блогът на Марина: Духът на Възраждането

Привет, драги читатели!

Предишният път ви разходих из Гърция. Но... Време е да се обърнем към изконно българското. Онова, което ни определя като нация; което влива самочувствие и гордост като живителна влага в „кръвоносната система“ на народа ни.

Затова реших следващата възможност за „излизане“ от София да бъде към едни градчета, които са сакрални за всеки, носещ етнонима Българин. Те са малки само от гледна точка на демографската статистика, но заемат най-високото и достойно място в „релефа“ на националното ни самосъзнание. Без повече патос и лирични отклонения започвам по същество. Неделя е, 18/08/2019 г. Маршрутът ни е

София – Сопот – Карлово – Калофер - София

Сопот е град в Централна България, област Пловдив. Той е разположен в плодородната Стремска долина на 510 м н.в. в самите поли на Стара планина, и се намира на 5 км западно от Карлово, на 136 км източно от София, на 63 км северно от Пловдив и на 61 км южно от Троян.

В близост до града е началната станция на седалковия лифт до хижа Незабравка, който е най-дългият на Балканите.

Като населено място историята на Сопот започва преди около 3 хилядолетия. В чертите на самия град и в землището му са открити останки от поселищен живот още от времето на старожелязната епоха (халщатска култура), но има основания да се допусне и по-ранна датировка (халколит).

По времето на Одриското царство съществуват най-малко 3 поселища в землището на града. За това красноречиво говорят откритите в района на гара Сопот находки от монети на тракийските владетели Севт II и Севт III, а също и на Филип II Македонски, Александър Велики, Филип III Аридей и Лизимах. Открити са както бронзови, така и сребърни монети от едър номинал – тетрадрахми. В следващите няколко столетия животът не прекъсва, което се доказва от находки както от самия град, така и от околността му.

След нашествията на готите поселението се премества на изток в местността „Света Tроица“.През X-XI век градът се мести на днешното си място. Част от населението остава в предишното селище в м. „Св. Троица“, друга част пък се заселва в подножието на Аневско кале. Така се образуват 3-те основни квартала на средновековния град Копсис, който според византийските хронисти Георги Пахимер и Йоан Кантакузин е бил столица на владенията на братята Смилец, Радослав Смилец и Войсил. Смилец дори успява да се възкачи на престола на българските царе и управлява през 1292 – 1298 г. Името Копсис, с което е споменат градът във византийските хроники, е точното гръцко съответствие на старославянското „сопот“(изкуствен воден улей, тур. "чучур").

Градът оказва упорита съпротива на османските турци при нашествието им по нашите земи, заради което е разрушен до основи. Във „Вакъфнамето на Али Карлъзаде“ за Куршум джамия в Карлово в 1479 г. за пръв път се споменава и Сопот под другото си име – Акче клисе (т.е. Бяла черква), с което име градът е записван във всички османски регистри до Освобождението, и с което е описан в романа „Под игото“ на Иван Вазов.

През 1665 г. е основан девическият манастир „Въведение Богородично“ от схимонахиня Сусана. Той е бил застроен в близост до Хилендарския метох, изгорен от кърджалиите през 1794 г., но оставил названието „метох“, което се пренесло върху девическия манастир, без той самият да е метох. Тук, в този хилендарски метох, е идвал отец Паисий и впоследствие донесъл своята „История славеноболгарская“, която е преписвана многократно, и от която са известни 2 по-късни преписа от 1828 г. и 1845 г. под името „Сопотски преправки на Отецпаисиевата история“.

През 1794, 1800 и 1807 г. Сопот е нападан и разсипан от кърджалийските орди на Хасан Окюзджиоглу, Стоян Инджето и накрая от Емин ага Балталъ. В следващите няколко десетилетия Сопот успява да се съвземе и въздигне икономически като развива над 30 занаята, основно: басмаджийство (кърпи за глава), астарджийство (платнарство) и гайтанджийство. Освен тях немаловажни са и стъкларството (развито още от XVI век по сведения на Иречек) и ножарството. Поради развитата си домашна индустрия (манифактура) по това време започнали да наричат града Герджик (т.е. хубав) Сопот и Кючук (Малкият) Манчестър заради произвежданите и изнасяни гайтани, аба, и вълнени чорапи чак до Босна и Херцеговина на запад, и из Анадола на изток.

