заради състоянието на жената им позволиха да останат до 12:00 ч. в хотела. Обикновено гостите бяха предупреждавани да освободят стаите до 10:00 ч. Но сега за тях двамата направиха изключение. Така че след закуската Мони отиде в градината да чете и пие кафе на въздух, а Дидо работеше по статията си в стаята.

Към 11:50 ч. той дойде при Мони, за да я отведе в лобито на хотела; трябваше да го чака там, докато свали багажа им от апартамента на два курса. После извика такси и отидоха на автогарата. Там намери „съхранение на багаж“ и плати за 2 чáса. След това отиде да купи автобусните билети, резервирани предишния ден. На гише Информация попита за хубаво заведение за обяд наблизо и поведе Моник.

След 7 мин. ходене стигнаха до мястото. Беше хубав ресторант, но с екстериор и интериор на традиционна механа. Можаха да се възползват от обедно меню с по 1 бира. Започнаха да спорят кой ще плати сметката за обяда. Дидо искаше да се прави на кавалер, но Мони настоя с думите, че той е платил: 1. Хотела; 2. Билетите; 3. Такси+багаж и мъжът се предаде. Не искаше да се карат.

Когато наближи времето за тръгване на автобуса, те се отправиха към автогарата. Мони отиде към машината, а Дидо отиде да прибере багажа им. Настаниха се криво-ляво. Той бе опитал да вземе 2 места за нея, за да може да си опъне краката, но нямаше; автобусът беше пълен. Затова тя седна до прозореца, той – до нея. Настоя жената да си опъне краката върху коленете му. Тя се дърпаше първоначално:

-          Бих могла да го направя, ако знаех, че щом се измориш, ще ми кажеш, за да ги сваля. Но аз съм уверена, че ти не би го направил даже, ако много ти натежа. Просто ще седиш и стискаш зъби, затова не мисля да те слушам.

-          А ако ти обещая? Че ще си кажа кога ми „стига толкова“? – попита я с надежда.

-          Аа. Не ти вярвам. – държеше на своето Моник. Тогава той я завъртя леко на седалката, наведе се и взе краката ѝ като ги постави на коленете си. Зяпна изумена. Не каза нищо.

Така пътуваха час и половина, след което Дидо я помоли да си спусне краката долу. Тя го послуша, облегна се назад, главата ѝ клюмна леко и задряма. След час спряха за 20-минутна почивка на една бензиностанция. Още толкова време в път им оставаше до София, като вече нямаше да спират, освен за слизане на пътници. По пътя тя писа на Нина, че той ѝ се обяснил; че бяха спали; че бил много мил, но нямала надежда за истинска връзка. Когато пристигнаха, Дидо ѝ помогна да слезе, свали багажа им и повика такси.

Придружи я в колата до дома ѝ, помогна ѝ да си прибере нещата вкъщи и застана несигурно на прага. Откакто бяха слезли от автобуса на Централна автогара, не си бяха продумали. И сега тишината помежду им тежеше като воденичен камък. Всеки имаше да каже толкова много, а не знаеше как да започне и не искаше да е пръв... Накрая Дидо каза:

-          Е, аз май трябва да тръгвам най-накрая... Ти ще се оправиш ли? Трябва ли ти нещо? Ако искаш да пазаруваш, мога да дойда с теб да ти помогна за чантите. Или пък да напазарувам вместо теб, ако си уморена от пътя... – търсеше повод да остане с нея.

-          Не, не. Няма да пазарувам нищо. Добре съм, всичко е наред... – отвърна полугласно.

-          Добре тогава, тръгвам. Ти се пази! Чу доктора. – припомни ѝ инструкциите от вчера.

Защо трябваше да е толкова трудно? Защо, след като се обичаха и вече си го бяха признали, се държаха по този абсурден начин – толкова глупаво, детински... Тя знаеше, че тази нощ няма да се спи – ще го мисли, ще съжалява, че не го накара да остане, ще си повтаря колко тъпа е... 

А той...? Защо се предаде толкова лесно? Нали е боец? Нали искаше да се бори за нея, да получи шанс...

назад  напред