Възраждане в Италия

През есента на 2011 г. имах седмица отпуск и отново ми се ходеше някъде. Пуснах си молбата и отидох в моята турагенция. Там вече имах отстъпка като лоялен клиент. Мислех за Истанбул, но за там трябваше паспорт, а нямах време да си вадя; предложиха ми:

-Във Виена е много красиво; има богата история, дворци...

-Била съм там.

-Прага също си заслужава да се види.

-Била съм.

-Ами тогава ... къде? Будапеща е много живописна с Дунава...

-И там съм ходила. - започва да ми става смешно; тези хора нямат ли оферта като за мен; егати майтапа!

-Били ли сте в Гърция? Там...

-Да.

-Ами... Румъния? Страната на Дракула е много интересна програма...

-Страната на Дракула не само съм я виждала, но и беше тази година с вас.

-Олеле! Вие ме затруднихте доста. Ами май не остана нищо подходящо. Да проверя още веднъж... -А, да, имаме за този период Италиански Ренесанс. – така се навих за Италия, съвсем спонтанно и непланирано, но затова пък винаги съм искала да видя Дуомо Санта Мария дел Фиоре, Наклонената кула и Венеция. Пътувахме цяла нощ от София (1161 км), сутринта пристигнахме на Пунта Сабиони и докато чакахме корабчето за Венеция, разгледахме селцето. За пръв път видях пиния (средиземноморски бор) и направих няколко снимки на елегантните дървета, разходихме се по крайбрежието на Адриатическо море, корабчето дойде и отплавахме.

Пунта Сабиони е отправна точка за всички посетители на Венеция по вода. То е село в община Cavallino-Treporti, разположено в южния край на пясъчната коса на Cavallino, която разделя лагуната от морето. То се намира в източната част на Венециянския залив. Разстоянието до Венеция по вода е десетина км, докато по суша (има мост от континента) е 60 км.

До 1999 г., когато е създадена община Cavallino-Treporti, е част от община Венеция.

Тук има няколко къмпинга, включително и най-големият в Италия, Марина къмпинг, собственост на община Венеция.

Освен на туризма, местната икономика се основава на селското стопанство, специализирано в отглеждането на култури, разпространявани в цяла Италия (артишок, пъпеши, домати).

По пътя към главния остров видяхме старите крепостни стени и порти, църквата Сан Джорджо на едноименния остров, църквата Санта Мария делла Салюте и старата митница на друго островче; градския парк, който се простира на части върху всички острови.

Венеция е град в Североизточна Италия, център на областта Венето, пристанище на Адриатическо море.  Градът е разположен върху множество малки острови - около 118 на брой, в плитка лагуна на Адриатическо море. Соленоводната лагуна заема крайбрежието между устията на реките По и Пиаве.

Символ на Венеция е крилат лъв, който фигурира на герба на града.

Островната Венеция е морски курорт, център на международния туризъм от световна величина, място за провеждане на международни фестивали и художествени изложби. В градския транспорт са запазени традиционните за града гондоли и съвременни моторни лодки.

Селище там съществува от V в.пр.н.е., а градът е създаден през IX в. От X до XIV в. той е значителен център, посредник в търговията между Западна Европа и Изтока. В Средновековието Венеция е република - Венецианската република, оглавявана от дожи. Тя е независима държава, съществувала между 9 и 18 в. През периодите 1797 - 1805 и 1815 - 1866 г. е владение на Австрия.

Градът и лагуната са включени в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, защото градът е уникален, както в архитектурата на сградите, така и в основите на града. Венеция е построен върху дървени подпори. Заради слягането на почвата и основите си Венеция е застрашена от постоянни наводнения.

Акостираме на брега близо до площад Сан Марко и слизаме от кораба, с което започва нашата обиколка. Вървим по крайбрежната улица и виждаме църквата Санта Мария делла Пиета (Дева Мария на тъгата), наречена така, защото била построена до сиропиталище. Известна е също като музикално училище и църквата на Вивалди. Тук великият италианец е написал доста от своите творби, свирел ги е, а също така е преподавал музика на децата от сиропиталището. Виждаме паметник на Виторио Емануеле II (първият крал на обединена Италия), Ка’ Даниели (дворец Даниели – днес хотел), Новият затвор, Моста на въздишките, Двореца на дожите, Колоните на Сан Марко и Сан Тодаро, библиотека Марчана; излизаме на пиацета (площадче) Сан Марко и виждаме кулата Сан Марко с Лоджета Сансовино, Дуомо Сан Марко, Часовниковата кула, излизаме на пиаца (площад) Сан Марко, виждаме Прокурациите (строени някога за жилища и кантори на венецианските прокурори и техните семейства; делят се на Стари и Нови, според периода им на изграждане). Разходката ни продължава: минаваме през пазар за сувенири (тук ще направя лирично отклонение: т.к. почти няма място, където да съм ходила без да преживея приключение, италианското ми се случи на това място. Беше ранен следобяд и адски горещо, а аз бях доста огладняла. Реших, че ще седна на някоя пейка на сянка и ще хапна малко. Дълго търсих пейката; не че нямаше пейки – просто бяха заети или на слънце; накрая намерих една и седнах. Тъкмо започнах да си хапвам сладко и усетих нещо доста неприятно. Прочутите венециански гълъби, които през последните десетилетия преживяват за сметка на милионите туристи, посещаващи лагуната. Един от тези хубостници ме нацвъка: имах и по косата, и по тениската. Сега зарязах обяда и хукнах да търся WC, за да се почистя. Когато приключих, се върнах към обяда си, но вече си бях научила урока – не сядай под дърво; затова ядох под палещите лъчи на Слънчо). После продължих с разходката: видях туристическия център, морската академия (Военно-морско училище Франческо Морозини - учебно заведение към ВМС на Италия, основано в 1937 г.), следваха няколко църкви, Музеят на музиката (вход свободен), паметникът на Манин (революционер и дипломат) и достигаме Понте ди Риалто (мост Риалто).  Да кажем няколко думи за тях.

Площадът Сан Марко е основният площад във Венеция. Той е местоположението на всички важни сгради на Венецианската република и е седалище на архиепископия от 19 в. На него се провеждат венецианските фестивали. Като централна забележителност на Венеция, площадът е много популярен сред туристите, фотографите и гълъбите. Площадът е наречен от Наполеон „най-елегантният салон на Европа“.

Базиликата Сан Марко е катедралната църква на Венеция, най-известната църква в града и един от най-известните примери на византийска архитектура. Тя е разположена на площад Сан Марко в района Сан Марко, в близост до и свързана с Двореца на дожите. Базиликата е осветена на 8 октомври 1094 г., същата година, в която се вярва, че мощите на Св. Марко Евангелист са преоткрити в една колона от Витале Фалиеро, дож по онова време. Строежът е завършен през 1617 г. Базиликата е дълга 76.50 м и висока 43 м. Първоначално тя е „параклисът“ на венецианските управители, а не градска катедрала. От 1807 г. е седалище на патриарха на Венеция, архиепископ на римокатолическата епархия на Венеция. За пищната си архитектура, позлатени византийски мозайки и статута ѝ като символ на венецианското богатство и могъщество, от 11 в. насетне сградата е известна като Chiesa d'Oro (Златна църква).

Античните бронзови статуи „Конете на Сан Марко” (Триумфалната квадрига) са поставени пред катедралата през 1254 г. Те дълго време били изложени на Хиподрума в Константинопол, но през 1204 г. дож Енрико Дандоло ги изпраща във Венеция като част от плячката след превземането на Константинопол от кръстоносците. Наполеон ги откарва в Париж през 1797 г., но през 1815 г. са върнати във Венеция. След 1990 г., след дълга реставрация, конете са поставени на съхранение в Музея на Сан Марко (вътре в базиликата). Конете пред базиликата са бронзови копия.

Разглеждам базиликата отвътре, после се качвам на кулата Сан Марко и наблюдавам панорамата, която се открива от  там: виждам лагуната, островите, огромен лайнер и историческото „ядро” на града. Тази кула била използвана от Галилей за неговите астрономически наблюдения; има паметна плоча.

Излизам на площада точно навреме, за да видя как работи механизма на Часовниковата кула. Този часовник е доста необичаен – нагледала съм се на часовникови кули, но такава виждах за пръв път. Беше 11 ч. На върха има камбана и 2 бронзови фигури с чукове в ръце. На всеки час фигурите удрят камбаната с чуковете си толкова пъти, колкото е часът. Под фигурите и камбаната има статуя на символа на Венеция – крилатия лъв. Под него е часовникът; той няма циферблат, както сме свикнали; вместо това има статуя на Богородица с младенеца в средата, а отляво и отдясно показва времето.  Отляво има едно синьо прозорче, в което се появява часа, изписан с римски цифри, а отдясно в същото прозорче се изписват минутите с арабски цифри. Под този часовник има циферблат със зодиакалните съзвездия. Така че часовникът освен времето, показва и зодията, която в момента е в сила.

Дворецът на дожите е дворец във Венеция, построен в готически стил. Разположен е на брега на Венецианската лагуна, между нея и базиликата Сан Марко, в близост до пиаца Сан Марко. В миналото дворецът е бил резиденция на дожите (управители на Венецианската република). В днешно време е паметник на архитектурата и музей на изобразителното изкуство.

Строителството на сградата продължава от 1309 до 1424 г., вероятно по проект на Филипо Календарио. Две от колоните на двореца са оцветени в неестествено червено. Според легендата са оцветени така, защото в миналото там са размазвали кръвта на тези, които са били обесени. Разглеждам двореца отвътре. Тъй като нямах желание да платя €8 за аудиогид, мислех, че само ще разглеждам и чета информационните табели на английски език. Но за мой късмет, влязох след една руска група с екскурзовод, така че ходех и разглеждах с тях, и всичко разбрах. А на площада дворецът и базиликата са свързани чрез Порта делла карта (врата в готически стил, която е обща за двете сгради).

Библиотека Марчана е една от най-големите библиотеки на Италия. Намира се на площад Сан Марко.

През 1362 г. Франческо Петрарка подарява своите ръкописи на гр. Венеция. На 31 май 1468 г. кардинал Висарион Никейски подарява частната си библиотека (746 тома) на Република Венеция за обществено ползване от хората. Двете дарения образуват основата на библиотеката на катедралата Сан Марко.

Строежът на сградата е започнат от архитект Якопо Сансовино през 1537-1553 г. и завършен от Винченцо Скамоци от 1582 до 1588 г.

През 1603 г. Венеция издава закон, който задължава да се дава един екземпляр от всяка нова книга на Библиотека Марчана.

Канал Гранде е канал в гр. Венеция, който е най-важното трасе на водния транспорт в града.

Каналът има дължина около 3800 m, S-образна форма и пресича централната част на Венеция от Венецианската лагуна при гара „Санта Лучия“ до площад „Сан Марко“. Ширината му е между 30 и 90 m, а средната дълбочина е около 5 m. По него се движат обществени рейсови кораби и частни водни таксита. Каналът е пресечен от четири моста - Мост на Конституцията, Скалци, Риалто и Мост на Академията.

Риалто е пешеходен мост над Канал Гранде в гр. Венеция.

Той е най-старият от четирите моста, пресичащи канала. Завършен е през 1591 г. и свързва кварталите Сан Марко и Сан Поло, в който се намира старият търговски център на града - Риалто. Мостът има каменна сводова конструкция с отвор 28,80 m. Той е частично покрит и върху него има разположени магазини.

Мостът на въздишките е другият известен венециански мост. Името му идва от една легенда. Но противно на очакванията тези въздишки не носят романтичен заряд. Той свързва съда в Двореца на дожите със затвора. Затова осъдените на път от съда към затвора се спирали на моста, поглеждали към града и въздишали, защото виждали Венецианската лагуна и лазурното небе над нея за последен път. Поне така твърди легендата.

След разходката във Венеция ме обзема приятна умора и сядам да си почина в градини Сан Марко. След половин час се качваме на корабчето, което ни отвежда от Венеция, но не завинаги – тя вече е част от нас и ще живее в сърцата ни. Слизаме от корабчето в Пунта Сабиони и се отправяме към Лидо ди Йезоло, 19 км, за настаняване в хотела, вечеря и нощувка, но е още рано за сън. Взимам си душ и излизам да се разходя из курорта, вечерям в един ресторант; страхотна кухня и чудесно италианско червено вино. Прибирам се и лягам.

Йѐзоло е град и община в Североизточна Италия. Градът е морски курорт. Намира се в провинция Венеция в регион Венето. Разположен е в лагуната на Венецианския залив. На около 10 км южно от Йезоло е провинциалният център Венеция.

Плажната ивица е дълга 15 km. Плажът е изключително чист, пясъкът е ситен, морето е кристално с голяма плитка зона и плавно става дълбоко. Всеки хотел има свои шезлонги и чадъри, а има и свободна зона между тях и морето. Има много заведения и атракции по плажа. След 20 ч. е забранено движението на автомобили по главната улица и тя се превръща в най-дългата пешеходна алея в Европа. Най-разпространено е придвижването с велосипеди, които се дават и под наем от хотелите. Курортът предлага много забавления - уиндсърф, тенис, езда, голф, детски площадки, картинг писта, разходка с кораба "Веселият Роджър", дискотеки, много заведения за хранене. Aqualandia е аквапарк № 1 в Италия, който наскоро е бил избран за най-добър воден парк в Европа.

На другия ден след закуска се отправяме към Падуа, чакат ни 80 км.

Па́дуа е град в италианския регион Венето, административен център на едноименната провинция.

Падуа е разположена в източния край на Паданската низина, на запад от Венецианската лагуна. Градът заема територия от 92 км². Това е равнина, през която между реките Брента и Бакилионе са прокопани множество канали.

Покровител на града е Сан Антонио. Празникът на града е 13 юни.

По данни на археологията, първите селища на тази територия се появили около XI-X в.пр.н е.

В римския период Падуа се наричала Патавиум и била населена от венети.

Традицията, свързваща основаването на Падуа с Антенор, принц, спасил се след разрушаването на Троя, изхожда от „Енеида” на Вергилий.

През Средновековието вярата в тази легенда е толкова силна, че намерените в 1274 г. останки на мъж с шпага и златни монети са идентифицирани от падуанския поет Ловато Ловати като останки на принц Антенор и са препогребани в специално построена за тях гробница — известната днес Гробница на Антенор.

От 226 г. пр.н. е. градът сключва съюз с Рим против Цизалпийска Галия. През II в. пр н. е. той получава муниципиално право и скоро израства до един от най-големите градове в Горна Италия, ставайки важен транспортен център и забогатява благодарение производството на вълнени изделия, вълната, за които се доставя от Алпите. Падуа е родно място на Тит Ливий.

След падането на Западната Римска империя Падуа попада във властта на готите и е разрушена от Тотила. Нарсес възстановил града. В периода на франките Падуа е обявена за главен град на графството. Император Хенрих IV дарил на Падуа (1087 г.) привилегия. В XII в. Падуа получила муниципиално самоуправление, а в 1222 г. е основан университетът на Падуа.

През 1256 г. Падуа е завладяна от гвелфите. В течение на XIV в., с изключение на кратък промеждутък от  1329—37 г., когато градът е подчинен на рода Скала, начело на Падуа бил домът Карара, отстояващ Падуа от Хенрих VII, но мощта на Карара била сломена от Венеция.

В 1405 г. Падуа става част от Венецианската република и в следващите 4 века губи своята политическа значимост, но при това се ползува от покровителството на Венеция. В 1797 г. Падуа е присъединена към Австрия. През 1805 г. Наполеон присъединил Падуа към създаденото от него италианско кралство. Още няколко пъти градът преминава към различни държави; до виенския мир от 1866 г., когато Падуа заедно с Венеция са предадени отново на Италианското кралство.

Историческият център на града е заобиколен от добре запазени стени от XVI в., Фрагментарно са запазени стени и кули от XIII в.

Центърът на града включва площада на билките и площада на плодовете, на които отдавна се разполага падуанският пазар. Тези площади са разделени от Палацо делла Раджионе, служил първоначално за място за заседанията на градския съд. В двореца има зала с внушителни размери, служила за място за градските събрания. Особен интерес предизвикват фреските от XV в. с астрологически сюжети. В непосредствена близост до него е Палацо дел Муничипио (XVI в., бил значително преустроен в 1904 г.).

Нашата обиколка започва с Прато делла Вале и храма Санта Джустина, продължаваме към базиликата Сан Антонио и статуята на Гатамелата, капела Сан Джорджо, Палацо Сабарела, Гробницата на Антенор, сградите на провинцията и общината, Университета на Падуа, кафене Педроки. Ще разкажа по нещо за всеки обект.

Сред площадите на града трябва да се изтъкне един от най-големите площади в Европа - Прато делла Вале, строен по идея на Андреа Мемо в 1775 г. Конфигурацията на площада е елипса, около централната част е разположен канал с двоен „пръстен” от статуи, изобразяващи знаменити жители на Падуа. Първата статуя е поставена в 1775 г., последната — в 1833 г., и според специално формулираните правила, статуите не трябва да изобразяват хора, които са още живи, светци, и всички персонажи трябва да са свързани с града. Повечето скулптури изобразяват професори от университета, артисти, пълководци и бивши градски управници. Статуите били общо 88, но при Наполеон са разбити 6, символизиращи венециански дожи. Днес площадът се използува за място за градския пазар, за провеждане на концерти и празници.

Прато делла Вале има площ 88 620 м², което го прави най-големият площад в Италия и един от най-големите в Европа. В южната част на площада се намира базиликата Санта Джустина, от северната част на площада улица Лука Белуди извежда до базиликата Сан Антонио. На самия площад са разположени голям брой старинни жилища, паметници на архитектурата. Името се превежда като „ливада в долината”.

В римската епоха на мястото на съвременния Прато делла Вале бил разположен императорски театър за 6400 зрители и Марсово поле. Руините на театъра са разчистени през ранното Средновековие за строителство на други сгради.

В 1775 г. под ръководството на архитекта Доменико Черато площадът бил напълно преустроен. За цялостното отводняване на блатистото място е прокопан канал; централната част на площада станала остров, получил името Мемио по името на венецианския патриций Андреа Мемо, дал заповед за преустройване на Прато делла Вале. Островът е пресечен под прав ъгъл от две алеи, извеждащи до 4 моста над канала. В центъра на острова в точката, където се пресичат, е разположен фонтан.

Най-известният храм на града е църквата Сан Антонио Падуански с нейните многобройни параклиси, на пиаца дел Санто с медната конна статуя на венецианеца Гатамелата, дело на Донатело, 1453 г.

Самият храм е тринефна базилика с дължина 195 м; на фасадата има фреска на Мантени; в лявата част капела (параклис) дел Санто — великолепно произведение от епохата на Ренесанса (1500-1533 г.) с мраморни барелефи на Антонио и Тулио Ломбарде и Сансовино; в олтара има бронзов барелеф – дело на Донатело и знаменития (3,5 м височина) бронзов полилей на Андреа Ричио (1507 г.); в капела Сан Феличе (1372 г.) — фрески на Алтикиеро и Аванци. Тук е капела Сан Джорджо (1377 г.), украсена с фрески на същите художници.

Базиликата Сан Антонио е главният център за почитане на св. Антонио Падуански, най-голяма по размер и брой вярващи църква на Падуа, макар да не е катедрала. Строителството ú започнало 19 години след смъртта на светеца, в 1235 г., и продължило 66 г. При това в църквата била встроена т. нар. капела на тъмната Мадона, в която е погребан св. Антонио.

Базиликата е тринефна, главният олтар се намира в пресбитерия на централния неф. Страничните нефове в апсидата се съединяват в полукръг, в който под формата на лъчи са построени 9 капели (т. нар. венец от капели). В централната капела се намира пищна капела за реликви в стил барок (арх. Филипо Пароди) — богата сбирка от християнски светини и шедьоври на италианското ювелирно изкуство.

В сегашния си вид базиликата е доста еклектична, събирайки в себе си наследството от няколко строителни етапа, от готическия интериор на първоначалния храм до бароковата капела за реликви. По образец на венецианския Сан Марко храмът е увенчан с 5 широки купола, заимствани от страна на италианците от византийската архитектура. Към куполите са пристроени кулички, наподобяващи минарета.

В една от капелите на базиликата се намира гробницата на падуанския управител Гатамелата, а пред входа на църквата се издига знаменитата конна статуя на Гатамелата, работа на Донатело.

Капелата Сан Джорджо е посветена на великомъченик Георги. Представлява пристройка към южния трансепт на базиликата Сан Антонио. Построена е по заповед на маркиз Раймондино Лупи ди Сораня в 1377 г. като фамилна гробница.

На стените на капелата са изобразени 22 големи композиции и около 100 по-малки. Фреските са посветени на сюжети от житията на св. Георги, Екатерина Александрийска и св. Лусия.

Еразмо да Нарни, по прякор Гатамелата (1370, Нарни — 16 януари 1443, Падуа) бил италиански кондотиер (наемник). Син на пекар. Военната си кариера започнал като войник при кондотиера Чеколо Броглиа, после преминал на служба при Брачо да Монтоне. Бил на служба при папи; във Флоренция, Венеция. Станал управител на Падуа в 1437 г.

Базиликата Санта Джустина е католическа църква в гр. Падуа и паметник на архитектурата. Разположена е в югоизточната част на площад Прато делла Вале.

Първата христианска църква на това място е построена в VI в. над гроба на мъченицата Джустина Падуанска. Впоследствие църквата многократно е преустройвана; издигането на съвременната базилика е започнато в 1530-те години и завършва в началото на XVII в. Доминиращият архитектурен стил на базиликата е ренесанс, макар да се забелязват и черти от византийска архитектура. Интериорът е създаден през втората половина на XVI в., олтарът и хоровете на базиликата са дело на Паоло Веронезе. Базиликата Санта Джустина спада към най-големите църкви в Италия, има дължина 122 м, ширина — 82 м. Вярващите почитат пазените в храма мощи на няколко светци — евангелист Лука, Джустина Падуанска, Просдоция и ред други.

Историческа стойност имат постройките, свързани с Падуанския университет.

До базиликата Сан Антонио е разположена най-старата в света постоянно действуваща Ботаническа градина на Падуа, създадена в 1545 г. с решение на Венецианския Сенат с цел отглеждане на „лечебни треви” за медицинския факултет на Падуанския университет и вписан в 1997 г. като „прототип на всички ботанически градини” в списъка на паметниците на Световното наследство на ЮНЕСКО.

Падуанският университет е един от най-старите университети в Европа и Италия, открит в Падуа в 1222 г. Девизът му е „Свобода за Падуа, всеобща и за всички”.

Има 65 хил. студенти, 13 факултета: хуманитарни науки и философия, икономика, образование, инженерен, юридически, физико-математически/естествен, медицинско-хирургически, фармацевтичен, селскостопански, психологически, политоложки, статистически и ветеринарен.

Университетът е основан от преподаватели и студенти, напуснали Болонския университет поради конфликт с началството. В Средновековието в Падуа учили студенти от цяла Европа, разделени на „нации” според произхода си.

Падуанският университет станал един от центровете на науката (астрономия, медицина, право) от епохата на Ренесанса, бил покровителствуван от Венецианската република, осигуряваща му дух на независимост от схоластическата догматика и влиянията на Рим. Тук учили или работили такива деятели на Ренесанса и ранното Ново време, като Пико делла Мирандола, Николай Кузански, един от основателите на италианския литературен език Пиетро Бембо, Торкуато Тассо, Везалий, белоруският основоположник на книгопечатането Франциск Скорина. В 1678 г. докторска степен по философия за пръв път в света получила жена — Елена Корнаро Пископия.

В него са преподавали Петрарка и Галилей, получили са образованието си личности като Данте и Коперник.

Кафе „Педроки“, наричано още „Кафе без врати“, е кафене в град Падуа, едно от най-големите в света.

Сградата е дело на архитекта Джузепе Япели по поръчка на предприемача Антонио Педроки. То е открито на 9 юни 1831 г. и е в непосредствена близост до Университета. Според новата мода през XVIII в. там се е събирал елитът на градското общество.

То има архитектурна стойност, защото неговите стаи са декорирани в различни стилове, подредени в еклектичен ансамбъл от архитекта Джузепе Япели. Кафенето има и историческа значимост заради неговата роля в бунтовете от 1848 г. срещу Хабсбургската монархия, както и заради това, че е атракция за хора на изкуството през 19 в. от френския писател Стендал през лорд Байрон до италианския писател Дарио Фо.

Между 18 и 19 в. консумацията на кафе от увеличаващата се буржоазия в Европа в обществени заведения се разширява. През 1772 г. Франческо Педроки от Бергамо основава успешна "кафе-сладкарница" тук, близо до Университета, Кметството, пазари, пощата и площад Гарибалди, откъдето карети тръгвали към близките градове.

Синът му Антонио разширил помещенията до покриване на целия блок. През 1826 г. Антонио Педроки представя на общинските органи проект за изграждането на сграда, включваща помещения за печене на кафе и правене на лед. Той също така поискал Джузепе Япели, инженер и архитект, вече да промени помещенията. Япели трябвало да интегрира различни сгради и фасади в едно, създавайки еклектичен екстериор от разнообразни фасади. Интериорът се характеризира с неокласически елементи.

Приземният етаж е завършен през 1831 г., докато готическата сладкарница, наречена "Педрочино", е построена през 1839 г. По време на "Четвъртия конгрес на италианските учени" през 1842 г., стаите на горния етаж са открити. Япели си сътрудничи с инженера Бартоломео Франческини и архитекта Джузепе Петрели, на когото дължим сливането на парапетите на терасите с грифони. Художникът Джовани Де Мин помогнал за декориране на гръцката стая; Иполито Кафи - римската стая; Пиетро Паолети - Помпейската стая (или "Ерколана"); Винченцо Гацото изрисувал тавана в Ренесансовата стая.

Антонио Педроки умира на 22 януари 1852 г. и оставя предприятието  на сина на чирак, Доменико Капелато. Преди смъртта си през 1891 г. Капелато завещава кафенето на гр. Падуа.

Палацо Сабарела е исторически дворец в Падуа, построен от семейството Сабарела. Той се намира в историческия център на града.

Изграден върху съществуващи структури от римската епоха, комплексът достига сегашния си вид в Средновековието, когато е построена кулата. През 19 в. Джакомо Сабарела, последният потомък на семейството, променя декорацията на интериора.

Починал без наследници в 1846 г., той бележи края на фамилията си. За няколко години дворецът бил резиденция на съпругата му Анна и потомците ú, но след това е бил продаден. Обаче остава частна резиденция, докато през 1920 г. Кредити Венето го купили, за да направят своето престижно седалище. През 1925 г. са направени промени в интериора в духа на неокласицизма.

След Втората световна война сградата става седалище на Дружеството на Казино Педроки.

Компанията напуска сградата през 1988 г. и дворецът, след почти десет години на внимателна реставрация и археологически разкопки, е отново открит в 1996 г. Неговите особености отново го причисляват към Средновековието.

Палацо Сабарела днес е седалище на Фондация Бано, частна организация, която работи за насърчаване и засилване на интереса към историческото и културно наследство. В двореца също така се организират изложби и културни събития.

След изключително приятната разходка в Падуа се отправяме към следващата ни спирка – Пиза. Очакват ни 296 км до достигане на целта.

Пиза е град в Централна Италия, регион Тоскана. Той е главен административен център и на едноименната провинция Пиза. Разположен е на десния бряг на р. Арно при нейното вливане в Тиренско море.

До идването на римляните градът вероятно бил населен от лигурийци. След 180 г. е колония на Римската република и една от нейните военно-морски бази. За съществуването на Пизанската епископия е известно от 313 г.

През Средновековието Пиза е център на държава с търговски интереси в цялото Средиземноморие. В Средните векове, когато р. Арно безпрепятствено достига Тиренско море, градът служи за пристанище, където империята осъществява търговията си с Корсика, Сардиния и Балеарските острови. Между XI и XIII в. Пиза достига своя разцвет. В 1284 г. претърпява грандиозно поражение от генуезците в морската битка при Мелория. Причината за отслабване морската мощ на града се криела в затлачването на р.Арно. Изменението в руслото на реката окончателно отрязало Пиза от морската търговия. В резултат на икономическа разруха, Пиза изпада в зависимост от Флоренция. Под ръководството на Медичите отново постига икономическа стабилност, благодарение развитието на пристанището. След откриването на университета е постигната стабилност и в културата.

През XIII в. в града се провежда голямо строителство в готически стил; над неговата декорация работи семейството на талантливите художници и занаятчии Пизано.

В 1564 г. в Пиза се родил Галилео Галилей. Той учил и преподавал в местния университет, който се смята за най-стар в Тоскана. Ботаническата градина при университета е учредена от Козимо I в 1544 г.

Времето, с което разполагаме в града, е организирано за обиколка на Пиаца деи Мираколи.

Пиаца деи Мираколи (Площад на чудесата) е обширен, заобиколен от стена, площад в старата част на гр.Пиза, един от най-известните образци на средновековната архитектура. На нея са разположени 4 архитектурни шедьовъра от Средновековието: Пизанската катедрала, Пизанската кула, Баптистерият и гробището Кампо Санто монументале. Ансамбълът е строен от XI до XIII в., в периода на най-голям разцвет на Пиза, и представлява един от най-значителните паметници на романската архитектура в Италия. В 1987 г. архитектурният ансамбъл е вписан в списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО.

Сърцето на Площада на Чудесата е средновековната катедрала Санта Мария Асунта (Успение на Пресвета Богородица) — петнефна катедрала с тринефен трансепт, прекрасен образец на пизанския романски стил, в план има вид на латински кръст. Вътре възниква ефект на огромно пространство, аналогичен на големите джамии и постигнат за сметка на арки и редуване на бял и черен мрамор. Две колонади от черен гранит в нефовете са явно доказателство за византийско влияние. Самите колони произхождат от джамията в Палермо, превзета от пизанците в 1063 г.

Строителството започнал в 1064 г. архитектът Бускето ди Джовани Джудиче със средства, събрани от Пиза като данък от Балеарските острови. По замисъла на Бускето, катедралата трябвало да включва елементи от различни стилове, византийски, ломбардски и даже ислямски, което символизирало размаха на пизанската търговия. Полученият стил станал известен в литературата като пизански романски стил. Приблизително в същото време се строяла катедралата Сан Марко във Венеция, и една от задачите на Бускето била да построи не по-лоша катедрала от тази на венецианските конкуренти.

Във фасадата, изпълнена от сив мрамор и бял камък, е поставена разноцветна мозайка, дело на Райналдо, за което съобщава надпис над централната врата. Фасадата се състои от 4 галерии с колони, в ъглите на които са разположени статуи на четиримата евангелисти.

В катедралата е разположен гробът на Бускето, надписът на който съобщава датата на основаване на храма и победоносната борба със сарацините.

Масивните бронзови врати са изработени в ателието на Джамболоня и поставени на мястото на старите, пострадали в пожар в 1595 г. Единствената, оцеляла след пожара, средновековна врата (Портал Сан Раниери), била изработена ок. 1180 г. от Бонано Пизано. Бронзовата врата представя сцени от живота на Христос. Таванът е позлатен (на него е изобразен гербът на Медичите), а куполът е покрит с фрески. Фреската на купола, изобразяваща възнесението на Богородица, била изпълнена от Риминалди.

Катедралата била осветена в 1118 г. от римския папа Геласий II, който произхождал от пизанското семейство Каетано.

В катедралата се пазят мощите на Сан Раниери, покровител на Пиза, гробницата на императора на Свещената Римска Империя — Хенрих VII, а до пожара от 1595 г. и гробът на Папа Григорий VIII.

Тук се пазят и реликви от времето на кръстоносните походи — мощи на няколко светци.

Баптистерият Сан Джовани в Пиза започнал да се строи в 1152 г. на мястото на по-стар баптистерий. Строителството завършва чак в 1363 г. В хронологичен ред това е втората сграда на Пиаца деи Мираколи след Пизанската катедрала и е по-ранна от Пизанската кула.

Височината на зданието е 54.86 м, дължината по окръжността е 107.24 м. Този баптистерий е най-големият в Италия.

На две колони в сградата може да се прочете името на нейния пръв архитект Диотисалви с датировка 1153 г.

Диотисалви започнал строежа в романски стил, но Николо и Джовани Пизано достроявали зданието в готически стил. Затова Пизанският баптистерий представлява пример за плавното смесване на стилове с преход от романски към готически: долният ред е украсен със строги романски заоблени арки с тесни прозорци, докато вторият ред е украсен с каменна резба и изящни сдвоени арки. Третият ред има красиви заострени арки, украсени с цветя. Цялата сграда е изградена от бял мрамор.

В съответствие с проекта на първия майстор Диотисалви сградата трябвало да има пирамидален покрив. Въпреки това Николо Пизано продължил работата на своя колега, изменяйки стила до по-съвременния за него готически. Майстор Селино ди Несе завършил съграждането на баптистерия. В допълнение към вече съществуващия готически пирамидален купол, над него е построен още един - кръгъл.

Порталът на баптистерия, обърнат към катедралата, се опира на две класически колони, а опорите в зданието са изпълнени във византийски стил. Стените във вътрешността на храма са украсени с два реда изображения. На долния са представени няколко епизода от живота на Св. Йоан Кръстител, а на горния е изобразен с Богородица и от двете им страни има ангели и евангелисти.

Осмоъгълният купел в центъра датира от 1246 г. и е дело на Гуидо да Комо Бигарели. В неговия център има бронзова скулптура на Йоан Кръстител, дело на Итало Гризели.

Смята се, че на огромното вътрешно помещение недостигат декорации, но именно благодарение на голямото, строго и сурово пространство, посещението на баптистерия често прави на посетителите зашеметяващо впечатление.

Баптистерият е построен върху същата нестабилна, подобна на пясък, почва, както и намиращата се недалеч Пизанска кула. И въпреки че визуално е трудно забележимо, той също има наклон от 0,6 градуса (в посока катедралата).

В качеството на „страничен ефект” на необичайната конструкция на покрива от два купола, пирамидален вътрешен и кръгъл външен, вътрешното пространство на баптистерия има уникални акустични характеристики.

Кулата е разположена зад катедралата. Строителството започва в 1173 г. и продължава на три етапа в течение на 177 год. Камбанарията е достроена чак в 1372 г. В 1178 г., когато били вдигнати три етажа, кулата се наклонила. Строежът на кулата бил отложен за почти век и възобновен чак в 1272 г. Седмият и последният етажи са надстроени в 1319 г.

Пизанската кула е камбанария, част от ансамбъла на Площада на чудесата в гр. Пиза, получила световна известност заради непланирания си наклон. Наклонът на кулата, резултат от мекотата на почвата, настъпил по време на строителството, завършено в 1360 г. Процесът на "падане" приключва едва в 2008 г.

Кулата има 294 стъпала. Височината ú е 55,86 м от земята на най-ниската страна и 56,7 м на най-високата страна. Диаметърът на основата е 15,54 м. Дебелината на външните стени намалява от основата към върха (при основата — 4,9 м, на височината на галериите — 2,48 м). Нейното тегло се изчислява на 14 453 т. Текущият наклон представлява 3° 54'.

Кулата е построена от бял мрамор, първият етаж е аркатура, всеки от останалите етажи е заобиколен от галерия. Външната част на всяка галерия е образувана от стълбове с класически капители, опиращи се на закрити арки.

Макар самата кула да е наклонена, камбанарията, построена през втората половина на XIV в. на върха на кулата, стои равно.

Както заради наклона, така и заради оригиналната си архитектура, от 1173 г. и до наши дни, кулата е обект на огромен интерес. Постоянно се правят опити, за да се направи по-устойчива. Например, рушащите се колони нееднократно са заменяни. Сега основно се провеждат подземни работи за укрепяване на фундамента.

Под южната част на Пизанската кула грунтът е по-тинест и глинест, отколкото под северната, поради което тя започнала да се накланя след началото на строежа. Спасяването на кулата от падане с помощта на външни опори би било доста сложно и, освен това, всяко скеле неизбежно би загрозило сградата. Въпреки това падането на Пизанската кула било преустановено, нещо повече, била леко изправена, с намаляване наклона с ½ градус. Това е резултат от уникалните работи с международно (вкл. българско) участие, проведени под кулата и около нея в 1990-те години.

Като временна мярка на северната страна (кулата пада на юг) на бетонни греди бил окачен блок от оловни пръти, които, действайки като противотежест, стабилизирали строежа. После били изследвани нелинейните процеси, протичащи в грунта под фундамента на кулата, след което последвала редица експерименти със специално издигнат близо до кулата бетонен фундамент-макет. Опитите потвърдили, че кулата може леко да се изправи и стабилизира, ако се отнеме част от твърдия грунт под северната част на фундамента. Грунтът се изземал буквално по милиметър чрез система от тръби, в които имало въртящ се шнек. Разчетите се оказали правилни и Пизанската кула, леко отклонила се на север, слегнала с няколко сантиметра и се стабилизирала, което позволило сваляне и на оловните противотежести, и на временните опори, поставени като застраховка.

За пореден път на 15 декември 2001 г. кулата е открита за туристи.

В 2008 г. учените за пореден път заявили, че по-нататъшното падане на Пизанската кула е прекратено. Преди това, въпреки множеството усилия за „замразяване”, кулата продължавала да се отклонява от вертикалата със скорост 1 мм/год.

В 2002—2010 г. е проведена реставрация на кулата, вследствие на което ъгълът на наклона ú намалял от 5° 30' до 3° 54'.

Гробището Кампо Санто Монументале се намира в северната част на площада. Има мнение, че гробището е построено около капсула със свещена земя от Голгота, докарана при Четвъртия кръстоносен поход от Убалдо д'Ланфранчи, архиепископ на Пиза в 12 в. Оттук и името — Кампо Санто, в превод от италиански „Свято поле”.

Строителството на обител започнало в 1278 г. от архитекта Джовани ди Симони. Той починал в 1284 г., когато Пиза е разгромена от генуезците в битката при Мелория. Гробището е построено в 1464 г. То приемало тленните останки на видни граждани, хора на изкуството и учени, чиято дейност била свързана с реномирания университет на Пиза. Външната стена се състои от 43 глухи арки и 2 врати. Повечето гробове са разположени под аркади и няколко на моравата във вътрешния двор. Вътрешният двор е опасан от отворени галерии, където се съхраняват антични скулптури от римското минало на града, средновековни и ренесансови саркофази и надгробни паметници.

Някога стените били покрити с фрески, създадени през 14-17 в. „Истории от Стария завет” на Беноцо Гоцоли (15 век) били разположени в северната галерия; в южната част „Истории от Битие” на Пиеро ди Пучо (края на 15 в.). Тук била най-известната фреска на Буонамико Буфалмако „Триумф на смъртта”. Пожар, възникнал след бомбардировка на града от съюзниците на 27 юли 1944 г., унищожил всички фрески. Днес са останали ценни фрагменти от циклите „Триумф на смъртта”, „Страшният съд”, сцени от живота на св. Раниери и др. Превърнато е в музей. В него се съхраняват и фрагменти от веригата, затваряла някога пристанището на Пиза, както и оригиналната лампа от катедралата, чието поклащане довело до откриването от Галилей на свойствата на махалото. В наши дни в обекта се провеждат реставрационни работи.

Градът все още е заобиколен от стари градски стени, които са непокътнати с изключение на някои участъци на юг и на запад. От особен интерес по протежението им са многобройните врати. Бастионите на Пиза са укрепени структури, предназначени да защитят най-важните средства за комуникация в града. С проекта за обновяване на градските стени те са до голяма степен реставрирани. По протежение на северозападния бряг на реката се намира древната оръжейна на републиката, доминирана от Кулата на гвелфите, част от системата на Старата Цитадела, която е също и част от бастиона Сан Джорджо. Завръщайки се към реката, на северно-източната страна има бастион, който е огледален образ на петнадесети бастион Сангало, построен от Джулиано га Сангало близо до вратата Сан Марко; сега е дом на обществен парк с детски площадки, кино и елегантна беседка. Пространството се използва също така и за сватби и тържества от всякакъв вид. От другата страна, на юго-запад, е Бастион Stampace, построен върху останките на кула от 14 в.

Разгледах подробно катедралата и баптистерия, Кампо Санто и кулата – само отвън. Най-голямото ми желание беше да се кача на кулата и да направя няколко панорамни снимки, но с моя късмет изпуснах за 2 минути групата, която се качваше нагоре. От съображения за сигурност пускат групи от 20 души на всеки кръгъл час. Когато следващата група трябваше да се качва (моят шанс), нашият автобус тръгваше от Пиза (мал шанс). Няма как. Следваща дестинация - Монтекатини Терме, а до там още 54 км.

Монтекатѝни Тѐрме е курортен град и община в Италия.

Намира се в региона Тоскана, провинция Пистоя, между Пиза и Флоренция. Градът има три административни района - Алто, Ниеволе и Вико. Днес Монтекатини Терме е известен балнеокурорт. Тук ежегодно отсядат и множество туристи.

Градът е известен от 14 в. По-късно тук е обичал да идва австроунгарският император Франц Йосиф. В Монтекатини има Художествена академия, футболен и тенис клубове, хиподрум, много плувни и минерални басейни. Историческият район Алто, разположен на хълма над сегашната централна част е свързан с нея чрез фуникуляр (зъбчата железница).

В хотела си взех бърз душ и излязох да разгледам, в центъра имаше страхотни фонтани. Вечерях с италианска пица (няма нищо общо с нашенските пици) и италианска бира (по-добре да се придържат към виното). После се прибрах и си легнах, защото на следващия ден ме очакваше „перлата в короната” на Тоскана – Флоренция, от която ни деляха 50 км.

Флоренция е разположена на р. Арно, в миналото е център на Флорентинската република, столица на херцозите Медичи и на Италианското кралство, днес — административен център на регион Тоскана.

Въпреки отдалечеността от морето и постоянните политически вълнения, Флоренция през XIII—XVII в. имала грандиозен принос в развитието на европейската и световната цивилизация. Градът е дал на света гиганти като Леонардо да Винчи, Микеланджело, Данте и Галилей. Местният диалект лежи в основата на литературния италиански език, флорентинската монета станала еталон за цяла Европа, флорентинските художници разработили законите на перспективата, флорентинските мислители поставили началото на епохата на Възраждането, а флорентинският мореплавател Америго Веспучи дал името си на два континента.

Сега градът заема площ ок. 103 км² около хълмовете по бреговете на р. Арно. Флоренция е заобиколена от 3 страни с живописни равнини.

Селището е основано през 59 г.пр.н.е. под латинското име Florentia (цветуща) от римски ветерани. По-късно се превръща в град, който през IV в. става резиденция на епископ. След това Флоренция попада под властта на Византия, на остготи, лангобарди и франки. В резултат от това населението съществено намалява до около 1000 души.

Възраждането на града започва през 10 в., а през 1115 г. Флоренция се превръща в автономна област. През 13 в. обаче се оказва въвлечена в борбата между гибелини (поддръжници на германския император) и пропапски настроените гвелфи. През 1252 г. Флоренция въвежда собствена златна монета - флорин, високо ценена в Европа. Градът бързо се разраства и през 1340 г. населението достига 80 000 души, но скоро чумата рязко намалява тази численост. Преди Черната смърт около 25 000 човека работят в текстилната промишленост. Въ̀лната и коприната осигуряват голяма част от приходите на града. През 1382-1434 г. Флоренция попада под властта на фамилията Албизи — най-големите конкуренти на Медичите, а от 1400 г. Козимо Медичи задкулисно, но реално контролира града. Властта му произтича от подкрепата и сътрудничеството с новите емигранти. Фактът, че по това време Медичите са банкери на папата, също подпомага разрастването на тяхната власт. Козимо е наследен от своя син Пиеро ди Козимо Медичи, който впоследствие през 1469 г. е наследен от внука на Козимо - Лоренцо. Лоренцо "Великолепни" е голям покровител на изкуствата, възлага работи на Микеланджело, Леонардо да Винчи и Ботичели. През 15 в. във Флоренция работят също Брунелески, Мазачо, Донатело, Алберти, Гиберти, Гирландайо и мн. др.

След смъртта му през 1492 г. и заточението на сина му Пиеро през 1494 г. първият период от управлението на Медичите завършва с възстановяването на републиканското управление.

Замирането на клана на Медичите и изкачването през 1737 г. на Францис Стефан, дук на Лорейн и съпруг на Мария Терезия, водят до присъединяването на Тоскана към територията на Австрийската корона. Австрийското управление е непрекъснато в отбранителна позиция спрямо апетитите на Франция и кралството на Сардиния-Пиемонт през 1859 г. Тоскана става провинция на Обединеното италианско кралство през 1861 г.

Флоренция измества Торино като италианска столица през 1865 г., като става седалище на първия държавен парламент, но след 6 години е заменена от Рим. След като населението на Флоренция се удвоява през 19 в., през 20 в. то се утроява с разрастването на туризма, търговията, финансовите услуги и индустрията. По време на Втората световна война градът е под немска окупация за една година (1943-1944). Градът и неговите културни паметници са спасени от разрушение и разграбване благодарение намесата на германския консул Герхард Волф. Войниците на съюзниците са погребани в гробища извън града (Американското гробище е на ок. 9 км южно от града, британските войници са погребани на няколко км източно от северния бряг на р. Арно).

Нашата обиколка започва с Национална централна библиотека, Санта Кроче („Пантеонът на Италия”) и паметникът „Данте прескача локва” (шеговито име, дадено от местните), улицата, къщата и църквата на Данте (в която е погребана любимата му, Беатриче), Дуомо Санта Мария дел Фиоре с купола на Брунелески и Кулата на Джото, баптистерият, Триумфалната арка и Колоната на свободата, Пиаца делла Синьория с Палацо Векио, Лоджия деи Ланци, Фонтана на Нептун и галерия Уфици, паметника на Козимо Медичи. Тук организираната обиколка свършва и продължавам сама към пазара с Порчелино, преминавам по Понте Векио и съзирам бюста на Б.Челини и гледката към р.Арно, разглеждам отвън и отвътре Палацо Пити, виждам Флорентинския университет и Природо-научния музей, посещавам Градините Боболи и снимам панорамата към града. Връщам се в историческия център и изкачвам Купола на Брунелески (476 стъпала, ми каза водачката; не ги броих, но ме стресна не броя им, а това колко тесни и стръмни бяха; на много места хората спират и се залепят към студените стени, за да се разминат качващите със спускащите се; не се препоръчва за хора със слаби сърца и нерви – даже има такава табела на входа). Но пък гледката от върха е спираща дъха и си струва всяка капка пот! На път към Двореца Медичи-Рикарди има парад „Медичите се местят в новия дворец” с характерните тогава костюми и всички детайли; участниците са подредени според своя социален статус; музикалните инструменти, които съпровождат шествието, са традиционни за епохата и района (авторско видео). Продължавам с храм Св.Михаил, Палацо Медичи-Рикарди, базилика Сан Лоренцо и Капела Медичи, после още една църква, колона и кула, и пристигам на мястото за тръгване обратно. Ще разкажа нещо за всеки обект.

Палацо Векио е построен в готически стил. В периода 1550-1565 г. той е превърнат в сграда на правителството и официална резиденция на Медичите. Пред него стои копие на скулптурата "Давид" от Микеланджело.

Палацо Векио (Старият дворец) е една от най-значимите сгради във Флоренция.

Строежът ѝ е започнат през 1299 г. и носи отличителните белези на готическата архитектура. Старото ядро на сградата е издигнато от Арнолфо ди Камбио.

Дворецът е увенчан от издадена еркерно, покрита галерия със зъбци, подобно на крепост. Над корпуса на двореца се извисява зъбчатата кула Арнолфо (наречена на името на архитекта, който я завършва към 1310 г.). Рустицираните масивни стени са украсени от три тънки корниза и бифорни прозорци. На фасадата са поставени градските гербове и монограма на Исус Христос.

През XVI в. дворецът е преустрояван от Вазари, а през XVII - от Буонталенти. При Козимо I от 1540 г. нататък става резиденция на Медичите. От 1865 до 1871 г., когато Флоренция е столица на кралството, в двореца се помещава Палатата на депутатите и Министерството на външните работи. От 1872 г. до наши дни е сграда на общината. Вътрешният двор добива ренесансовия си вид през 1470 г. по проект на Микелоцо.

Това е правителствена сграда от 1299 г., където са заседавали приори и се наричала Новия дворец. Предишната сграда на правителството, Барджелло, започва да се нарича Стария дворец. Когато през 15 в. управителите на комуните се обявяват за синьори, сградата започва да се нарича Палацо делла Синьория, давайки по този начин и име на площада пред нея. След това се преименова на Палацо Дукале (резиденция на херцога): великия тоскански хергоц Козимо I се мести тук през 1540 г., идвайки от своя частен дворец (днес Палацо Медичи-Рикарди). През 1565 г. пренася резиденцията си в Палацо Пити, който е разширен за целта и така Новия дворец вече спира да се нарича нов и започват да му казват Стария дворец (Палацо Векио). Има множество красиво декорирани зали като всяка носи свое име.

В колекцията от музикални инструменти на Палацо Векио се намират цигулки на Страдивариус и Амати.

Музеят на скулптурата се намира там, в т. нар. Лоджия деи Ланци. Това е едно от местата, където е сниман филмът "Ханибал", в който Антъни Хопкинс се превъплъщава в гениалния изкуствовед и сериен убиец Ханибал Лектър.

Лоджия Ланци е съоръжение на Площад Синьория във Флоренция, една от зебележителностите на града.

Построена е в периода 1376 - 1382 г. от Бенчи ди Чионе и Симоне ди Франческо Таленти. Зданието е предназначено за събрания и приеми на Флорентинската република, а по-късно през 16 в. получава своето име по името на намиращите се там наемници на великия тоскански херцог Козимо I Медичи, които се казват ландскнехти (на италиански: Lanzichenecchi, в съкратен вариант — Lanzi).

На фасадата на лоджията са изобразени четирите основни добродетели: благоразумие, справедливост, умереност и мъжество.

Днес лоджия Ланци представлява музей под открито небе, където се намира експозиция от скулптури от събраните в близката галерия Уфици, втч: "Персей с главата на Медуза" на Бенвенуто Челини, "Похищението на сабинянките" и "Херкулес и Кентавър" на Джамболоня, древноримско копие на древногръцката скулптура "Менелай с тялото на Патрокъл", "Похищението на Поликсена" на Пио Феди, а също и няколко антични женски статуи.

Площад Синьория e L-образен площад пред двореца Палацо Векио във Флоренция. Площадът е център на политическия живот по времето на Флорентинската република.

В римския период на това място се е намирал театър. По-късно се построени 36 кули, в които се нанася семейство Уберти, бивши гибелини. През 1260 г. след победата на гвелфите всички постройки на семейство Уберти са разрушени. След това се образува и този площад. За своята история той сменя няколко имена: площад на приорите, площад на Великия херцог и площад на Нациите. На площада е било разположено и правителството на Флорентинската република (Синьорията).

Палацо Пити - в него има много картини и скулптури от епохата на Ренесанса и Барока.

Палацо Пити е най-големият от съществуващите днес флорентински дворци, една от най-големите забележителности на Флоренция.

Построен е през късното средновековие от флорентински банкер на име Лука Пити (1458 г.), той е купен почти веднага от семейство Медичи (през 1549 г.), за бъде използван като главна резиденция на семейството.

Разположен е на южния бряг на р. Арно, в близост до моста Понте Векио.

Зданието е служило за резиденция, първоначално на великите херцози от фамилията Медичи, след това на династията на Лотарингските херцози и накрая на италианските кралски фамилии. Днес това е един от най-големите музейни комплекси във Флоренция. Там се намират Галерия Палатина, Галерия за съвременно изкуство, Музей на среброто, Музей на порцелана, Музей на каретите и Галерия на костюма - най-голямата сбирка в Италия, посветена на историята на модата.

Катедралата Санта Мария дел Фиоре, която е забележителна с кулата на Джото и със своя невероятно смел за времето си купол, дело на Брунелески. Той е двойно-черупчест осемстенен купол без подпорни колони. Години по-късно Микеланджело използва същата конструкция, за да издигне още по-големия купол на базиликата "Сан Пиетро" в Рим.

Катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ (Дева Мария на цветето) е най-голямата църква във Флоренция. Катедралата се отличава със своя купол, проектиран от Филипо Брунелески. Екстериорът, гледащ към многоцветните мраморни панели в зелено и розово, е очертан в бяло.

Базиликата е построена върху основите на по-стара катедрала - Санта Репарата и е била вдъхновена от новите катедрали в Пиза и Сиена. До края на 13 в. деветвековната катедрала "Санта Репарата" се е рушала с годините по данни от тогавашни документи. Дори е станала прекалено малка за бързо разрастващото се в този период население. Проспериращата Флоренция също така искала да зашемети с нова, по-голяма катедрала съперниците си от Тоскана, Пиза и Сиена. Санта Мария дел Фиоре е била най-голямата в Европа за времето си с място за 30 000 вярващи. Дори в днешни дни тя се намира на пето място по големина.

Катедралата е строена около шест века под ръководството на най-малко шест архитекти. Първият камък в основите на зданието е заложен от кардинал Пиетро Валериано Дурагуера на 9 септември 1296 г. Първият архитект Арнолфо ди Камбио разработва проект и започва строителството през 1310 г. Той проектира три широки кораба, завършващи под купол с осмоъгълна форма, като средният кораб е разположен на мястото на старата катедрала "Санта Репарата". След неговата смърт строителството спира за тридесет години.

През 1330 г. в "Санта Репарата" са намерени мощите на Св. Зиновий Флорентински, което дава нов стимул на строителството. През 1331 г. Гилдията на търговците на вълна взема под свое попечителство строежа и назначава за главен архитект Джото, който строи главно кампанилата. Строежът стига до първия етаж. След смъртта на Джото (1337) чумна епидемия покосява Флоренция и работата продължава едва през 1349 г. под ръководсвото на редица архитекти - Франческо Таленти, Джовани ди Лапо Гини, Алберто Арналди, Джовани д'Амброджо, Нери ди Фьораванте и Андреа Орканя. Около 1375 г. кампанилата на Джото е завършена, църквата "Санта Репарата" е съборена, корабът е завършен, а към 1418 г. остава да се завърши само куполът.

Тази задача се оказва особено трудна, тъй като размерите на купола са огромни (разстоянието в основата на купола е около 40 м) и липсва технология, която да осъществи грандиозните амбиции на флорентинския проект.

През 1419 г. Arte della Lana (Гилдията на търговците на вълна от Флоренция), провежда конкурс за проект на конструкцията на купола. Основните конкуренти са Лоренцо Гиберти и Филипо Брунелески, който се ползва с подкрепата на Козимо Медичи. Брунелески печели конкурса и получава поръчката. Гиберти е назначен за негов помощник, но впоследствие се отказва поради други ангажименти. От 1423 г. Филипо Брунелески поема сам отговорността за изграждането на купола.

Работата по Купола започва през 1420 г., след 40 годишно прекъсване и завършва през 1436 г. Брунелески изгражда конструкцията без поддържащо скеле и заимства от Пантеона в Рим идеята да изгради два купола – един в друг, като единият поддържа другия, а тухлите на вътрешния купол се подреждат зигзагообразно при зидането, за да се застъпват и крепят. Резултатът е един от архитектурните шедьоври на Ранния Ренесанс и върхово постижение на инженерната мисъл. За купола са използвани 4 млн. тухли, тежащи около 1500 т. Брунелески конструира кран, който да ги вдига, а по-късно измисля и още по-ефикасен подемник.

Катедралата е осветена от папа Евгений IV на 25-ти март 1436 г. (от първия ден на годината според Флорентинския календар), но фасадата остава недовършена. Днешната фасада на катедралата е строена през 19 в. и е завършена през 1887 г.

Санта Мария дел Фиоре има форма на латински кръст, три кораба, два странични трансепта и полукръгла апсида.

В интериора на катедралата се откроява един забележителен часовник, създаден през 1443 г., който работи и сега. Стрелките му обаче се движат обратно на посоката на днешните часовници. На стените на катедралата са изобразени английският кондотиер Джон Хокуд, италианският наемник Николо да Толентино и Данте с Божествената комедия. Поставени са бюстове на органиста Антонио Сквачалупи, на философа Марсилио Фичино и на Филипо Брунелески. В катедралата се намира и барелеф на Джото, който е погребан там.

Базилика Санта Кроче, в която са гробовете на Данте, Галилей, Микеланджело, Лоренцо Гиберти, Николо Макиавели, Джоакино Росини и други известни личности.

Базилика Санта Кроче (Църква на Светия Кръст) е францисканска готическа църква, намираща се във Флоренция и известна с фреските на Джото и това, че е гробница на много известни личности на Италия. Разположена е в самия център на Флоренция. Явява се една от най-популярните туристически дестинации в града.

Легендата гласи, че църката е основана от самия Св. Франциск от Асизи. Строителството се финансира от състоятелните фамилии на Флоренция. През 1442 г. църквата е осветена от папа Евгений IV. Прозорците на църквата са украсени с витражи. Църката е построена във формата на египетски Т-образен кръст и се явява най-големият францискански храм в Италия. През вековете са извършени много промени по църквата. През втората половина на 16 в. са разрушени много древни нейни части. Фреските на Андреа Орканя са скрити под олтара от творби на Вазари. Стилът на храма е готически, и по тази причина той изглежда по-малко масивен от Дуомо (Санта Мария дел Фиоре).

Църквата е украсена с множество фрески и скулптури на Джото и други знаменити художници и скулптори: Донатело, Антонио Канова, Тадео Гади, Антонио и Бернардо Роселино и много други.

В църквата са погребани около 300 знаменити флорентинци — хора на културата, науката и политиката. Типичната конструкция на гробниците в църката е мраморно ложе с фигура на повърхността на саркофага.

В базиликата се намират много погребални и паметни дъски на известни хора от Италия, сред тях:

Леон Батиста Алберти (архитект, XV в.)

Лоренцо Бартолини (скулптор, XVIII—XIX в.)

Данте Алигиери (поет, XIII—XIV в., погребан в Равена, в базиликата се намира неговия кенотаф, поставен през 1829 г.). Властите в Равена се противопоставят на пренасянето на праха на поета във Флоренция.

Виторио Алфиери (поет и драматург, XVIII в.)

Галилео Галилей (астроном, математик, XVI в.). Галилей е роден в Пиза, но живее през по-голямата част от живота си във Флоренция. Саркофагът е увенчан с фигура на учения и алегорически фигури от геометрията и астрономията.

Николо Макиавели (мислител, XV—XVI в.).

Микеланджело Буонароти (скулптор, поет, живописец, XV—XVI в.) — гробницата е дело на Джорджо Вазари. Микеланджело умира в Рим на 89 г. Над саркофага е поставен бюста на Микеланджело, в ниската част са разположени 3 алегорически фигури.

Джоакино Росини (композитор, XIX в.)

Гулелмо Маркони (лауреат на Нобелова награда за 1909 г. за създаването на безжичния телеграф, XIX—XX в.)

Михаил Огински — полски композитор, автор на известната полонеза

Енрико Ферми — физик, лауреат на Нобелова награда през 1938 г. (в базиликата се намира мемориална плоча).

Баптистерий "Сан Джовани Батиста" (12 в.), чиито три врати са украсени с бронзови релефи от Андреа Пизано и Лоренцо Гиберти. Особено прочути са позлатените "Врати на Рая".

Баптистерият "Сан Джовани Батиста" е култова постройка, служила в епохата на Средновековието за кръщаване на гражданите на Флоренция. Разположен е в близост до катедралата "Санта Мария дел Фиоре". В изкуството на Ренесанса този баптистерий е от особено значение, тъй като в него се избистрят принципите на флорентинската архитектура (романофлорентински стил).

Баптистерият е издигнат на мястото на по-стар християнски храм, датиращ от късноримската епоха - 4-5 в. Реконструкцията му започва през втората половина на 11 в. На 6 ноември 1059 г. е осветен от епископ Джерардо, бъдещ папа Николай II. Сегашният си вид добива в периода 12-13 в., когато е облицован с мрамор. В този баптистерий е бил кръстен поетът Данте Алигери.

"Сан Джовани Батиста" представлява 8-ъгълна по план сграда, облицована с бял и зелен мрамор, с полуцилиндрична апсида. Пирамидалният покрив е направен през 1128 г., а малкият му фенер-камбанария е завършен около 1150 г. Баптистерият има 3 входа, затворени с 2-крили врати. Те са украсени с релефи от бронз, представящи библейски сюжети. Южните врати (1330-1336) са дело на скулптора и архитект Андреа Пизано. Северните врати (1403-1425) са създадени от Лоренцо Гиберти. Също на него принадлежи изработката на Източните врати, известни като "Врати на Рая". Те са позлатени и са завършени през 1452 г.

Отвътре стените на баптистерия са разчленени на 2 хоризонтални пояса, разделени с корниз. Долният е украсен с колони, а горният - с пиластри. Декоративната украса е мраморна мозайка от геометрични фигури. Куполът е покрит с мозайки във византийски стил, изработени през 13 в. Те се състоят от пана, подредени в 6 реда. Представят епизоди от живота на Йоан Кръстител, Христос и Йосиф, както и сцени от книга "Битие" на "Стария завет". Фигурата на благославящия Христос ("Христос в слава") е дело на Копо ди Маркавальодо.

В "Сан Джовани Батиста" се намира и гробницата на антипапа Йоан XXIII. Тя е изработена от Микелоцо и Донатело. Последният е автор на надгробната статуя на антипапата. В баптистерия се съхраняват и 2 римски саркофага.

Понте Векио (Старият мост) е в сегашния си вид е от 16 в.

Понте Векио е покрит мост над р. Арно във Флоренция. Известен е с предимно бижутерските магазини, построени на него. Мостът се намира между галерия Уфици и Двореца Пити.

Мост на това място навярно има още в края на Римската империя (4 в.). През 972 г. Понте Векио е дървен мост. През 1333 е разрушен от придошлите води на р.Арно.

През 1345 г. придобива вид на покрит мост с магазинчета. Над магазините преминава коридорът, наречен на името на Джорджо Вазари, който представлява картинна галерия. Проектиран е от Вазари, за да подсигури безопасното преминаване на херцог Козимо I Медичи от Уфици до двореца Пити. Първоначално дюкянчетата на моста са били обитавани от занаятчии и месари, но през 1593 г. херцогът ги прогонва заради неприятните миризми, които се донасят оттам и след тях се нанасят бижутерите.

