Когато Джим получи телефонно обаждане,
се зарадва. Каза си, че Зоуи ще каже, че пътуването е нормално и всичко върви
по план. Когато видя непознат номер обаче, леко се обезпокои.
-
Да? – гласът
му дрезгав и хриплив.
-
Здравейте!
Джим Крофърд? – попита любезен женски глас.
-
Да, на
телефона. Кажете! – сам не знаеше защо, но не му харесваше този глас; сякаш
предвещаваше някаква трагедия.
-
Г-н Крофърд,
ужасно съжалявам да Ви го кажа, но… Полетът Сиатъл-Сидни-Сингапур, за който сте
имали резервация… Всъщност резервацията Ви е използвана от Зоуи Смит, доколкото
виждам…
-
Да, тя е моя
служителка. Кажете най-сетне за какво иде реч, защото започвам да губя
търпение! – не се стърпя той и изкрещя в телефона.
-
Много
съжалявам, господине… Самолетът е паднал на път за Сидни, някъде в Южния
Пасифик. Оцелелите са трима души. Двама младежи и дама, която е без установена
самоличност. Дамата е инвалид. Още веднъж искрено съжалявам…
Джим Крофърд изпусна телефона си. Не,
това не можеше да бъде вярно! Това беше някакъв кошмар! Проклет, скапан кошмар,
от който трябваше всеки момент да се събуди; иначе щеше да полудее. Набра
номера на Зоуи: „номерът е непълен или не съществува“. Божичко, помисли си, как ще съобщя това на
баба й? Беше станало късно. Реши на път за дома на Зоуи да се отбие и купи
цветя. Когато стигна до блока видя спряла отпред линейка. Сърцето му се сви.
Какъв черен ден, мина му през ума. Навсякъде около мен стават трагедии. Около
сградата се беше събрала тълпа; до входа възрастна жена хлипаше. Той се
приближи до една групичка.
-
Извинете, но
какво става тук? – попита разтревожен. Една жена му обясни.
-
Барбара Кели
получи сърдечен удар. Много е зле, лекарите смятат, че няма да преживее нощта.
-
А… Коя е
Барбара Кели? Има ли нещо общо със Зоуи Смит случайно? – паника започна да се прокрадва
в гласа му.
-
Да, това е
бабата на Зоуи. А Вие кой сте? И защо се интересувате?
-
Аз съм шефът
на Зоуи. Дойдох да кажа на близките й, че тя…
-
Божичко! Вие
сте дошъл да й кажете за Зоуи… но тя разбра по телевизията… Леле, какъв ужас! А
истина ли е? Вярно ли е, че няма повече да видим Зоуи? – жената се просълзи.
-
Опасявам се,
че да. Почти никой не е оцелял. А бабата … Как е станало? – отказваше да се
примири и да си тръгне. Сякаш беше длъжен да изпие докрай горчивата чаша на
отчаянието.
-
Ами, тя
гледала новините по телевизията. Там казали за паднал самолет, почти без
оцелели; полетът бил същият като на внучката й. Колко полета с еднакво име и
маршрут може да има в един ден? Тя не е глупава; направила е връзката просто и…
сърцето й не издържало на болката… - жената се разрида.
-
По дяволите,
каква трагедия! – не се сдържа и изруга. Попита в коя болница я карат. Първата
му задача на следното утро щеше да е тя – да отиде до болницата и да провери
как е бабата. Подаде цветята на плачещата жена и тръгна към дома си.
На другия ден рано сутринта отиде
направо в посочената му болница. Попита на рецепцията за Барбара Кели.
-
Много
съжалявам, господине, но пациентката почина през нощта. Моите съболезнования!
Вие ли ще приберете тялото? – служителката го гледаше съчувствено. Джим стоеше
като вцепенен, сякаш не разбираше чутото. А дали всъщност бе чул какво го
питаха.
-
Извинете! Не
Ви разбрах. Бихте ли повторили? Какво …? – взираше се с празен поглед.
-
Попитах дали
ще вземете тялото. Ако не Вие, то тогава дайте ми контакт на някого, който…
-
Не, аз ще се
погрижа. Госпожата няма … живи роднини. – добави дрезгаво и се зае да подписва
документите.
Сега трябваше да уреди погребението.
Отиде в квартала и потърси съседите. Реши, че няма да се справи с подобна
задача. Намери жената, с която бе говорил предишната вечер. Каза й, че Барбара
е починала през нощта. Жената се разхлипа отново. Попита я дали би могла да
организира погребението й; той щял да поеме разходите. Междувременно се появи
съпругът на жената и каза, че ще се погрижи за всичко. Джим извади документите
си и написа чек за $ 5000. Подписа го и го подаде на мъжа насреща си.
-
Това
достатъчно ли е? – попита Джим.
-
Повече от
достатъчно. Ще се погрижа всичко да е на ниво. Всички в квартала обичахме
Барбара и Зоуи. В памет на Зоуи, която няма да видим повече, ще организирам
ритуал, какъвто тя би направила за баба си. – изрече с треперещ глас мъжът.
-
Благодаря Ви!
Аз не бих се справил с тази работа. Разчитам на Вас. Довиждане. – подаде му
ръката си Джим.
Сбогуваха се и тръгна към офиса. Там
трябваше да съобщи ужасните новини на всички колеги на Зоуи. Усети, че му се
гади. Когато изпълни и това скръбно задължение реши, че е време да се поразсее
с… малко работа. Седна зад бюрото си и включи компютъра. Влезе в пощата и
машинално, без въобще да се замисля, написа писмо до Зоуи:
„Зоуи, много съжалявам да ти го съобщя,
но баба ти почина тази нощ. Уредил съм достойно погребение. Моите
съболезнования! Цялата фирма е с теб. Пази се!“
Когато осъзна какво е написал, реши веднага да го изтрие,
но беше невъзможно. Писмото беше изпратено. „Божичко, какво направих! Явно още
не мога да проумея, че я няма. Кошмар!“ казваше си на ум.
Когато се взе в ръце, се обади на
партньорите в Сингапур. Обясни им тежката ситуация и помоли да насрочат нова среща.
Този път щеше да води преговорите лично. Бизнесът си е бизнес; животът си
върви, но той не смееше повече да изпраща служителите си на презокеански срещи.
Щеше да замине сам за Сингапур. Срещата бе определена и той се прибра, за да си
събере багажа и да се подготви. За пръв път щеше да лети със сърце, свито от
страх; взе си успокоителни таблетки, за всеки случай.
* * *
В болница „Луи Филип“ персоналът
условно бе нарекъл жената с амнезия Джейн Доу[2].
Нейните жизнени показатели се подобряваха, но не и психическото й състояние. Лекарите
се тревожеха, че силният шок, който бе преживяла, ще й се отрази дълготрайно.
Може би никога нямаше да се съвземе напълно от ужаса. Загубата на паметта
допълнително усложняваше нещата;
Бил всеки ден отиваше там и се информираше
за здравословното й състояние. След като държаха жената в болницата 10 дни
решиха да я изпишат – не можеха да сторят повече за нея. Физически се
възстановяваше, но се опасяваха от ментално увреждане. Не бяха наясно какво да
правят с нея. Тя беше инвалид с амнезия. Доста необещаващо. Някой трябваше да
поеме грижата за нея, но кой? Началник-отделението отиде на рецепцията и поиска
да го свържат с човека, който от 10 дни беше тук ежедневно, за да попита за
състоянието й.
-
Добър ден!
Обажда се д-р Рено от болница „Луи Филип“. Ръководех грижите за пациентката с
амнезия, от самолета, която нарекохме Джейн Доу. С Уилям Уотсън ли разговарям?
-
Да, на
телефона. Кажете какво има? Наред ли е всичко с нея? – леко се притесни Бил.
-
Да, доколкото
е възможно на този етап. Стабилизирана е; смятам, че с времето ще се оправи. Но
ние не можем да сторим повече за нея. Иска ни се да я изпишем, но как като
нямаме никакви данни, а и тя все още е неподвижна... Това може и да не се
подобри. Не можем просто да изхвърлим на улицата човек в толкова безпомощно
състояние... Неподвижна и без спомени... Това си е страшно. Затова реших да Ви
потърся.
-
По-точно? Не
разбирам накъде биете?
-
Бихте ли
желали да поемете грижите за нея? Иначе нямам право да я освободя, но реално с
нищо не мога да й бъда полезен. Надявам се да ме разберете... – съвестта го
гризеше.
-
Искате аз да
я взема при себе си и да се оправям после, правилно ли разбирам? – с леко
заядлив тон перифразира Бил.
-
Казано с
други думи, да. Това имам предвид. Разбира се, ако имате възможност... и
желание. Ние ще Ви предоставим инвалидна количка за пациентката. Също така, ако
имате нужда от някакви медикаменти, не ходете в аптеката; първо ми се обадете;
ще измислим нещо. Същото важи и за медицинските грижи...
-
Разбирам.
Сега искате да успокоите съвестта си, че по този начин й помагате – на жената.
-
Съжалявам,
но... наистина в болницата сме с вързани ръце. Бих искал да мога повече, но
-
Разбрах Ви.
Съгласен съм. И без друго исках да я взема у дома, за да й помогна отново да
ходи. Чудех се какъв ли е редът това да стане. Вие ми решихте проблема.
-
Господине, аз
ще се погрижа документално всичко да е по правилата. Само ми кажете кога ще я
приберете?
-
Ще ми трябва
ден, за да й приготвя стая и някои дребни удобства. Вдругиден по обяд добре ли
е?
-
Отлично!
Значи се разбрахме. Ще Ви чакаме след 2 дни. А мога ли само още нещо да...?
-
Кажете какво
Ви измъчва? – с ирония в гласа отвърна Бил.
-
Как смятате
да й помогнете да проходи, ако не е тайна? – любопитството надделя над
възпитанието на доктора.
-
Професионално.
– беше лаконичният отговор на Бил.
-
А... в
смисъл? – не се спря д-р Рено.
-
30 години
работих като кинезитерапевт. Отбирам това-онова от занаята. – не спираше да се
заяжда. – Мисля, че мога да й бъда полезен. Има ли нещо друго? – попита
раздразнено.
-
Не, това е
всичко. Чакам Ви след 2 дни. Довиждане! – лекарят най-сетне затвори телефона.
-
Много ти
здраве! – изкрещя мъжът в слушалката и захвърли телефона на дивана.
Така ... сега имаше работа за вършене
... доста, а съвсем малко време. Замисли се в коя стая да настани дамата.
По-хубавите стаи бяха на втория етаж, но тя бе инвалид – по-практично беше да я
уреди на първия, пък по-нататък, ако успее да я изправи на крака, ще мисли
отново. Огледа стаите на долния етаж и реши, че най-подходяща е стаята на Франсоа.
Той не беше идвал от години, 5 ли, 7 ли станаха... Вече не помнеше. Стаята
нямаше да му трябва, но все пак имаше къде да отседне, ако някой ден решеше да
се върне; горе имаше няколко много хубави свободни стаи. Махна чаршафите, които
покриваха мебелите срещу прах; избърса мебелите; изчисти пода с прахосмукачка;
постла леглото с чисто спално бельо; отвори прозореца, за да се проветри и
дръпна завесите, за да влиза светлина. Замисли се какво друго ще й трябва.
Можеше да използва стария лаптоп на Франсоа, както и телевизора му. Излезе в
градината и откъсна няколко цветя, които постави във ваза на масата. Това
трябва да й хареса, помисли си и потри доволно ръце. Добре, че санитарният
възел е долу, в противен случай щеше да е по-сложно, отбеляза на ум.
Междувременно се бе стъмнило и той се
сети за Жаклин. Обади й се.
-
Как си, Мa
chère Jacqueline! Мога ли да те заведа на късна вечеря? – с подкупваща нотка в
гласа я запита.
-
Би било
чудесно, Били... – изчурулика му в отговор.
-
Чакай ме в
управлението. До 10 минути съм там! – каза решително и затвори.
-
Какво ще
поръчаш, ma chère? – попита я, намигайки.
-
Същото като
теб. – поруменя в отговор дамата.
-
Така да бъде.
Келнер, 2 чаши Порто, изстудено; 2 плата с морски дарове на плоча с добавка от
домати, моцарела и босилек; салата с риба тон и яйце; а за десерт – 2 пъти крем
брюле.
-
Веднага,
господине! Извинете ме! – келнерът се фръцна и изчезна към кухнята.
-
Това е
любимият ми ресторант, ma chère. И неслучайно те доведох тук. Трябва да ти
споделя нещо.
-
Слушам те,
Били. Говори, не се притеснявай. Какво тревожи моето момче? – уж нацупено го
погледна тя.
-
Помниш ли
случая с Джейн Доу? Как ли не се опитахме да разберем нещо за нея?
-
Да, помня
отлично. Тя е в болница...
-
Да, но ще я
изписват. Днес ми се обадиха. Помолиха да се погрижа за нея...
-
Ти? Че какво
общо имаш с нея ти? – не можа да сдържи гнева си.
-
Нали се
интересувах... Помислили, че... Няма значение. Аз приех. – най-сетне изплю
камъчето и издиша.
-
Какво си
направил? – недоумяваше французойката, но си даде сметка, че се държи глупаво и
„смени плочата“:
-
Исках да
кажа, че си постъпил много благородно. Невероятен си! Наистина.
-
Сериозно ли
мислиш така? Не се ли сърдиш? – с надежда в гласа я попита.
-
За какво? Та
тя е човек в беда, не помни нищо, не познава никого – дори себе си, не може да
върви... Не бих искала да съм на нейно място, та дори и някой да се грижеше за
мен... Може би малко ще ревнувам от нея... Млада ли е? Хубава ли е? – не можа
да се сдържи да не попита.
-
Не зная. Още
не съм я виждал. Мисля, че е млада, но не знам нищо повече... Не се тревожи, че
може да се случи нещо между нас... Аз имам очи само за ma chère Жаклин! –
протегна ръка през масата, взе дланта й и я поднесе към устните си.
-
Толкова си
галантен. Истински кавалер! – страните й се изпълниха с кръв. – Не бих могла да
си помисля нещо лошо за теб... наистина. Реши да смени темата:
-
Кога ще я
вземеш у вас? Мога ли да дойда на гости, да я видя? – попита с усмивка.
-
Вдругиден ще
я изпишат. За гостуване... не знам дали ще е готова... Все пак нищо не знае, аз
съм непознат, мястото – също. Всичко ще е ново; ако дойдеш и ти може да се
окаже повече, отколкото може да понесе за ден. Може би да го отложим с няколко
дни, а? Да й дадем 2-3 дни, да се опомни, пък тогава може... Какво ще кажеш, ma
chère?
-
Е, добре. И
без друго имам да свърша някои неща у дома. Ще се забавляваме с Бижу!
-
Благодаря ти
за разбирането! Ти си същински ангел! – дари я с широка усмивка.
След вечерята я откара у тях и се
прибра. Легна си смазан от умора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар