-
Готова ли си
за път, Зоуи? Всичко ли е проверено? Да не забравиш нещо важно…
-
Всичко е ОК,
Джим. Не се безпокой. Документите са опаковани, багажът ми е готов, билетът е у
мен. Няма повод за тревога. Споко!
-
Добре. Аз
като шеф съм длъжен да попитам и да те подсетя, за да не пропуснеш нещо. Но ти
си знаеш най-добре, разбира се…
-
Разбира се –
усмихна се тя в отговор на началника си. – Ще тръгвам, че полетът ми е доста
ранен и трябва да се наспя; иначе часовата разлика ще ме съсипе, поне за 3 дни.
-
Чао!
Пожелавам ти много успех на тази важна за компанията ни среща и дано имаш
приятен полет!
-
Благодаря,
Джим! А ти наглеждай нещата тук, грижи се за колегите… нали сме едно голямо
семейство, трябва да си помагаме! – смигна му тя на излизане. - Чао!
Зоуи беше привлекателна млада жена; среден ръст, стройно
тяло; симпатично лице и огромни, зелени очи; с дълга, вълниста коса с цвят на
черен шоколад. Изглеждаше добре; според средностатистическата оценка на
средностатистическите мъже, които я бяха виждали. Но тя беше и много повече от
това – просто хубава, млада жена. Тя беше успешна млада жена. Само на 32 г., тя
беше постигнала завиден успех в кариерата. След завършено образование, с пълно
отличие, разбира се; специалност „Корпоративен мениджмънт“ в Университета
Станфорд. Ръководеше отдел „Корпоративни клиенти“ в голяма международна
компания и се ползваше с пълното доверие на директора й. Сега за компанията
предстоеше сключване на огромна сделка, която щеше да й отвори път към пазара
на цял нов континент и всички тръпнеха в очакване на резултата от преговорите.
Те бяха поверени на най-подходящия човек за целта – Зоуи Смит.
Колкото и да беше успешна кариерата й, обаче,
Зоуи, както и всеки човек, не бе лишена от проблеми. Останала сираче едва на
4-годишна възраст; родителите й бяха загинали в ужасен автомобилен инцидент; тя
бе отгледана от баба си. Възрастната жена бе дала всичко от себе си, за да
осигури на детето пълноценен живот, макар и лишено от родителски грижи. Тя беше
всичко, целият свят, за Зоуи, както и момичето – за баба си. Зоуи най-много от
всичко се страхуваше, че един ден щеше да загуби баба си. Не си представяше
живота си без нея и се стараеше да не мисли много върху това.
В емоционален план нещата не изглеждаха по-добре.
Нямаше мъж до себе си, на когото да разчита. През целия си живот бе свикнала да
се оправя сама, за да не „тежи“ на възрастната си баба, въпреки че Барбара не
приемаше нещата по този начин; за нея бе истинско удоволствие да се грижи за
осиротялата си внучка – единственият човек, който й напомняше за дъщеря й.
Мери-Ан беше единствено дете на Барбара и Джоузеф Кели, и нелепата й и ранна
смърт съкрушиха възрастната двойка. Джоузеф, дядото на Зоуи, така и не превъзмогна
загубата на дъщеря си; почина от инфаркт 4 месеца след нея. Така Барбара загуби
първо детето си, после и съпруга си. Може би нямаше да преживее толкова много
болка, ако не беше малката Зоуи; клетото сираче сега имаше единствено баба си.
Тя се бе заклела на гроба на дъщеря си, че ще отгледа детето й, каквото и да се
случи. Но тогава не можеше да предполага какъв нов удар й крои съдбата, и то
съвсем скоро. Вероятно щеше да последва скъпия си Джоузеф, ако не беше внучката
й, която сега имаше най-голяма нужда от нея.
В последните дни преди заминаването си Зоуи се
притесняваше как ще се справя сама милата й баба, без тя да й помага
всекидневно. Щеше да отсъства седмица, но щеше да е толкова далеч, че не й се
мислеше за мига на раздялата с единствения, скъп на сърцето й, човек.
Прибра се бързо вкъщи, за да има време да прегледа
още веднъж целия си багаж; не искаше да се озове на хиляди километри от дома
без всичко необходимо за едно добро представяне: и на себе си, и на фирмата,
която беше станала нейно семейство с течение на годините, откакто работеше там.
Провери още веднъж документите: лични и служебни; самолетния билет; дрехи и
бельо; аксесоари; таблета и мобилния си телефон, както и периферията към тях.
Сети се да добави и фотоапарат, защото надали щеше някога да попадне отново на
това място и сега бе нейният шанс да го разгледа и да си запази спомени.
„Всичко е готово“, каза си наум и се усмихна. Баба й я извика за вечеря;
трябваше да хапне и да си ляга рано.
-
Последна
проверка на пътниците за полета до Сингапур! – прозвуча по високоговорителя.
Зоуи се нареди на съответната опашка. Щеше да лети 7 ч. до Сидни, там имаше
престой от 2 ч. и отново полет, до Сингапур, още 3,40 ч. „Ще си отспя“ мислеше
си, докато чакаше своя ред. На летището в Сидни щеше да хапне и да си почине в
залата за „заминаващи“. Щеше да си купи пътеводител на най-големия австралийски
град, за да знае какво да разгледа, когато го посети през някой отпуск, а и за
да се занимава с нещо в самолета. Нямаше през цялото време да спи, още повече,
че най-интересната част от полета бе последната.
С настаняването си в самолета се отпусна назад и
притвори клепачи; замисли се върху много въпроси: фирмата; предстоящата среща и
хоризонтите, които щеше да открие пред тях в случай на успех; живота си, който
винаги е бил пълен хаос и разбира се, Барбара. Тя не й излизаше от ума. Но за
да не се навива излишно и да си причинява тревоги преди важното събитие, тя
реши да се съсредоточи върху себе си и своите проблеми. А те съвсем не бяха
малко.
Зоуи беше затворен човек; може би животът я бе
направил такава, а може би пък така й харесваше повече. Когато не допускаш
хората близо до себе си, намаляваш риска да те наранят. Но също и така изпускаш
толкова много. Тя мислеше за това; колко ли неща бе пропуснала в живота си
поради страх, че нещо лошо ще се случи. Това може би бяха прекрасни
изживявания, събития, случки, но тя никога не им бе дала шанс да я зарадват.
„Колко е жалък животът ми“, разсъждаваше на ум и се взираше през илюминатора
към облачната покривка под самолета, която сега приличаше на захарен памук.
Искаше й се да се хвърли към него и да потъне в безтегловност и безвремие…
Откога копнееше да изпита истинска любов… Но все се страхуваше: от изоставяне;
от болката; от самотата, които щяха да последват… Както се казва „хем ми се
иска, хем не ми стиска“… До едно време имаше кандидати за благоразположението
й. Но тя все ги отблъскваше; кога - умишлено, кога – несъзнателно, кога – как…
Вече се беше примирила и бе приела съдбата си – щеше да живее за другите: първо
– за баба си; после за приятелите, които не бяха много, но пък бяха истински;
после – за колегите - те бяха семейството, което никога не бе имала, още от
дете.
Зоуи обичаше да пътува, страшно много. С
натоварената й работа не й оставаше много време за това, но в бъдеще нещата
щяха да се променят. Само да успееше със срещата утре… Планираше да заведе баба
си на почивка в луксозен комплекс. Барбара не бе почивала откакто пое грижите
за Зоуи и сега внучката искаше да се реваншира на баба си. Заслужаваше го.
Освен да пътува, Зоуи обичаше и да се унася в
сладки мечти. Рядко имаше възможност да го прави и сега реши да се възползва от
случая. Постепенно се унесе… Видя симпатичен, зрял мъж; с приятен слънчев
загар; с тъмна коса и искрящи очи… Привличаше я неудържимо; погледът му бе
магнетичен; кръвта – гореща; гласът му звучеше сластно и горещо… Намираха се
сред тропически рай, зелени палми и бял пясък… Птички пееха в клоните на
дърветата… Всичко наоколо подканяше към любов…
Събуди се от внезапно разтърсване на салона. Какво
става? Турбулентност ли? Колко ли време съм спала? И колко още остава до края
на полета? Това си мислеше, когато по високоговорителя чу глас:
-
Моля всички
пътници да затегнат своите предпазни колани! Влизаме в зона на висока турбулентност.
Няма причини за безпокойство. Това е само предпазна мярка. Запазете
спокойствие! Всичко ще бъде наред!
Зоуи си каза „какво, за Бога…? Ама и аз имам един
късмет!“ В този миг се чуха женски писъци, мъжки викове, изведнъж лъхна някакво
мощно течение, цялата машина сякаш потрепери… После дойде агонията... Звукът от
падането на самолета беше оглушителен. Никога човек не е чувал нещо по-страшно.
Всичко бе разбито на парчета и океанската вода нахлу светкавично.
Няма коментари:
Публикуване на коментар