Сопот е бил важно средище в дейността на Васил Левски. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил. В Сопотския мъжки манастир Левски създава първия монашески революционен комитет още през 1869 г. с председател игумена отец Рафаил, приятел на Апостола. През 1869 г. е създаден и Сопотски революционен комитет. При посещенията си в този край Апостолът винаги е предпочитал да пребивава и да се среща с майка си в Сопот, а не в родното си Карлово.

Герджик Сопот погива в пламъците на Руско-турската война. Градът е опожарен (1877 г.), а населението му избито или прогонено. От над петхилядното население към оня момент над 900 души са избити и измрели от глад, болести и неволи само за 6 месеца до повторното освобождаване на града на 1 януари 1878 г. (стар стил).

През 1883 г. тук избухва първият в новата история на България социален бунт – бунтът на сопотските предачки срещу вноса на фабричната прежда, което отнема едно от малкото останали препитания на сопотненци – преденето на прежда за гайтани. До началото на 1890-те години населението на града прогресивно намалява, за да стигне до около 1000 жители. Гражданите на Сопот се преориентират от производството на гайтани към по-доходното и печелившо тъкане и производство на килими и материали за тях (вълна, прежди, бои и т.н.) Откриват се и 2 работилници (фабрики) за килими.

От началото на ХХ в. Сопот започва да се съвзема и до Балканските и Първата световна война почти удвоява населението си. В годините на войните градът дава около 100 жертви. Отново следват трудни следвоенни години и борба за оцеляване. При немалкото съдействие на братята генерали Георги и Владимир Вазови през 1935 г., след посещение на цар Борис III в града по повод откриване на къщата-музей „Иван Вазов“, е огледан и одобрен теренът за построяване на Държавната военна фабрика. Нейното строителство започва през 1936 г. и през 1939 г. официално е открита. Това дава небивал тласък в развитието на Сопот и района. По време на Втората световна война на 26 юни 1944 г. градът и Държавната военна фабрика са бомбандирани от британско-американска военновъздушна ескадра, без да са дадени жертви и без да са нанесени сериозни поражения или щети, както на града, така и на фабриката.

Къща музей „Иван Вазов“ се намира на площад „Иван Вазов“ на ъгъла на бул. „Иван Вазов“ и ул. „Васил Левски“, в съседство с едноименното читалище.

Къщата е построена през XVІІІ в. от прадядото на Вазов. През юли 1877 г., в разгара на Руско-турската освободителна война, тя е опожарена. Идеята за възстановяването ѝ възниква през 1920 година в чест на 70-годишнината от рождението и 50-годишната литературна дейност на поета. На 24 октомври същата година е учреден „Комитет за постройка паметник и къща музей на народния поет Иван Вазов в гр. Сопот“ и започва събирането на средства. За възстановката на сградата Вазов прави скица по спомен, а архитектурният проект е дело на архитект Александър Рашенов по сведения на брата на писателя, генерал Георги Вазов, и сестра му Въла Фетваджиева. Строежът на къщата започва през 1931 и завършва през 1935 година (13 години след смъртта на Вазов).

Братята и сестрата на Иван Вазов помагат и за възстановяването на интериора на къщата, ръководено от директора на Етнографския музей в София Ст. Л. Костов. Идеи за възрожденския стил на интериора са почерпени и от творчеството на писателя, по-специално романът му „Под игото“. По идея на Ст. Л. Костов, една от стаите на къщата представя възстановка на Бръснарницата на Хаджи Ахил с героите от разказа „Хаджи Ахил“ и повестта „Чичовци“: Хаджи Ахил, Хаджи Бошнак, Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Хаджи Караяс. Музеят е съхранил ценни реликви, свързани с Иван Вазов и семейството му.

Тържественото откриване на къщата музей се състоява на 6 юни 1935 г. в присъствието на цар Борис III, който държи реч и прерязва лентата. Панихида и водосвет отслужва пловдивският митрополит Максим, а литературоведът, фолклорист и етнограф професор Михаил Арнаудов произнася слово.

През 1964 г. къщата музей „Иван Вазов“ в Сопот е обявена за паметник на културата от национално значение с обявление в „Държавен вестник“, бр. 85/1964 г.

Девическо /Радино/ училище е построено през 1851 г. То е едно от първите девически училища в България. Едно от помещенията пресъздава класна стая от времето на Възраждането. В друга стая е поместена постоянна изложба от графики на Бинка Вазова – племенница на народния поет, с изгледи от стария Сопот.

Разходката ни тук започна от площада с паметника на патриарха на българската литература, а на хълма зад него се извисяваше белокаменният надпис „АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ“. Видяхме бюстовете на двамата генерали – братята Георги и Владимир Вазови, разгледахме подробно къщата и експозиционната зала. Беседата, изнесена ни от уредничката, беше много жива и въздействаща. После отидохме до Радиното училище, така омайно описано от Дядо Вазов в „Под игото“. Влязохме в Девическия манастир, където зърнахме най-старата лоза в България (1665 г.) и се поклонихме на гроба на игумения Христина. Тя била съратничка на Левски и освен, че го укривала в обителта, тя изпълнявала и негови поръчения в Стара Загора, Чирпан, Ловеч, Търново. Турските гадове я „надушили“ и през 1877 г. била зверски заклана от башибозуци. Обявена е за мъченица. Хората вярват, че гробът й върши чудеса. Помолих й се дори аз, за здравето на моето детенце.

Напуснахме китното подбалканско градче и само след минути бяхме в следващото такова.

Карлово е град в Южна централна България, разположен в южното подножие на Стара планина – Област Пловдив. Най-близкият град до Карлово е град Сопот – на 5 км посока запад, а до Пловдив разстоянието е 52 км в посока юг. Градът е трети по големина в областта след Пловдив и Асеновград и е административен център на Община Карлово. Той е на 145 км източно от столицата София.

Около 1482 – 1485 г. подбалканското село Сушица е дадено от султан Баязид II във владение (мюлк) на Карлъ Заде Лала Али бей. През 1496 г. Али бей превръща това владение във вакъф. Доходът от вакъфа възлиза съответно на 5997 акчета през 1516 г. и 23596 акчета през 1596 г. Така селото прераства в град, който по името на Карлъзаде Али бей започва да се нарича Карлова.

През 17 в. в Карлово работи известният книжовник Аврам ерей. Той завършва през месец юли 1660 г. Миней и преписва през 1669 г. Евангелие, което се пази в Зографския манастир. През месец май 1674 г. той завършва Сборник (псалтир, месецослов, октоих, календар и прочие).

Около 1807 г. учител в града е бил Атанас Владос от Велес. След него са учителствали Никола Битолецът и Нено Келешът. Образователното дело в Карлово достига своя разцвет, когато през 1828 г. за учител в града се установява Райно Попович. В града Попович учителства непрекъснато около 25 години.

През 1859 г. митрополит Паисий Пловдивски ръкополага Васил Левски за йеродякон в църквата „Успение Богородично“.

Националният музей „Васил Левски“ в Карлово е посветен на българския национален герой Васил Левски. Обхваща родната му къща, експозиционна зала, мемориален параклис „Всех святих болгарских“, Чардаклиевата къща и Онбашиевата къща.

През Освободителната война къщата, в която е живял със семейството си е опожарена. Нейното възстановяване е осъществено през 1933 г., а през 1937 г. е устроена в музей. Първи уредник на музея е Никола Славчев. През 1954 г. е включен в националната музейна мрежа, а през 1955 г. до нея е изградена зала за документална експозиция. В периода 1968 – 1992 г. музеят е филиал на историческия музей в Карлово. Придобива самостоятелност през 1993 г. От 1994 г. в Карлово музейният комплекс се възстановява и разширява. Към музейния комплекс са включени Чардаклиевата къща и мемориалният параклис „Всех святих болгарских“.

Къщата представлява едноетажна сграда, състояща се от стая, вкопана в земята, зимник, килер, в който се съхраняват сандък с брашно и нощви, и скривалище. В приземната част се намират две стаи. До къщата има разположена долапена работилница за плетене на гайтани и полуоткрита бояджийница.

След като в годините около Освобождението къщата рухва, през 1933 г. е изготвен проект от архитект Димитър Иванов и сформиран обществен комитет за реставриране на родната къща на Васил Левски, начело с кмета на Карлово Аристотел Янакиев и с помощта на жителите на Карлово и войници от местния гарнизон. Възстановяването на вътрешната уредба в къщата е поверена на дъщерите на сестра му Яна.

Експозиционната зала е построена през 1965 г. В нея са представени материали, посветени на родното място и рода на Васил Левски – произведения на изобразителното изкуство, които отразяват важни моменти от живота и революционното дело на Апостола, вещи, документи и снимки на Васил Левски, научни биографични изследвания и литературни творби на български и чуждестранни автори, посветени на Апостола. Тук могат да се видят още устав на БРЦК, униформа от Първата българска легия, знамето на Карловския революционен комитет, основан от Апостола през 1869 г.

През 2000 година в музейния комплекс е построен по проект на архитект Мария Каразлатева мемориалният параклис „Всех святих болгарских", в памет на Апостола. В него се съхранява кичур от неговите коси. Иконостасът е изработен от Явор Петров и Марин Куртев, иконите и стенописите са дело на Владимир Аврамов и Йордан Христов. В параклиса звучи ангелогласният хор на Йоан Кукузел с „Достойно есть“, едно от любимите песнопения на Левски.

Чардаклиевата къща е разположена непосредствено до родната къща на Васил Левски. В нея е живяло семейството на Дона Чардаклиева – сестрата на Гина Кунчева. Къщата е възстановена през 1994 – 1996 г. През нея минава входа за комплекса. В къщата има камерна зала за временни изложби.

Архитектурно–исторически резерват „Старият град“. Въпреки навлизането на съвременното строителство, в старата част на града са запазени около 115 къщи, обявени за паметници на културата. Малка част от тях са отворени за посещение и разхождайки се из тихите калдъръмени улички, посетителите могат да се насладят на красивите фасади на къщите, дървените порти и кепенци, стенописите по зидовете, китните дворове с асмите и чемширите. Тук се намира Историческия музей на града, а срещу него се издига

Православен храм "Свети Николай" е построен през 1847г. В неговия двор е погребана Гина Василева Караиванова-Кунчева - майката на Левски.

Паметникът на Васил Левски, издигнат в Карлово, на площада между двете църкви, е израз на дълбока почит и признателност към великия Апостол на свободата от страна на неговите съграждани. Полагането на основния камък на паметника става на 15 май 1903 г. в присъствието на княз Фердинанд I. Построен е по проект на Марин Василев. Скулпторът е изобразил Апостола на свободата в цял ръст с револвер в ръка, а до него ревящ лъв (народа). На пиедестала на паметника са изписани имената на загиналите през страшните юлски и августовски дни на 1877 г. карловци, възприели веруюто на Левски: „Нам свобода и човешки правдини трябват!“

Като възпитаник на СУ трябва да спомена други двама бележити синове на този град – братята Евлоги и Христо Георгиеви. Те били най-богатите българи на своето време, развивали търговски дела в Букурещ и Галац. Били изявени меценати и филантропи, но безспорен връх в тази им дейност е дарението на средства за строеж на ВУЗ в България, София.

През 1896 г. подаряват на българската държава 800 хил. лв за построяване сграда на университета и предоставят парцел от 10 134 m² в центъра на София (на стойност 200 хил. лв). Освен това чрез завещанието си по-старият брат, Евлоги, дарява 6 000 000 лева за построяване на Висше училище в България. Многобройни наследници, правителството и други заинтересовани от огромното богатство страни повеждат дела и оспорват това завещание. Делата се точат с години. Така едва през 1934 г. от създадения от Евлоги Георгиев фонд най-напред е построен днешният ректорат на Софийския университет, а след това се построяват и другите 2 крила. Пред парадния му вход стоят скулптурите на двамата братя, дело на Кирил Шиваров.

Запознанството ни с града започна, разбира се, от дома на Левски. Разгледахме подробно всички обекти в комплекса. После се отправихме към Стария град. Посетихме храма и се поклонихме на гроба на баба Гина. След това отидохме до паметника на Апостола и от тук заминахме по пътя си.

Последна спирка за деня ни беше родния град на един от най-великите синове на Майка България и сред най-младите, загинали за нея – безсмъртният Ботев!

Калофер е разположен в подножието на южните склонове на Стара планина. Намира се на 17 км от Карлово, на 22 км от Сопот, на 66 км от Пловдив, на 228 км от Бургас, на 334 км от Варна и на 159 км от столицата София.

Легендата разказва, че Калофер е основан в 1533 г., когато група мъже, предвождани от Калифер войвода, „владеели“ тази част на Стара планина и постоянно нападали преминаващите турски кервани. Невъзможността да се справи с Калифер войвода и хората му, принудила султана да разреши на хайдутите да се заселят по тези земи при условие, че престанат да нападат керваните. Войводата приел предложението и се установил в землището на днешен Калофер. Легендата също разказва, че, заселвайки се тук, тези мъже нямали жени и затова „откраднали“ невести от близкия град Сопот. Привилегиите, които градът получава още от самото си начало, са спомогнали за съхраняването на чисто българския му характер. В Калофер винаги са празнували и се празнуват традиционните български празници.

През следващите векове Калофер израства като важен културен и търговски център. Селото е опожарено от кърджалии през 1799 (от банда, водена от Индже войвода) и 1804 г., но се възстановява сравнително бързо. В средата на XIX век селището е относително богато, заради което е наричано „Алтън Калофер“ (Златен Калофер), като повечето му жители се занимават с производството на шаяк, има няколко по-едри търговци, а доста калоферци работят в Цариград като абаджии. Според свидетелства на посетили града през 1861 г. американски мисионери, той има 7500 жители, изцяло българи.

Калофер е опожарен от турците за последно през 1877 г., когато загиват много жители на града. Горската растителност милостиво е скрила следите, които тук-там все още могат да бъдат открити.

Националният музей „Христо Ботев“ се намира в Калофер – родния град на гениалния български поет и революционер. Разположен е в парк „Ботевата градина“ и включва следните обекти: мемориална къща музей, изложбена зала, паметник на Христо Ботев и паметник на Иванка Ботева – майка на поета. Целият ансамбъл е обявен за паметник на културата.

Къщата на Христо Ботев представя автентичната обстановка, в която е живяло семейството на героя. В изложбената зала са аранжирани лични вещи, документи, публикации и други материали, свързани с живота и творчеството на Христо Ботев, както и на неговото семейство и съратници.

След близо 10-годишни проучвания професор Тачев установява, че в Калофер семейство Ботеви са живеели в две къщи и изработва проекти за изграждане на една от тях и оформянето ѝ като музей, които обаче остават нереализирани. След смъртта му с това дело се заема археолог Балтаджиев. Той изгражда по свои проекти музея и през 1944 г. той е завършен. На 24 май за пръв път е отворен за посещение, а на 2 юни и официално.

Съвременната модерна сграда на музея отваря врати на 6 януари 1973 г., като е построена в непосредствена близост. В нея са изложени и могат да се видят единствените запазени лични вещи на Христо Ботев – джобният му часовник и писалищни принадлежности, мастилница от стъкло, преса и поставка за писалка във формата на подкова. В експозицията е изложено месингово хаванче с името на Ботевата съпруга Венета и кърпа с монограм на дъщерята на Ботев – Иванка. Освен тях Венета Рашева – Божинова, внучка на Венета Ботева, е дарила на музея и том с произведенията на Христо Ботев с бележки от неговата дъщеря и подпис. Семейство Рашеви дарява и други предмети, снимки и писма.

Друга местна забележителност е Музеят на просветното дело, който се помещава в едно от първите училища в България. Негов основател е бащата на Христо Ботев – даскал Ботьо Петков. Сградата е обширна, на два етажа. На горния е уреден музеят, а долният представлява зала за временни изложби.

Mемориалния комплекс посветен на Христо Ботев в родния му град се намира на възвишение в непосредствена близост до центъра на града и градския площад, като от площадката под статуята на Ботев се разкрива прекрасна гледка към целия град. Проектът за този комплекс е дело на проф. Димитър Даскалов в колектив с арх. Иван Николов и Лъчезар Даскалов и е реализиран през 1986 г. Мемориалът се състои от фигура на Христо Ботев в цял ръст, изработена от гранит. Фигурата на поета е висока 14,4 м, а заедно с пластичния пиедестал, също изпълнен от гранит, височината достига внушителните 25 м. В близост до основната статуя е разположена композицията "200 пушки" в знак на почит към всички участници в Ботевата чета. В подстъпите към паметника на Ботев е разположен релеф на български лъв с размер 3,2 м, който също е изсечен от гранит, и който значително подсилва патриотичното внушение на мемориала.

В дома-музей на Ботев също имахме доста експресивна беседа, от която на моменти тръпки минаваха по цялото ми тяло. Разгледахме къщата, експозиционната зала, двора, училището и паметника. Хапнах в близка балканска кръчма и отпътувахме обратно за София.

Надявам се поне малко да съм ви заредила с родолюбие, патриотизъм и национална гордост.

Равносметката за деня е: