блогът на Марина: АВСТРИЯ ОТБЛИЗО

Здравейте, скъпи читатели!

Мина цяла година от предишната ни среща. За една година се променят много неща. При мен също стана така, но едно нещо е непроменимо завинаги, колкото и време да е минало: любовта към пътешествията. Тя ми е неизменна величина, в точните науки се нарича константа.

И така, отново е лято. Макар това лято да е по-дъждовно, отколкото сме свикнали и особено, отколкото ни се иска, все пак е сезонът на отпуските. И така, бях планирала една седмица през юли да съм out, както от работа, така и от семейство, от София и даже от България.

Къде този път, питате вие? Отговорът е: Австрия отблизо. Датите са 18-22.07.2018 г. Маршрутът е:

· София – Будапеща – Виена – Мелк – Залцбург – Халщат – Грац – Загреб – София

Ден 1

Ставам сутринта в 4:50, защото в 5:45 е качването в автобуса на пл. Св. Ал. Невски. В 5:10 съм почти готова, но нещо се размотавам и излизам в 5:20. Запътвам се към метростанция Дружба и ... махам на влакчето за чао, дошъл е 30 сек. по-рано от разписанието си, което е напълно достатъчно, за да го изпусна. Следващият влак е след 15 мин. Това означава почти сигурно закъснение за срещата в автобуса, но не ми се дават пари за такси и рискувам. Качвам се в следващото влакче. В 5:56 ми звъни телефона: непознат номер. Познайте кой е J Нашия гид ме пита любезно дали не съм се отказала. Не, уверявам го, пътувам с метрото. До 10 мин. съм при тях. Моли ме да ги срещна на АГ Сердика. Без много желание се съгласявам, защото 45 д. туристи не са длъжни да чакат една заспала овца, като мен. Казвам, ще се видим на АГ и продължавам с влакчето, като сменям линията на ст. Сердика. Най-сетне излизам от метрото и съм на АГ Сердика. Намирам автобуса, слагам си сака в багажното и се качвам. Моето място е зад екскурзовода, Ивайло, на третия ред, до пътеката. До мен пътува преподавател по френски в гимназия.

Тръгваме към Калотина. Толкова рано трафик почти няма и се пътува спокойно. Пристигаме за под час на границата. Проверката трае 15 мин. и спираме за кафе и тоалетна. Аз нямам сръбски пари и не ми се дава € 1 за природни нужди. Вадя от раницата мини кроасани и хапвам леко. Тръгваме в посока Белград. След 2:30 часа правим почивка за обяд и тоалетна; аз отново не плащам € 1, защото преценявам, че мога да стискам. Хапвам брускети. Минаваме транзитно през Белград и след него спираме за 15 мин. Отново стискам и си давам сметка, че днес ще мина без кафе, защото не ми се обменят евро за динари.

Продължаваме към Унгария като минаваме границата при ГКПП Хоргош. Тук също спираме за почивка и аз отново не ходя до тоалетната, защото ... не ми се обменят евро за форинти. Хапвам още брускети и пия студен чай със стайна температура.

В 18:30 пристигаме в Danubius Hotel Budapest в историческия квартал Буда. Имаме време за почивка до 20 ч., когато потегляме на панорамна разходка из градския център и Буда. Хотелът като цяло не е нещо особено, но местоположението му е главното му предимство. Преобличам се и разтварям пътеводителя за Виена на NG Б-я, който съм си купила специално за пътуването. В 19:55 вече съм на рецепцията и желаещите разходка се качваме в автобуса. Времето е ужасно! Вали и духа силен вятър, който запраща капките право в очите ни, много е студено. Аз съм в летен отпуск и имам само една блуза с дълъг ръкав, не особено топла, която съм облякла върху тениската си. Първа спирка: панорамна площадка на хълма с изглед към р. Дунав, катедралата, мостовете, Парламента, двореца и храма Шент Матяш. В Пеща се вижда осветено виенско колело, но не могат да се направят снимки заради гадното време. Продължаваме към центъра. Минаваме край операта и посолството на РБ, спирка на Площада на героите и поглед към бутафорията, наречена Вайдахуняд, на връщане към хотела минаваме по моста Шечени или Верижният мост, над Дунава. За всички тези обекти вече съм разказвала подробно тук, затова сега само ги споменавам. Вече минава 22 ч. и всички са смъртно уморени от дългото пътуване през деня. Нормално е след 770 км. Лягам си.

Ден 2

Сутринта ставам в 6:30 и се приготвям за новия ден. В 7ч. е закуската, в 7:20 се връщам в стаята и чета до 7:50, взимам багажа, оставям ключа на рецепция, слагам сака в багажника и си сядам на мястото. Точно в 8ч. тръгваме към Виена като пресичаме унгаро-австрийската граница при Хагешхалом.

С наближаване на Виена попадаме на ветрогенераторен парк – бъдещето на производството на ел. енергия. Веднага след него се натъкваме на нефтени рафинерии. Все пак сме във Виенския басейн, район, богат на изкопаеми въглеводороди. Тук е и централата на концерна ОМВ. Това може да се определи като миналото на енергетиката. Следва летище Швехат и тогава започва града. От Будапеща до тук са 250 км.

Около 10:30 вече сме в центъра на Австрийската империя. Започваме с обиколка на Мария-Терезиен плац с музеите-близнаци и двореца Хофбург, Михаелерплац и руините на Виндобона, разходка по ул. Грабен до Щефансдом, после галерия Албертина и Щатсопер, Парламента и Ратхаус, Вотивкирхе, борсата, всичките - на територията на 1-ви район, Инерещат. За всички тези съм разказала подробно тук, затова сега не се спирам в детайли за тях.

Влязохме във 2-ри район, Леополдщат, за да се полюбуваме на Хундертвасерхаус. Това е жилищна кооперация по проект на ексцентричния и провокативен австрийски художник и архитект Фриденсрайх Хундертвасер.

Кооперацията е собственост на общината на Виена и е строена между 1983 г. и 1985 г. без предварителни планове и чертежи. Общата площ на комплекса е 3 556 m². Разполага с 50 отделни апартамента с жилищна площ от 36 до 150 m², 5 магазина, лекарски кабинет и 37 гаража. Има и 19 тераси с обща площ 1000 m², зимна градина от 90 m² както и две детски площадки, на обща стойност от € 26,6 мил.

Асиметричните очертания върху фасадата, керамичните плочки и грапави стени са основен елемент на декорацията. Подовете са непрактични, вълнообразни и покрити с разноцветни камъчета. Покривът е застлан с 900 т пръст и трева, а големи клони на буйно растящите вътре дървета излизат от стаите, растителността е в прекомерно изобилие.

Малък оазис сред каменните сгради, за двадесет години от откриването си, къщата се превръща в туристически магнит и една от неговите основни забележителности. Посетена е от повече от милион гости на града.

Следваше дворецът Белведере и разходка из неговия красив бароков парк. След това групата ни се раздели на 2: едните отиваха към двореца Шьонбрун, а другите, вкл. и аз, имахме свободно време. Исках да посетя музея на Сиси в Хофбург и Природонаучния музей във Виена. Купих си сувенири от усмихнат руснак и поех към имперския дворец.

На едно от крилата на Нойебург е единственият балкон в целия огромен дворцов комплекс, който, според виенчани, е най-обширният такъв в Европа. Този балкон е използван само веднъж – от Адолф Хитлер, който от него провъзгласява аншлуса на Австрия към нацистка Германия през 1938 г. Каква ирония! В друго от крилата на двореца, в нежно бебешко зелено, се помещава президентската канцелария. В друго крило, срещу нея, е разположена администрацията на канцлера. Няколко от крилата са заети от музеи: на старинни музикални инструменти; на гр. Ефес; на рицарското въоръжение; имперската съкровищница; и разбира се, имперските покои и до тях – музеят на Сиси, Елизабет Баварска, императрица на Австро-Унгария. Моя отдавнашна цел за посещение. Влязох в музея. Много народ! И естествено е забранено да се снима. Тръгнах с аудиогида в ушите из залите. Отне ми 1:40 мин. да разгледам покоите на техни императорски величества. Когато излязох от двореца, се гмурнах в типична юлска жега навън, затова побързах да се скрия в климатизираните зали на Природонаучния музей в града. Тук поне можеше да се снима и аз го правех на воля.

Първо слязох в зала „праистория“, за да видя т.нар. Вилендорфска Венера, статуетка на възраст (по последни изчисления от 2015 г.) 29 500 год. и оценена на $ 60 млн. После се върнах с около 70 млн. год. назад, за да се видя с братовчедите – динозаври. Един изглеждаше много добре, ревеше и плашеше децата. Шегата настрана, но този музей се слави с най-добрата колекция от динозавърски останки в цяла Европа. Така че съветвам всеки с интерес към естествената история, ако пътува към Виена, да не го пропуска. Още повече, че тук има не само дино-експонати, но и представители на „Ледена епоха“, мегафауна от следледниковия период, жилища от мамутски останки, представена е историята на човеците като биологичен вид и още много други интересни неща за гледане (интерактивен вулкан, земетресение, континенталния дрейф, дори има мини планетариум). Спокойно и без бързане може да се изкара цял ден сред залите в този обширен и добре уреден музей. Дори снимах изображението си през погледа на термокамера. Стоях в музея до самото му затваряне.

Когато излязох навън, почувствах, че е време за вечеря. Тръгнах към ул. Грабен, за да търся подходящо място. Седнах на единствената свободна маса към едно заведение, на самата улица. Докато хапвах, двама усмихнати човека ме попитаха дали може да седнат до мен. Разбира се, отвърнах „да“. Оказаха се англичани. Заговорихме се. Разказах им за антична Сердика, Пловдив, Несебър, Мусала, Казанлъшката гробница, траки и римляни. Те останаха изумени и казаха, че непременно ще дойдат в България един ден. Похвалиха много английския ми. Гордея се, че успях поне малко да неутрализирам негативния имидж, който имат страната и народа ни, на запад. След този така приятен разговор с двама любезни британци в центъра на Виена, продължих своите обиколки. Исках да видя още няколко обекта.

Пресякох Плац ам Хоф и снимах храма Кирхе ам Хоф. След кратко лутане излязох на Карлсплац. Снимах павилионите на Ото Вагнер. Те представляват 2 конструкции, които съдържат в себе си входовете към метростанция Карлсплац, изградени и декорирани в характерния за Виена от началото на ХХ век, югендщил, по-известен с името Виенски сецесион, което пък е австрийския еквивалент на френското Ар Нуво. Съвсем наблизо беше и бароковият храм Карлскирхе. Той е голям, прекрасно декориран и фасадата се оглежда в плитко езерце. Снимах и исках да отида до Шварценбергплац и да снимам Паметника на героите от Червената армия и фонтана Hochstrahlbrunnen, но не ми стигна времето. Нищо, следващия път. Върнах се покрай Щатсопер, по Рингщрасе, през дворовете на комплекса Хофбург, ул. Колмаркт и ул. Грабен. Тук също имаше красива барокова църква и отидох да я снимам – Петрускирхе. После се върнах до Щефансдом и потеглихме с автобуса извън Виена.

Нашият хотел беше чак след района на летището и беше пълен резил. За информация на пътуващи до Виена, моля, избягвайте на всяка цена хотел Ibis Vienna Airport. Беше ужасно! Изкъпах се и включвам сешоара, за да си изсуша косата. Познайте! Накрайникът на сешоара пада в краката ми. Избърсвам си косата с хавлията криво-ляво и излизам от банята. А, пропуснах. Въпреки че стаята е двойна, в банята кърпите са по една от размер. Излизам и решавам да си проверя мейла през wi-fi. Изненада! Няма връзка с този рутър. Хм. Телевизия, за да минава по-бързо времето? Има само 10 канала, всичките – на немски. glücklich! Лягам си рано поради липса на занимания.

Ден 3

Ставам в 6:30 и в 6:55 съм пред „ресторанта“ за закуска. Защото предишната вечер са ни инструктирали, че за немскоезичните народи точността е пословично важна. Щом са казали да слезем в 7:00 за закуска, значи трябва да сме там точно навреме. И ние, нали сме изпълнителни, всички сме там в без пет мин. Но... закуската не е готова, дори и масите не са готови, за да можем да седнем, докато чакаме. 15 мин. стоим на крак пред масите за закуска. Най-сетне, в 7:10 са готови и ние влизаме. Храната е отчайващо малко като количество и като асортимент. Формират се две опашки: една, на храната, и втора, на кафето. Решавам да хапна първо, после да се редя за кафе. За 20-те минути, които изкарах в този ресторант, кафе-машината се развали 3 пъти. Успях все пак да си пусна кафе в някакъв момент. Вече се досещате какво искам да ви кажа... Заради забавянето с храната и кафето няколко души от групата ни, не успяха да закусят и се качиха с празни стомаси в автобуса. Тръгнахме си от този „хотел“ с голямо облекчение.

Първата ни спирка за днес е абатство Мелк. Това е бенедиктински манастир в Долна Австрия, на 90 км западно от столицата. Мелк е разположен в западния край на долината Вахау, обект от Световното наследство на UNESCO. Манастирът съществува от 1089 г., когато Леополд II поканил в Мелк бенедиктинци от Ламбах.

През 1362 г. на манастира е дарен т.нар. Мелкски кръст, който представлява хранилище за частица от Кръста Господен и е изработен от масивно злато, инкрустиран със скъпоценни камъни.

Следват години на упадък до степен, че през 1566 г. в манастира живеели само 8 монаси. През периода на Контрареформацията манастирът се съвзема и през 17 в. е пре-построена голяма част от стария манастирски комплекс. През ноември 1700 г. за настоятел е избран Бертолд Дитмайр. Той планира и извършва цялостно преустрояване на комплекса в бароков стил. За по-малко от 40 г. е създаден манастирът в днешния си вид. В 1909-1930 г. са прокарани канализация и електричество. Това става със средства от продажбата на Библията на Гутенберг.

Днес основно перо в манастирската икономика е туризмът, който се развива в няколко направления: организирани и индивидуални посещения на музея; настаняване в хотелската част; хранене - в комплекса има също ресторант и кафене, и няколко сувенирни магазина. Освен това манастирската гимназия продължава да работи и приема ученици.

Манастирът в Мелк просто поразява с мащабите си: това е най-големият в Австрия манастирски ансамбъл в бароков стил. Площта, която заема е 17,5 хил. м², дължината на южното крило, където е разкошната Мраморна зала е над 240 м, общата дължина на главната ос е 320 м.

В първия двор се влиза през красив портал между две кули. Южната е била построена през 1652 г. като защитно съоръжение. Северната е построена значително по-късно от съображения за симетрия. Това е Привратният двор. В лявата му част са билетните каси, а вдясно се вижда една от двете Бабенбергски кули. Тя е модерно преустроена отвътре, има асансьор, който извежда на панорамна площадка.

Отдясно на портала се влиза в големия манастирски парк от средата на 18 век. В него има градински павилион в бароков стил, подслонил кафене. В противоположния край на този двор се намира залата на Св.Бенедикт. От нея се излиза в Двора на прелатите. От тук се вижда купола на манастирската църква. В центъра му се намира фонтанът на покровителя на манастира Св.Коломан, изграден през 1687 г. Входът в югоизточния ъгъл на Двора извежда до парадното императорско стълбище, което води до императорския коридор, в който били разположени императорските покои. По стените висят портрети на всички австрийски владетели от династиите Бабенберг и Хабсбург. Днес в бившите императорски покои се помещава манастирския музей, който обхваща 11 зали. В последната от тях има макет на целия комплекс в М 1:200.