По време на отстъплението на германците през август 1944 г. Понте Векио не е разрушен, за разлика от другите мостове във Флоренция.

Мостът се състои от три отделни арки. Централната е с дължина 30 м, а по-малките от двете ú страни са по 27 м. Височината на свода им е между 3,5 и 4,4 м.

По средата на моста има бюст на Бенвенуто Челини. Там влюбените имат обичая да оставят катинарче, чието ключе хвърлят в реката, за да е вечна любовта им.

Дворецът на Медичите или дворецът Медичи-Рикарди, както е по-известен, е ренесансов дворец във Флоренция, построен между 1445 и 1460 г.

Проектът на фасадата му принадлежи на Микеланджело. Понастоящем е музей на изкуството.

Сградата, дело на италианския архитект Микелоцо ди Бартоломео, е поръчана от главата на фамилия  Медичи, Козимо Старши, за неговата фамилия.

Формата на оригиналната сграда е почти кубична. Тя е с централен двор, от който през портал се предоставя достъп до градина, заобиколена от високи стени. Фасадата е изградена от дялан камък, който през Средновековието обикновено бил запазен за обществените сгради, в които заседава градската управа.

Името на сградата е променено на дворец Медичи-Рикарди в чест на последната фамилия, Рикарди, която придобива собственост върху сградата (1659 г.) и я разширява.

Флорентинският университет е един от най-големите и най-стари университети в Италия. В него се обучават ок. 60 000 студенти.

Флорентинският studium generale („всеобща школа”) възниква в 1321 г. В 1859 г. е реорганизиран в Институт по практически занятия и повишаване на квалификацията, съществувал под това име до 1923 г. В университета има 12 факултета: Селскостопански, Архитектурен, по изкуства, Икономически, Юридически, Инженерен, Фармацевтичен, по психология, Медицински, Педагогически, по математика, физика и естествени науки, по политология.

Фонтанът на Нептун се намира на Пиаца делла Синьория, непосредствено до Палацо Векио. Той е богато украсен със скулптури.

През 1559 г. Козимо I Медичи обявил конкурс за създаване на първата обществена чешма във Флоренция, в който участвуват най-видните флорентински скулптори за онова време: Бенвенуто Челини, Бачо Бандинели, Винченцо Данти, Бартоломео Аманати и Джамболоня. Той избира Нептун на Аманати, защото представя най-важните върхове в мореплаването, постигнати в тези десетилетия от Велико херцогство Тоскана: превземането на Пиза, изграждането на Ливорно и основаването на "Ордена на Св. Стефан”, който да се бори с турците в Средиземно море за безопасното движение на хора и стоки.

Избраното място е на ъгъла на Палацо Векио, който е пресечна точка на двете крила на Пиаца делла Синьория.

Скулптурната украса е изпълнена между 1560 и 1565 г. Фонтанът е открит по повод сватбата на Франческо I Медичи и великата княгиня Йоана от Австрия на 10 декември 1565 г. Водният резервоар е завършен през 1575 г.

Фонтанът е понесъл много щети през вековете. Той е бил използван за къпане в 16 в. и е обезобразен на 25 януари 1580 г. През 1592 г. той е имал защитен парапет.

Плоча на стената на Палацо Векио от 1720 г. забранява „правене на боклук от всякакъв вид, измиване на мастилници, пране на платове или други материали и хвърляне на дърво или друга мръсотия."

Фигурата на Нептун, изработена от бял мрамор от Карара,  която обединява функциите на Козимо I Медичи, е алюзия към морското господство на Флоренция; тя стои на постамент, украсен със статуите на Сцила и Харибда, в центъра на осмоъгълен басейн. Резервоарът съдържа четирите коня на колесницата на Нептун (два в бял мрамор и два в пъстро розово), чиито колела са колела с небесни знаци от Зодиака, символизиращи хода на времето.

В ъглите на резервоара има групи от морски богове (Тетида, Дорис, Океан и Нерео), всяка от които има в подножието си шествие от нимфи, сатири и фавни от бронз, направени от Джамболоня.

Базилика Сан Лоренцо, която се намира близо до Галерия Уфици. Построена е също от Медичите през XV в. Семейната гробница-параклис на Медичите при "Сан Лоренцо" е дело на Микеланджело (1521-1534) с едни от неговите най-прочути скулптури.

Градините Боболи, принадлежащи на Палацо Пити, са известен парк във Флоренция, един от най-хубавите паркови ансамбли на италианския Ренесанс.

Градините Боболи се намират на склоновете на хълма Боболи зад палацо Пити, главна резиденция на великите херцози на Тоскана, Медичите, и се явява едно от най-известните произведения на парковото изкуство на XVI в. В съответствие с вкусовете по онова време, паркът е разделен от дълги осеви пътечки; широки алеи, покрити с чакъл; украсен е с декоративни елементи от камък, разкошни статуи и фонтани. Градините Боболи се делят на получастна и публична зона от пещери, нимфи, открити градински храмове с колонади, изпълнени в класически стил. Необичайна за своето време особеност на градините Боболи се явява откриващата се от тях великолепна панорама към града. Широкият достъп в градините е разрешен през  1766 г.

Градините Боболи са аранжирани по нареждане на Елеонора Толедска, съпруга на великия херцог Козимо I. Главната осева пътечка, минаваща между кипариси и каменни дъбове към задната фасада на палацо Пити, започва долу при амфитеатъра, чиято форма наподобява половина на класически хиподрум, и се изкачва на върха на хълма Боболи. В този амфитеатър са провеждани първите оперни спектакли в света. В центъра на амфитеатъра има древноегипетски обелиск от Луксор, докаран тук от римската вила Медичи. Тази главна пътечка е увенчана от фонтан на Нептун, който флорентинци на шега наричат фонтана с вилицата. Другата осева пътечка под прав ъгъл от главната, извежда до цяла редица тераси и фонтани.

Градините Боболи няколко пъти са реконструирани. Днешната си площ от 4,5 ха паркът получил в XVII в. Днес градините Боболи се явяват музей на парковата скулптура под открито небе, където са представени както антични предмети, така и произведения от XVI и XVII в.

Тук е мястото да кажа няколко думи за най-изтъкнатия флорентинец.

Данте Алигиери, много често наричан само Данте, е италиански поет, писател, литератор, философ и политически мислител от Флоренция по време на Средновековието. Неговото най-прочуто произведение е „Комедия“, по-късно получило името „Божествена комедия“, считано за връхна точка в развитието на средновековната литература и основополагащо за развитието на съвременния италиански език. Наричан е „баща на италианския език“.

В Италия е известен като „Върховният поет“' или просто „Поетът“ (il Poeta).

Къщата на Данте Алигиери във Флоренция се намира на ул. "Санта Маргарита" №1. Тук, в сърцето на средновековна Флоренция, са били домовете на фамилията. Точно там, но не в "Casa di Dante" ("Къщата на Данте"), както е известен музеят в туристическите справочници, между края на май и началото на юни 1265 г. в съзвездието Близнаци бил роден Данте. Къщата-музей е копие на къща кула от XIII в. и в  нея могат да се видят документи, карти и рисунки, свързани с живота и творчеството на писателя. В музея има и книжарница, в която се продават произведенията на твореца на италиански и на много други езици. И всякакви сувенири, илюстриращи живота и творчеството му, каквито човешката фантазия е могла да измисли.

Порчелино е бронзова скулптура на прасенце, което се намира на пазара във Флоренция, близо до Галерия Уфици и Понте Векио. Трябва да внимавате да не го подминете, защото според вярването на местните, трябва да си намислиш желание и да сложиш монета в устата му. Ако тя падне между решетките, които стоят отдолу в краката му - желанието ще се сбъдне.

Обиколката приключи, тръгваме за София; чакат ни 1404 км. Равносметката?

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
07.09.-11.09.2011	700	3102	412

Както обичам да казвам, това са само сухи и скучни цифри, но какво се крие зад тях? Още 3 сбъднати мечти: Венеция, Санта Мария дел Фиоре и Наклонената кула; една изненада – Падуа и куп впечатления и спомени. Да обобщя: Венеция ми хареса много, бях чувала разни гадости за нея – изобщо не са верни; единственият ми проблем с нея бяха досадните ята гълъби и тълпите туристи (като мен – сигурно и аз съм попречила на някой), но като цяло нищо неочаквано; Падуа бе моето откритие и най-голяма изненада (да си призная, нищо не знаех за този град; откривателството беше 100 %); Пиза – малко разочарование както заради това, че не успях да се кача на кулата, така и защото освен Площада на чудесата и пазара за сувенири, нищо друго не видяхме (а, и доста негри също – нахални амбулантни търговци, които предлагат „оригинален ролекс” за €5). Флоренция – очарова ме напълно; бях като замаяна часове след като отпътувахме от там. Ако трябва да я характеризирам с 1 дума, това е култура, безусловно. Снимки може да разгледате в галерията. До нови срещи!