Бил Уотсън бе излязъл на риболов с малката си
лодка „Кралица Шарлът“. Преди час бе напуснал очертанията на залива Опуноху и
сега лодката се клатушкаше по вълните като старо корито. Той реши, че тук не
кълве и отиде по-навътре в океана. След минути гледката, която се разкри пред
очите му, му секна дъха. Не подлежеше на описание. Грабна чантата си. Добре, че
винаги, когато излизаше с лодката, вземаше със себе си и сателитния телефон.
Тук мобилните комуникации бяха толкова безполезни, колкото на полюсите или в пустинята
Сахара.
-
Ало, спешният
център ли е? – гласът му леко глъхнеше в слушалката.
-
Да,
господине. С какво мога да бъда полезна? – чу се дрезгав глас отсреща.
-
Можете ли да
засечете сигнала от телефона ми? – все по-угрижено звучеше Бил.
-
Защо?
Изгубихте ли се, господине? – гласът звучеше все по-отегчено.
-
Не, не съм се
изгубил. За да докладвам това, за което се обаждам, трябва да знаете къде се
намира мястото…
-
Успокойте се,
го...
-
Не ми
казвайте да се успокоя! Кажете ми дали можете да проследите сигнала на
проклетия телефон? – тотално изгуби търпение той.
-
Господине,
моля Ви, не с този тон. – флегмата продължаваше да нарежда.
-
А с какъв? Да
или не? – изкрещя в слушалката. После добави по-спокойно:
-
Извинете ме,
но е много важно. Та можете ли? – попита отново.
-
Да,
господине, но ще отнеме 3-4 минути, затова Ви моля да останете на линия;
говорете нещо, докато успеем да прихванем сигнала Ви. Например кажете какво се
е случило.
-
Добре. Точно
пред мен има паднал самолет. Аз излязох за риба с лодката и го виждам пред себе
си. Той е разбит на парчета, но може да има и оцелели… - гласът му стихваше.
-
Готови сме,
господине. Веднага изпращам катер на бреговата охрана и един медицински
хеликоптер. Ще Ви помоля да останете на мястото.
-
Разбира се.
Само побързайте! – каза и затвори. – Божичко, дали има живи хора? Какъв ужас! –
каза сам на себе си.
Скоро дойдоха от бреговата охрана и щом огледаха
мястото, извикаха водолазен екип и приготвиха черни найлонови чували. Капитанът
се запита дали ще им стигнат? Започнаха да вадят тела: пилот, помощник-пилот,
стюардеса, още една; пътници: жена, втора, трета; мъж; баба и дядо; малко дете;
тийнейджърка; втори мъж, трети; дете, прегръщащо плюшено прасенце; тийнейджър с
айпод; жена с очила… Просто нямаха край… Бреговата охрана се стресна; все бяха
виждали ужаси, но такова чудо – никога… Помислиха си, че няма да има нужда от
медицински хеликоптер, а от хладилна камера за телата, а и отломките постепенно
потъваха. Кошмарът бе обзел всички. След като всички тела бяха извадени
хеликоптерът все пак се оказа полезен. Петима души бяха още живи; беряха душа;
бяха в критично състояние, но все още живи. Веднага отлетяха с тях към
болницата. Бяха двама младежи, две млади жени и възрастна дама. Докато
натовариха ранените, последните останки от самолета потънаха. Бил тръгна към
града след катера. Искаше да узнае повече за трагедията. Първо отиде в
полицейското управление.
-
Добър ден!
Мога ли да получа някаква информация за падналия самолет? – попита учтиво
жената, която седеше в кабинка с надпис „информация“ отгоре. Тя го изгледа
сърдито.
-
Вие близък ли
сте на някой от пътниците? – отговори с въпрос на неговото питане.
-
Не, не съм,
но… Това какво общо има… - той не разбираше къде е връзката.
-
Има – има.
Информация даваме само на близки. Следващият! – извика високо.
-
Ама, чакайте
малко… Как така само на близки? Аз се интересувам какво… - заобяснява той, но
бе грубо прекъснат, отново.
-
Откъде-накъде
ще се интересувате, щом не сте близък… Какво Ви бърка Вас? – тонът й бе непростимо
груб.
-
Ами, оттам,
че аз се обадих. Аз съобщих по телефона за самолета. Аз! И смятам, че като
човек имам правото да разбера какво се е случило. Тези хора, оцелелите, сигурно
се нуждаят от помощ. Аз мога да помогна, но ми трябват данни. Защо пък е
толкова странно, че се вълнувам от станалото с тях? – беше силно под пàра,
защото безочието на чиновничката го възмути до краен предел. Тя веднага смени
тона и сърдитото изражение на лицето си; усмихна се на Бил и изчурулика:
-
Ами,
извинете, нямах представа, че сте Вие… Разбирате ли, не ни е разрешено да
изнасяме информация до никого. Освен до близките на … пострадалите, естествено.
– усмихна му се.
-
Ама защо не
казахте така от самото начало? Защо беше нужно цялото викане и нервиране? Щяхме
да се разберем като интелигентни хора. Кому е нужно това напрежение в такъв
момент? – вече спокойно и любезно говореше Бил. Даже леко намигна на жената
отсреща, което провокира неочаквана реакция от нейна страна – тя се изчерви.
Видимо смутена, промърмори нещо като:
-
Да, да, прав
сте … разбира се… Кому са нужни тези нерви в подобна ситуация? Аз … моля да ме
извините, но от часове медиите не са спрели да ме тормозят за информация за
станалото. А началник – управлението беше пределно ясен: „никакви медии; никакви
данни не давате. Ако е някой близък, водите го при мен“. При неспазване на
заповедта може да си загубя работата. – тя сведе виновно поглед и се изчерви
отново. „Не е чак толкова лоша“, каза си на ум Бил, „даже никак. Определено става“
и се усмихна широко. Отвърна й:
-
Не бих си
простил, ако си изгубите работата по моя вина, мадам. В колко часа приключва
работния Ви ден? – запита подкупващо.
-
А… обикновено
към 17,30, но сега нямам представа кога ще ни разпуснат. Нали разбирате …
извънредна ситуация е това… А, между нас да си остане, много ми се иска вече да
съм си вкъщи.
-
След като не
знаете кога ще се приберете, вероятно ще трябва да вечеряте тук. Какво
най-много обичате за вечеря? – Бил стана все по-напорист, а жената насреща му
не знаеше на къде да погледне.
-
Аз… такова… харесвам…
-
Китайско?
Харесвате ли китайска кухня? – не спираше да я атакува с въпроси.
-
Да … не е
лошо, но… предпочитам риба. И плодове. Любимото ми е филе от акула на скара със
сос от кокос, ананас и манго. – без да се усети, тя преглътна шумно.
-
Дадено! Знам
къде приготвят най-вкусните рибни специалитети. След час идвам с вечерята. За
кого е доставката? – широка усмивка разкри два реда хубави зъби, които на фона
на мургавия загар на мъжа, изглеждаха снежно бели.
-
Аз … коя
доставка? Не разбирам, простете. – тя съвсем се замота и свенливо сведе поглед.
-
Имах предвид
как се казвате, мадам? – развеселен, поясни Бил.
-
О, това ли…?
Ами… казвам се Жаклин. Много ми е приятно, господин…
Бил наистина дойде час по-късно и донесе
превъзходно филе от акула на грил с различни плодови сосове. Жаклин си взе
служебния телефон и го поведе към една беседка, съвсем близо до управлението. Той
искаше да й зададе цял куп въпроси, но се въздържа, докато дамата не приключи с
вечерята си. След това събра остатъците и отпадъците в чанта, за да ги
изхвърли, където трябва. Станаха да се поразходят, т.к. никой не я търсеше по
телефона. Докато вървяха Бил най-сетне има възможността да зададе въпросите, които
го вълнуваха. Разбра, че Жаклин е французойка, преместила се тук преди година.
Няма свое семейство; близките й останали в родната Франция. Тя дошла сама в
търсене на ново начало. Беше на 44 г. и имаше много лъчезарно излъчване; когато
не свъсваше сърдито вежди при зададен й въпрос от любопитни граждани. Бил реши,
че е много чаровна и се възрадва на идеята, която му бе хрумнала – да вечерят
заедно.
-
С кого живееш
тук? – не можа да сдържи любопитството си и я погледна право в очите.
-
Сама. Няма
никого при мен. – стори му се, че се натъжи, докато отговаряше.
-
Какво
харесваш повече – котки или кучета? – въпросът му бе съвсем неочакван.
-
Котки… като
че ли. Красиви са и гальовни… - отвърна му почти шепнешком.
-
Чудесно! Аз
харесвам и едните, и другите. И едните, и другите имат и плюсове, и минуси.
В този миг телефонът й иззвъня; беше колежка:
-
Веднага
идвай! Шефът вика всички. Май има развитие… за самолета…
-
Добре, идвам
до 2 минути. – каза и прибра телефона в чантата си.
-
Трябва да
тръгвам. Беше ми приятно, Бил! Всичко беше страхотно, но ни свикват. Има
новини.
-
Добре, аз
също ще вървя. Дай ми номера си, за да мога да те намеря. Искам да знам всичко
по случая. Спокойно, шефът ти няма да разбере кой го саботира. Ще бъда много
дискретен. – намигна й закачливо. Тя извади от чантата си тефтерче, написа
нещо, откъсна листчето и му го подаде с разтреперани пръсти.
-
Потърси ме
към 23,00 ч. Дано ни пуснат до тогава! – и забърза към полицейското.
Няма коментари:
Публикуване на коментар