Мраморната зала е тържествената зала на комплекса за прием на светски гости и в частност, за императорския двор. Тя е богато изрисувана с фрески по стените и тавана. От нея се излиза на терасата, откъдето за пръв път се вижда църквата в нейната цялост, градчето в подножието и р. Дунав в далечината. От тук се влиза в разкошната библиотека, където се пазят 100 хил. тома, 1200 ръкописа от 9-15 век, 600 ръкописа от 17-18 век и 750 първопечатни издания. Отляво и отдясно на входа в нея има 2 глобуса. ГОЛЕМИ!!! Диаметърът на всеки бе ок. 1,60 м. Левият е географски, а десният – астрономически. Щом ги видях, исках да остана там и да им се любувам. За съжаление снимането е забранено, но си направих една „пиратска“ снимка. Тези глобуси са дело на Винченцо Коронели от ок. 1690 г. Истински картографски светини!

От библиотеката се слиза по вита стълба един етаж надолу и попадаме в църквата. Огромно пространство, с един главен и няколко странични олтари. Има и механичен орган (3 клавиатури, 45 регистри, 3553 тръби). С изхода от храма посещението ни приключи.

То мина през първия двор, кулата и градината с кафенето, втория двор, стълбището, коридора, музея, мраморната зала, терасата, библиотеката и църквата. Общо взето завършихме в сувенирния магазин, а по-гладните – в ресторанта.

От тук отпътуваме за Залцбург, 215 км в посока ЗЮЗ. Известен с много имена – градът на солта, градът на Моцарт, бароковият град... Както и да се нарече 4-ият по големина австрийски град, все е вярно. Той е разположен на 300 км западно от Виена. За града и околността му също съм разказвала вече тук, затова прескачам подробностите.

Обиколката започнахме от парка и двореца Мирабел. Голямата зала на двореца се използва като ритуална зала и жителите на града я смятат за „най-красивата ритуална зала в света“. Дори по-рано през същия ден тук се беше състояла сватба. Нищо особено, ще кажете вие, но аз добавям, че младоженците и гостите им дошли от Китай. Толкова е известна тази зала. Направихме няколко снимки от дворцовия интериор и излязохме в парка. Там се насладихме на фонтана на Пегас, алеята на гномите, лъвската врата и много цветни лехи, аранжирани в най-разнообразни форми.

Оттук тръгнахме към историческото градско ядро. Първо минахме край Макартплац 8, където е живял порасналият вече Моцарт със семейството си. Съседен на него е домът на Кристиан Доплер, добил известност като автор на изследването „доплерова сонография“, но освен това е автор и на няколко значими открития в областта на астрономията. Точно преди р. Залцах се намира домът на друго музикално величие – Херберт фон Караян. Минаваме над реката по мост, окичен с катинари във всякакви форми, цветове, размери и т.н. Както е над много реки по света, започвайки от Сена в Париж. Младите влюбени вярват, че така ще съхранят завинаги любовта си, но нашата местна екскурзоводка ни разказа как всяка година тук идвали хора, които скачали в реката в отчаян опит да открият своя катинар и да го отключат... Разбира се, никой не е успял с тази Сизифовска задача, но коритото на реката се „прочиства“ на всеки 7-8 години с багери от многото ръждясващи „любовни окови“ на дъното.

В старата градска част на отсрещния бряг ни посреща работилничка за ръчно изработени чадъри – те са произведения на изкуството и последното нещо, което бихте искали да им се случи, е да се намокрят... защото струват € 100 – 125 парчето. Не е много изгодна инвестиция, но пък са много красиви. Следваща спирка – Гетрайдегасе 9. Адресът е по-известен като родният дом на Волфганг Амадеус Моцарт.

Минаваме през стар францискански манастир, после влизаме в Дом „Св. св. Руперт и Вергил“ – катедралата на града, на Домплац. От това площадче излизаме на обширния Резиденцплац, от там минаваме на Моцартплац и последно – Алтер Маркт: старият пазарен площад със статуята на Св.Флориан – покровител на пожарникарите. Тук се намира най-тясната къща в цялата страна. Дължината на фасадата е точно 4 м, притисната между две големи кооперации. При Капителплац и панорамата към най-голямата запазена средновековна крепост в Европа – Хоензалцбург, организираната ни обиколка завърши. Вече всеки можеше да разполага с личните си 3 часа. Аз попитах къде има хубава наливна бира. Отговорът беше – в манастира. Когато поисках детайли, разбрах, че по протежение на реката след няколко км има стар манастир. В неговите подземия се произвеждало пиво още от 1621 г. Естествено, отидох, мотивирана къде от жаждата в юлската жега, къде от любопитство, а пък и бе станало време за вечеря. Какъв по-подходящ момент да се насладя на халба от любимата ми течност? Падна ходене, признавам, но кога ли съм се плашила от километри пеш? Намерих манастира, намерих входа към „избата“, открих и самата нея. Вътрешното пространство е разделено на щандове, от които може да си купите всякаква храна – от вурстове и шницели през земели до щрудел, шоколад и захаросани ябълки. Купувам си един шницел, един земел, салата с чери домати и моцарела и отивам в градината да си потърся място. Успех в начинанието! Тук имаше сигурно 1000 души и отгоре. Обречена съм, помислих си, но отидох до „бара“, за да си взема бирата, все пак. Мярката на халбата е литър. Взимам една халба и по стълбите нагоре се връщам в салона. Тук може да е закрито и полутъмно, но има едно голямо предимство – климатизация. На фона на външните 35^о, тук не беше повече от 22^оС. И второ предимство, не за подценяване – салонът беше полупразен. Блажена прохлада, блажена тишина и спокойствие! По-късно научих причината за това вавилонско стълпотворение навън. Августинската пивоварна с таверна при манастира Мюлн е най-голямата в Австрия със салон 5000 m² и 1400 места в градината. Хапнах, пийнах, отпочинах и си тръгнах. Минах да купя подаръци за България – разбирайте, шоколади и бонбони „Моцарт“, и се насочих към автобуса, на другия бряг на реката, в „сегашното“, за разлика от „миналото“, в което бях потопена до момента.

Хотелът ни отново бе извън града и всички чакахме със свити сърца какво ще се разкрие пред очите ни. Никой не бе подготвен за реалността. Това бяха две къщички в типичен баварски стил, с огромни покриви и кокетни балкончета под тях, потънали в цветя и заобиколени от зеленина. Днес раят бе слязъл в околността на Залцбург. А на моравата отпред, вдясно от паркинга, пасяха 3 лами. Някой да ме ощипе бързо! Ако, тръгвайки от София, някой бе ми казал, че край Залцбург (не в зоопарк) ще видя лами, щях да му се изсмея в лицето. Но ето на. Те бяха тук и аз така шеметно излетях от автобуса, за да ги снимам, че забравих да си сваля багажа. Когато еуфорията отмина и снимките бяха факт, осъзнах, че съм сама на паркинга. Отидох на рецепция, където бе започнало настаняването. Тъкмо взех ключа за стаята и осъзнах, че съм без багаж. Обадих се на водача ни, той се обади на шофьора ни и аз излязох при автобуса, за да си прибера сака. Връх на всичко стана, когато обратно на рецепция, осъзнавам, че не помня номера на стаята. Ужас! Намирам човек от персонала, казвам си името и го моля да ми провери стаята. 216. Хуквам натам. Стаята е ... просто приказка. Освен климатизирана, чиста и ароматизирана, освен стандартните маса, столове, телевизор, легла, има и диван. И е тип мансарда, със скосен таван от единия край. Аз много ги харесвам. Няма как, правя снимки на стаята и излизам на балкона. Там има саксии с цветя, маса, столчета и чадър за кафето сутрин или следобяд с книга в ръка. Влизам под душа, след което се разполагам на дивана с пътеводителя в ръка. Лягам си чак след 01:00 ч.

Ден 4

Утрото е прекрасно, измивам се, обличам се и слизам за закуска. Хотелът е семеен, бяха ни казали, че семейството на собственика държи мястото от 8 поколения и има собствена ферма, която доставя за хотела пресни продукти: месо, яйца, мляко и млечни изделия, плодове, зеленчуци, хляб, мед, т.е. всички основни продукти. Даже плодови сиропи, вино и ликьори. Какво повече може да иска човек? Закуската беше вкусна, разнообразна и обилна. По-вкусна хотелска храна не бях опитвала. Ресторантът също беше много интересен, в средата се издигаше стара тухлена пещ, която са оставили като атракция за туристите, и целият салон, печката също, са изрисувани с цветя по стените. Много приятно за гледане. След закуската излязох да се полюбувам на терасата към ресторанта и градинката зад него. Трябваше да потегляме нататък по маршрута, а на никой не му се тръгваше от това райско кътче. Срещу паркинга има малко езерце, а пред него табела забранява къпането: тук било екосистема. Препоръчвам на всеки, който смята да пътува към Залцбург, семеен хотел Gastagwirt. Няма да съжалявате!

Товарим се и тръгваме, защото ни очаква най-вълнуващото и красиво място от програмата ни, поне според мен. То ми беше основната мотивация да предприема това пътуване изобщо. Както вече казах, била съм в Будапеща, Виена, Залцбург, Загреб. Това селце ме докара за втори път в Австрия, но също така ме убеди, да не е последен. Само на 73 км ЮИ от Залцбург се намира Халщат. Само допреди броени години, напълно неизвестно за света, а днес – световна сензация. И има защо, повярвайте ми!

Халщат дължи известността си на красотата си, а тя, от своя страна, е прекрасна последица от географското положение. Това градче с постоянно население от 780 д. се слави като най-малкият град в Австрия и заема планинско подножие, започващо от езерен бряг. Планинските склонове се издигат внезапно до значителна височина над езерната чаша и създават неповторим колорит на мястото. А градчето с неговите къщички в типичния за Алпите стил и островърхи кули на старите сгради, вкл. църкви, изглежда не само като картичка, но като излязло от вълшебна приказка. Стига с поетичните отклонения, да приведем някои факти.

Природа:

Халщат се намира в пленително красивия планински район Дахщайн в провинция Горна Австрия. Областта около Залцбург носи името Залцкамергут. Съвкупността Халщат-Дахщайн-Залцкамергут е част от Световното наследство на UNESCO от 1997 г. Масивът Дахщайн е част от т.нар. Северни Варовикови Алпи, които пък са съставна част от Източните Алпи. Името Дахщайн може да се преведе приблизително като каменен покрив. Масивът има размери 20 х 30 км като северните му склонове са заети от ледниците Халщетер Глетчер, Гросе Гозауглетчер и Шладмингер Глетчер, както и няколко по-малки, а на юг планината „пропада“ почти вертикално в долината. Тези ледници се смятат за най-северните и най-източните ледници в Алпите. В южната и югозападна част се намират най-високите точки на масива. Първенец е вр. Хое Дахщайн (2995 м). Масивът е изграден от триаски варовици, което обуславя наличието на редица пещери в района като Мамутхьоле, Хирлацхьоле, Айсризенхьоле.

Целият район наоколо се намира в долината на р. Траун (156 км), десен приток на р. Дунав. Тя извира от веригата Тотес Гебирге. Интересното на тази река е, че тя преминава през езерото, т.е. влива се в единия му край, а изтича от противоположния.

Халщетер зее е името на езерото, на чийто югозападен бряг се намира градчето. То има площ от 8,55 км² и максимална дълбочина от 125 м. Повърхността на езерото е на 508 м н.в. Водите му са кристално чисти, обитавани от различни видове, които са специалитети в местните ресторанти. През топлото полугодие тук живеят лебеди.

Няколко думи за историята на мястото:

Тук е рожденото място на т.нар. халщатска култура с 4 фази на развитие (А: 1200-1000 г.пр.н.е.; B: 1000-800 г.пр.н.е.; C: 800-650 г.пр.н.е.; D: 650-475 г.пр.н.е.). Тя се свързва от археолозите с прото-келтски племена. А и В са принадлежали към Бронзовата епоха, С и D – към Желязната епоха.

Не е случайно името на града – идва от солта, която се добива тук от незапомнени времена. Всъщност тук се смята, че е най-старата солна мина в света. Солта била по-ценна от теглото си в злато и по-късно е наричана „бяло злато“. Това носи просперитет и богатство на района, а местните хора търгували през Алпите с Италия и през Средиземноморието и по Пътя на коприната – чак с Далечния изток, където заменяли солта за подправки, коприна, скъпоценности и др. ценни стоки. Историята на солта и на Халщат са свързани от около 7000 г. През 1734 г. в един от солните наноси, било открито напълно запазено тяло на праисторически миньор (от около 300 г. пр. Хр). Така „Човекът в солта” се превръща в нарицателно име за целия район.

До края на 19 век градчето било достъпно само по вода. Дори и днес може да направите подобно романтично „влизане“ в града. Ако идвате с влак от Виена или Залцбург, гарата е на отсрещния бряг на езерото. За да достигнете града, трябва да се качите на корабче и да преплавате езерото. В началото на 20 век скалите около Халщат са пробити, като са изградени поредица тунели, през които минава шосейният път към градчето.

Започвам с нашето посещение там. Идваме в градчето, както споменах, от посоката на Залцбург и влизаме през малка бариера. Паркингът е на мястото, което служи за граница между историческия (и туристически) Халщат (ЮНЕСКО) и съвременното населено място с това име. Облачно е и има опасност всеки миг да завали. Пада и мъгла. Това значи да не видим нищо, а не сме дошли чак до тук за едното „нищо“. Затова бързо се втурваме към фуникуляра. Той и това, към което извежда, са първите атракции на градчето.

Панорамната площадка над горната станция на зъбчатата железница (фуникуляр) се нарича Skywalk и осигурява т.нар. World heritage view: невероятната панорама към градчето, езерните води и околните планини. Разбира се, при ясно време J. Човек не може да има всичко в този живот. За € 16 на човек се качихме горе за под 5 мин. От тук започва пътеката към солната мина и ни посреща Кулата на Рудолф.

Това е някогашна отбранителна кула, кръстена на първия Хабсбург, Рудолф I. Кулата на Рудолф е строена между 1282 и 1284 г. от сина му херцог Алберт I Австрийски, за да защитава мините и сградите на халщатските солни мини.

Днес Кулата на Рудолф приютява кафе-ресторант с панорамна тераса, където се сервират местни деликатеси, добро кафе и традиционни торти.

Skywalk се извисява на 350 м над покривите в Халщат и предлага уникална панорамна гледка към Халщетерзее и внушителните планини наоколо.

Берхтесгаден е името на най-старата солна мина, чието използване е започнало преди повече от 500 години и продължава и днес. Част от нея е отворена за посетители. Влизайки вътре, се качвате на влакче. Обиколката трае около час по тесните тунели. Ще се возите с лодка по подземно солено езеро, ще ви запознаят с историята и методите за добив на сол, може дори да опитате солта от стените, ще се возите с шейна по специално направени рампи - най-дългата в света дървена пързалка, 64-метрова пързалка (Едлерсберг), по която можете да развиете скорост до 30 км/ч., засечени от специално монтиран радар, а след това до изхода - с влакче.

Музеят на Халщат проследява историческото развитие на околностите, с акцент върху солодобива. Експонатите са оригинални находки, открити при археологически разкопки, свързани с халщатската култура и Човекът в солта. Помещава се в най-старата сграда в Халщат (от XIV в. ) и е съсредоточен главно около работата и изследванията на Фридрих Симони. През 1840 г. в града пристига младият учен Фридрих Симони, който започва научно и алпийско проучване в масива Дахщайн. Така постепенно били окрити древни кости и следи от минали цивилизации.

Праисторическият некропол е едно от най-важните места за погребения в древността, открит през 1846 г. Този некропол е дал на късната желязна епоха в Централна Европа името „Халщатско време”. Археологическите разкопки под спортния магазин на Яну са в центъра на Халщат, точно срещу музея.

Къщата на костите – датира от XII в. В нея има над 1200 черепа, 610 от които декорирани с рисунки на цветни венци. Тъй като гробището било изключително малко, а кремациите били забранени, се налагало гробовете да бъдат отваряни след 10 г. Черепите, понякога с някои кости, били почиствани и излагани на слънце, докато придобият цвета на слонова кост, а някои от тях били символично обрисувани с цветя. На черепа се изписвало името на покойника, занятието му и дата на смъртта. Последният череп е на дама, починала през 1983 г. и е преместен в костницата през 1995 г. според последното й желание.

Католическата енорийска църква „Успение Богородично“ или „Св. Богородица на хълма“ и гробището датират от 1181 г. Църквата е един от символите на Халщат, уважавана и обичана от всички – от миньори до знатни богаташи. Поддържана през годините, през 2002 г. тя бива напълно обновена. В основите на разположения в съседство параклис Св.Михаил е гореспоменатата костница.

Пазарният площад със статуя в центъра му маркират сърцето на стария град. Тук е разположена Христоскирхе. Това е евангелистката енорийска църква в Халщат. Едва след пакта за религиозна толерантност на Йосиф II от 1781 г. протестантите около Дахщайн могли да изповядват своята религия. Построена е църква в неоготически стил през 1862 година.

Сега да се върнем мислено до фуникуляра. Видели сме пътя към мината, Кулата на Рудолф, снимали сме панорамата от Skywalk, доколкото облаците и мъглата го позволяват. Все пак метеостатистиката казва, че в Халщат дните с облачност и/или мъгли са средногодишно 280 на брой. В този случай ядосването заради кофти снимки е безсмислено и е по-добре да се отпуснем и да попием гледките директно, докато сме тук. Това правя и аз. След малка фотосесия слизам надолу. Поемам към стария град. На входа му има паметник в чест на годежа на Франц Йозеф и Сиси (Елизабет Баварска) в близкия град Бад Ишл. Продължавам по ул. Wolfengasse към пазарния площад. Минавам край музея и продължавам. На площада правя серия снимки и влизам в Христоскирхе. От тук продължавам нагоре по едни стълби до католическата църква, гробището и костницата. Направих снимки от вън, но ми стана кофти да влизам в костница, още повече, че вътре не бива да се снима. Тръгнах обратно и се разходих край езерото. Намерих заведение на брега и седнах да обядвам. Продължих пътя си към паркинга и минавайки пред музея, чух особен шум. На течаща вода. Нямаше фонтан наоколо, нито малък шадраван, но се чуваше силен грохот. Вдигнах поглед нагоре и го видях. Водопад! Любимите ми природни творения!

Водопадът Waldbachstrub се намира на 1:30 ч. по екопътека от центъра на Халщат. Разположен е на р. Waldbach от водосбора на р. Траун, за която споменах в началото. Водопадът има височина на пада 90 м и три стъпала. От града се вижда перфектно над музея.

След няколко негови снимки се върнах на паркинга. Групата се събра и потеглихме към последната ни австрийска дестинация в това пътуване, докъдето имахме 177 км, изминати за 2:30 ч.

Грац е разположен в югоизточна Австрия, на р. Мур и е център на провинция Щирия. Това е вторият по големина град в страната, с население над 325 хил. д. От 1999 г. Старият град на Грац е под егидата на ЮНЕСКО, а през 2003 г. градът е обявен за Европейска столица на културата. От тук започва кариерата на бодибилдър на А. Шварценегер, когато е едва на 14 год. Той е роден в близкоразположено селце.

Запознанството ни с града започна малко извън някогашните крепостни стени, под опасно надвисналите облаци. Добре, че си взех от багажа в автобуса дъждобрана. Местният ни гид е уникално готин тип и непрекъснато ръси лаф след лаф. Минаваме под един свод, който е вид „топла връзка“ между две части на историческа сграда и вече сме на територията на Стария град. Тук е Грацката катедрала – Дом St. Ägidius, строена в готически стил 1438-62 гг. Близо до нея е мавзолеят на император Фердинанд II. Това е комплекс, който съдържа освен гробовете на императора и съпругата му, още и църквата Св. Екатерина Александрийска.

Следва Бург или императорския дворцов комплекс с двойното спираловидно стълбище от готическия период, 1438 – 1453 гг. Стълбището е уникално, защото, започвайки от една точка – входа на сградата, то тръгва в противоположни посоки, за да се размине след няколко метра височина и отново да се раздели, и така до последния етаж, като се развива в двойна спирала, подобно структурата на молекулата ДНК. Такива има само 3 в Европа и най-старото е тук, в Грац. В наши дни комплексът е резиденция на правителството на Щирия.

Излизаме от Бург и след няколко минути се озоваваме на пл. Хауптплац, където в центъра се издига паметник на ерцхерцог Йохан, а в противоположния му край е кметството на града – Ратхаус. Докато разглеждаме красивата сграда в неокласически стил, се изсипва порой. Буквално. Скриваме се под портика на входа на кметството и чакаме да отмине. Ля се из ведро над 10 мин. Целият площад се покри с педя воден слой за минути. Щом дъждът спря, продължихме пътя си. Минахме край няколко сгради с исторически фасади в готически, ренесансов и класически стил и излязохме пред Landhaus или седалището на парламента на Щирия, дворец в ломбардски ренесансов стил. Строен е между 1557 и 1565 гг. от италиански майстори. В съседство с него е Арсеналът – най-голямата в света оръжейница, привличаща посетители от цял свят. Съдържа приблизително 32,000 броя оръжия, инструменти, доспехи за битки и за паради. Строен е през 1642 - 1645 гг. от тиролския архитект Антонио Солар.

Пред Арсенала нашата организирана обиколка завърши и всеки разполагаше с 2 часа свободно време. Аз исках да се кача до Шлосберг и, за да спестя време от изкачването на 260 стъпала до там, реших да взема Schlossbergbahn или фуникуляра до там. Трябваше да изчакам, докато се напълни с пътници, за да потегли нагоре. Цената е € 4,50. Дължината е 201 м, а максималният наклон е 60%. За няколко минути се изкачихме.

Шлосберг е дворцовия хълм на Грац. С тази разлика, че там няма дворец. Де да имаше кой да ми го каже, да не си бях губила времето там! Стъпвам на хълма и пред мен се извисява камбанария-наблюдателница. Наоколо пълзят зидове с височина около педя от земята. Има плоча с надпис: 475 м над Адриатическо море. Поне знам колко съм високо. Това бил двореца. От хълма се откривала приказна панорама към града в ниското. Да, ама не. Защото на хълма растат големи и стари дървета, които скриват гледката. Хващам се като удавник за сламка за идеята да се кача на покрива на тамошния Skybar и от там да снимам гледката. Уви! Има сватба и Skybar е затворен само за младоженците и гостите им, които се снимат на воля. Мамка му, как се прецаках!

А времето си тече и скоро трябва да съм при автобуса, за да тръгваме. Хем панорама не видях, хем до Часовниковата кула не успях да ида, хем не остана време и за вечеря. Качих се във фуникуляра за надолу и чаках 10 мин. да се напълни, за да тръгне. Стъпила на твърда земя, хуквам през глава към Schlossbergplatz, където започват стълбите към Uhrturm или Часовниковата кула на Грац, откъдето наистина има красива панорама, защото няма дървета, по-високи от кулата, които да я скриват. Уви, имам само 20 мин. до тръгването. Никакъв шанс. Не мога дори да вечерям, затова си купувам 2 топки сладолед в чаша и го ям като кремче, вследствие на което започват леки болки в гърлото. Успявам поне да си купя картички за колекцията и отивам към рейса.

Събираме се и тръгваме в посока Загреб. Излизаме от Австрия през ГКПП Spielfeld: от Грац сме минали 51 km. Минаваме транзитно през Словения и влизаме в Хърватска. В Загреб е последната ни нощувка. Няма да го разглеждаме, защото пристигаме след 22 ч. Къпя се, подреждам си багажа финално и лягам като труп.

Ден 5

Сутринта закуска, товарене и тръгване към София – 784 км, с транзитно преминаване през Сърбия. Всичко е наред и пътуването ни е благополучно чак до сърбо-българската граница, на ГКПП Градине. Тук такива опашки, такова задръстване, такова чакане... Такова ни се таковата! Ужас! Проклети турски гастербайтери!

Бях се уговорила с майка ми, че детето ще спи при нея през нощта, защото скоро няма да минем, а вече беше след 22 ч. и малката бе заспала. Сутринта щях да я прибера в 6:30. Но мама се обади и ми каза, че малкото повръща, кашля и има хрема. Страх я било да седи с детето цяла нощ и настояваше да си я прибера веднага, щом стигна в София. Без значение по кое време ще е. Полудях! Започнах да слизам от рейса и се качвам пак, започнах да не си владея гласа и интонацията, нервите ми се сринаха тотално. Чакахме 3:20 ч., за да ни проверят и пуснат. Към 24 ч. излязохме от Сърбия, на нашата граница влязохме бързо и в 1 ч. влизахме в София. Слязох на АГ Сердика и хванах такси до квартирата на мама, то ме чакаше долу с целия ми австрийски багаж, за да се кача и да взема Анка и нейния багаж – 2х повече от моя. Тя не изглеждаше добре, сърцето ми се сви. Взех вещите й в ръце, нея хванах за ръчичка и тръгнахме надолу. Качихме се в таксито и след 15-20 мин. пристигнахме в Дружба 1. Ще ви спестя подробностите за посрещането ми вкъщи с болното дете. Не е за разправяне!

Тук привеждам моята традиционна справка в цифри, за цялото пътуване: