блогът на Марина: Сбъдване мечти

Здравейте отново, мили мои!

Нека ви разкажа къде ходих последния уикенд. Всъщност само съботата, защото беше еднодневен преход, но затова пък – какъв! Един път.

От доста години си имах една мечта, като турист, обичащ планината и влюбен особено в Балкана, както повече ми харесва да го наричам, отколкото Стара планина. Преди 3 години сбъднах една мечта – вр. Ботев. Време беше за следващата.

И така, денят е 10 юли 21 г. Паметен ден, защото най-сетне посетих водопада Райското пръскало, в Централна Стара планина, на територията на НП.

Той има височина от 124,50 м, което го прави най-високият постоянно течащ водопад на Балканския полуостров.

Тръгнахме от АГ Сердика и за мой късмет водач ни беше моя позната от предишно пътуване – Албена. Потеглихме в 6:30. Спряхме за тоалетна и кафе около Пазарджик и продължихме, като заобиколихме Пловдив от север, в посока Карлово. На 1 разклон поехме вдясно, към Калофер. Пресякохме града и автобуса паркира в местността Паниците – изходен пункт за водопада.

Надянахме екипировката и тръгнахме нагоре, по пътеката с бяло-синя маркировка. Щом влязохме в гората започна стръмно изкачване, ок.10-15 мин. След него теренът сякаш се успокои. Но излязохме на открито и слънцето ни печеше яко.

На 1 поляна се откри гледка първо към вр. Ботев и след това към водопада. Видяхме „вечната“ снежна пряспа, от която се предполага, че той води началото си. Последва спускане към гората, където отново бяхме на сянка и по пътя минахме край две чешми. Водата им беше страхотна!

Минахме рекичката по мост и от другата му страна започна сериозно изкачване. Ходиш, ходиш, а край не се вижда. След много време и n на брой завои, видяхме между дърветата да прозират слънчеви лъчи. След още десетина мин. излязохме над гората и видяхме в скалите пред и над нас целта на похода.

След 15-минутно спускане надолу по „шарена сянка“ достигнахме поляната пред хижа Рай. Наоколо пасяха коне. Високо зад нея, от Райските скали, се спускаше в шеметни струи Райското пръскало – първенецът на България и Балканите. А след него продължаваше да се вие нагоре Тарзановата пътека към вр. Ботев.

Имахме 1:30 часа свободно време. Повечето решиха да почиват/обядват и след това да се качат до водопада. Аз постъпих обратно. Ако се наям, ще ме домързи и ще ми тежи повече катеренето. Затова тръгнах нагоре. Първо минах край една паметна скала, после имаше каменен параклис и пътеката пое стръмно нагоре. Издишах. Едва си тътрех краката, а най-лошото бе, че се разминаваха постоянно качващи и слизащи. Имаше деца и кучета.

Прецених, че се качвам много бавно и ако искам да стигна до самото подножие на водопада, няма да ми стигне времето за почивка/обяд. Затова някъде след средата на пътеката си избрах голяма скала и седнах. Поех си дъх и направих снимки, селфи и едно клипче. Събрах се и тръгнах внимателно и бавно надолу.

Слязох до хижата и се оказа, че сервирали обяд в периода 12-14 ч. Сложих си 1 печат, който обаче няма да се брои, защото в моите 2 книжки няма обект Райско пръскало. Той е добавен в последното издание. Така че го сложих по-скоро за спомен. Още повече, че и тук не продаваха картички. Минах през клозета и седнах на една маса на слънце, която единствено бе свободна. Извадих от Милка-та пакетче ядки и изядох цялото съдържание.

В 15:15 тръгнах обратно надолу с първата група. Движех се бързо до едно място, където пътеката се разклоняваше и аз поех след някаква групичка хора /не моята/ по долната пътека, през гората. След няколко минути се осетихме, че няма маркировка. Всички се върнахме назад до последния кол и тръгнахме по горната, открита и слънчева, пътека.

Тук непознатите дръпнаха напред и аз останах сама. Вече мислех, че съм останала последна от групата си и се притесних не на шега. Не исках да си помисля как пълен автобус, 40 човека, седят и чакат мен. Дадох още газ надолу. Спирах само за секунди, за да глътна вода, и продължавах. По едно време стигнах две дами от групата ми. Тръгнах след тях. На едно място в гората объркахме пътеката и се навряхме в едни ровини, където бе невъзможно да се върви. Беше много стръмно и хлъзгаво, и на 2 пъти едва не паднах. Но вече следях маркировката и бях спокойна. Следвах посоката към Паниците.

По едно време големият наклон свърши и пътеката стана път около съседните вили и къмпинги. Разбрах, че съм на прав път и не далеч. В първите минути след 18:00 минах по моста и излязох на паркинга. Автобусът беше там. И празен. Дамите седяха на поляната, на сянка под 1 дърво. Попитах „къде са другите“, а те ми отвърнаха, че ние трите сме първите слезли. Отворих си пакет сушени кайсии, за да се подкрепя и изпих последната вода от второто шише. Разходих се оттатък моста, за да си хвърля отпадъците в контейнера и да си купя сувенир от близката сергия. Отново нямаше картички, взех магнит. Върнах се до автобуса и помолих шофьора да ми отвори багажника, за да си оставя раницата и щеките. Той ме попита откъде съм се отказала. Не съм, казах. Аз отидох до водопада и се върнах. Той беше изумен. Каза, че ни чакал след 21 ч.

Понеже бях ужасно изморена и краката много ме боляха, реших да си седна на мястото в автобуса. Там дочаках да се събере цялата група. Което отне два часа. Едва след 20:00 тръгнахме към София. Причината – две от туристките се бяха загубили и закъсняха доста. После едната вдигна скандал на Албена. Тя не й остана длъжна и тръгнахме на път в такава напрегната обстановка. Заради закъснението не спирахме за почивка дори за тоалетна. От Паниците слязохме чак на АГ Сердика, 22 ч.

Този ден умишлено бях тръгнала с дигиталната гривна на китката си, за да ми отчете разстоянието. То беше 32 227 крачки. По формула от гугъл, според която 10К крачки се равняват на 8 км изчислих, че този ден съм изминала 26 км пеш. Не е зле, а?

Ето равносметката: