Между ад и рай. Глава 2.

Бил се запъти към болница „Луи Филип“. Надяваше се да успее да разбере нещо за ранените от самолета. Отиде на рецепцията:

-          Добър вечер! Мога ли да попитам за хората, които бяха докарани тук днес следобед? Които пострадаха в самолетната катастрофа? – Бил гледаше с нетърпение към служителката. Докато тя ровеше нещо в компютъра си, той си помисли, че Жаклин изглеждаше доста по-добре, въпреки че тази тук му се струваше по-младата от двете.

-          Господинът роднина ли е на някого от тях? – попита протоколно жената.

-          Не, не съм. Просто се безпокоя, толкова ли странно Ви се струва? – като си припомни „диалога“ в полицията, се отчая, защото това тук много започваше да му прилича на онзи там.

-          Длъжна съм да попитам, господине. Моля, не се горещете! – същият флегматичен отговор.

-          Възрастната дама почина от раните си преди час. Младежите са добре, след 2-3 дни ще ги изпишат. Двете жени са в тежко състояние. Малко вероятно е да преживеят нощта. Това е цялата информация, която мога да Ви дам. Утре може да попитате за новини около тях. Приятна вечер!

Бил излезе и на път към колата си погледна часовника. 22:00. Имаше цял час до уговорката с Жаклин. Какво да прави през това време? „Дано ни пуснат до тогава“ бе казала тя; значи можеше да се обади и да се надява, че вече си е тръгнала от работа. Позвъни й.

-          Да, моля? – гласът й звучеше като на девойка – звънлив и ясен.

-          Привет, ma chère Jacqueline! Свърши ли с работата за днес? – попита с усмивка.

-          Били… Извинявай, Бил; да, тъкмо се каня да си вървя.

-          Чакай ме там; ще дойда да те взема. Дай ми 5 минути.

Отивайки към управлението реши, че няма да е лошо, ако й занесе букет с цветя. Отби се в цветарския магазин; беше затворен. „Естествено, все пак минава 22 ч. Кой би продавал цветя по това време?“ разсъждаваше и се ядоса на себе си, че не се бил сетил по-рано през деня. Минавайки край една цветна леха, се спря и се огледа. Тъкмо да откъсне най-хубавото цвете, светна лампа и в близкия прозорец се показа разрошена глава.

-          Какво търсите тук? Искате да крадете, а? Сега ще видите Вие. Крадец! Помощ! – закрещя бабката.

-          Чакайте! Не викайте. Не съм крадец. Исках само… Простете! Отивам на среща с една очарователна дама и исках да й подаря букет, но магазините вече са затворени… Както минавах оттук, видях Вашите цветя и си помислих… Кой би бил против да откъсна 2-3 цветя? – смутено обясни той и се извини 2 пъти

-          О, това ли било? Ами че така кажете де…- бабата се ухили и се разкри почти беззъба уста.

-          Наберете си колкото цветя желаете. Да стане хубав букет! – прояви благосклонност тя.

-          Много Ви благодаря, мадам! Вие сте самата доброта! – отвърна и откъсна трите най-красиви цветя от лехата на бабата.

Когато видя Жаклин и й подаде букета, тя възкликна:

-          Боже мой, каква прелест! Това са най-страхотните цветя, които… съм виждала. – добави смутено и сведе глава.

-          Красиви цветя за красива жена. – отвърна галантно той и леко докосна с устни дланта й. Тя трепна и се изчерви.

-          Благодаря ти… - увисна във въздуха сякаш имаше още нещо, недоизречено.

-          Знаеш ли, хареса ми, когато ме нарече Били… - смути се на свой ред.

-          Радвам се. Тогава ще го използвам и занапред, Били. – усмихна му се в отговор.

-          Кажи ми къде живееш и ще те откарам у вас. – върна си сериозния тон мъжът.

-          Излез на главната, после ще те навигирам, че е малко сложно…

Остави я пред дома й, но не слезе от колата. Уговориха се утре да поговорят, защото бе станало доста късно. Пожелаха си „лека нощ“ и тя влезе в къщата. Бил също се отправи към дома си.

На следното утро отиде да я вземе от дома й и я заведе на закуска в любимото си заведение. Поръча палачинки с кленов сироп, френски кроасани, прясно изцеден плодов сок и кафе за двама.

-          Кажи ми сега, ma chère, какво научи снощи?

-          Ами, не много, всъщност. Полетът е бил от Сиатъл за Сидни. Нещо е станало и е изгубен контрол над самолета. Официалната версия е, че е паднал поради турбулентност, но нищо не е доказано още. Тепърва ще се работи по случая.

-          Да, не е много информативно… Тогава нямаме избор, освен да чакаме развитие. А аз ще проверя отново в болницата. Може пък там да науча нещо ново…

Откара я до участъка и отиде в болницата. На рецепцията беше жената от вчера.

-          Добро утро! Нещо ново за ранените в авиокатастрофата? – попита учтиво.

-          Здравейте, господине! Младежите се чувстват много добре; и днес ще останат под наблюдение при нас, а утре ги изписват. С младите дами обаче нещата не са толкова розови.

-          Защо? Какво става с тях? – с тревога в гласа попита.

-          Едната не преживя нощта. Много съжалявам! – Бил едва доловимо пребледня.

-          Но другата е добре. Нали? – настояваше на бърз отговор.

-          Другата може би ще се оправи. Ще бъде дълъг и мъчителен процес, може да отнеме месеци, даже… повече. Но проблемът е там, че… - тя търсеше точните думи, но не ги намираше.

-          Проблемът при нея е, че… Къде е проблемът? Моля Ви! – започна да губи търпение.

-          Вероятно ще остане инвалид. Парализирана е от кръста надолу. Ще има нужда от много помощ, но…

-          Но, какво?

-          Тук не можем да сторим много за нея. Тя ще се нуждае от много добър рехабилитатор и упражнения по цял ден, а ние не можем да ги осигурим. – довърши тихо тя.

-          Затова пък аз мога! – с решителност в гласа добави Бил. Продължи:

-          Кога мога да я видя? Трябва да преценя състоянието й! – гласът му твърд.

-          Поне още 2 дни трябва да си почива, преди да е в състояние да приема гости.

-          Добре, ще чакам 2 дни. А как се казва? – попита на тръгване.

-          Там е въпросът. Никой не знае. Няма документи.

-          Как така „никой не знае“? Вие не я ли попитахте? – започна да се изнервя.

-          Разбира се, само че тя също не знае.

-          Какво? – гледаше все по-недоумяващо мъжът.

-          Амнезия. Пълна. Изобщо не знае коя е, какво се е случило, да не говорим пък за „къде се намирам“. – отвърна спокойно жената и се обърна към компютъра си.

-          Това просто не е за вярване. Какво ще правя сега? Извинете? – обърна се отново към нея.

-          Какво обичате? – усмихна му се служебно.

-          Знаете ли случайно къде са настанени изписаните от тук, от самолета?

-          Попитайте в полицейското управление. Следващият!

Обади се на Жаклин и я попита знае ли. „Разбира се, че да“ му изчурулика в отговор. „Те са в Интер-Континентал Резорт & Спа“. Значи трябва да отида там, каза си на ум. Тръгна веднага. На място попита персонала дали знаят нещо за тези хора. От там му отвърнаха по познатия начин: не можем да изнасяме подобна информация. Попита знаят ли поне името на самолетната компания, за да се обади там. Това беше публична информация и успя да разбере. Обади се обнадежден, но новините бързо охладиха ентусиазма му. От 180 души на борда, екипаж и пътници, живи са едва 3. За жената не се знае нищо. Документи не са намерени, както и за много други от пътниците, но ситуацията се усложнява от факта, че тя не помни коя е. Така не може да се разбере. Те, разбира се, имат списък на пътниците от този полет, но как могат да кажат кой-кой е, без документи? Изобщо, патова ситуация. Бил беше отчаян. Междувременно денят бе доста напреднал и той се обади на Жаклин. Каза му, че свършва след 40 минути. Реши, че има време да прескочи до 1 магазин. Искаше да направи подарък на chère Jacqueline.

Избра много красива персийка, с лъскава козина, дълги мустаци и искрящо зелени очи. Завърза бяла панделка на врата й и подкара към полицията. Жаклин бе възхитена. „Каква красавица!“ повтаряше тя. Много се зарадва на гальовната писанка.

-          Никой никога не ми е правил по-хубав подарък. Благодаря ти, Били! – каза с блеснал поглед, в който напираше влага. Дългите й ресници трептяха.

-          За нищо, мила моя Жаклин. За мен беше удоволствие! – поклони се леко Бил в отговор.

-          Взех я, за да ти прави компания и да не се чувстваш самотна, особено вечер, след работа.

-          Но нали ти… - не знаеше какво точно да каже, затова се спря.

-          Трябва да поговорим. Хайде да отидем у нас! Още не си ми идвала на гости. – смигна й.

-          Ами, да вървим тогава! – зарадва се французойката.

Щом пристигнаха, Бил поръча вечеря по телефона и седнаха в дневната да поговорят.

-          Още не си ми разказал за себе си. – започна тя.

-          Тъй вярно. Ще ти разправя историята на моя живот. Дано само не се отегчиш да слушаш.

-          Няма такава вероятност, спокойно. Слушам те. – подкани го с усмивка.

-          Трябва по-често да го правиш. Усмихването, имам предвид. Усмивката ти е толкова чаровна, че… Много е хубава. – довърши смутено и поруменя.

-          Благодаря ти! – едва промълви тя. Гласът й премина в шепот. Добави по-високо:

-          Хайде, разкажи ми за теб. Нямам търпение да чуя! – каза и погали котето.

-          Добре. – каза и си пое дълбоко въздух; издиша и започна да разказва. – Казвам се Уилям Уотсън или накратко Бил; на 52 г. Канадец съм, от англоезичната част. Вдовец, без деца. Съпругата ми се казваше Лара, също канадка, но от френската част. – тук замълча и сведе глава.

-          О, Били! Съжалявам! Сигурно ти е много тежко. От колко време си сам? – попита тихо.

-          Вече 10 години. – отвърна и се загледа през прозореца, към мрака отвъд. Въздъхна.

-          Ако не е много нахално от моя страна, как загуби съпругата си? – попита едва доловимо.

-          Рак на гърдата. Беше само на 38 г. Откриха го твърде късно, не можаха да я спасят. – гласът му се задави от вълнение. В погледа му проблесна влага, но бързо се овладя.

-          А други близки нямаш ли? – любопитството я изгаряше, макар да си даваше сметка, че не е на място.

-          Жена ми имаше сестра – Селин. Тя си загуби ума по някакъв американски авантюрист… - в гласа му прозвуча зле прикрит гняв.

-          Май не си го харесвал… - осмели се да изкоментира дамата.

-          Никой не го харесваше… освен Селин, естествено. Той имаше много проблеми: алкохол, дрога, даже имаше проблем със самоконтрола. Спомням си как веднъж се беше прибрал мъртвопиян и на въпроса й „къде беше до сега?“ той й отговори с побой… - докато говореше, лицето му се покри с червенина, а гласът – заглъхна.

-          Както и да е… Той си получи заслуженото. Умря от чернодробна цироза. Лошото е, че… Селин не можа да преживее загубата му. Изпадна в много тежка депресия и една сутрин я намерихме… Беше се нагълтала със сънотворни… Последва любовта на живота си 7 месеца след него.

-          Били, това е много тъжна история. Ужасно съжалявам за всичко, което си преживял. Ако с нещо … - тя започна да казва нещо, но мъжът я прекъсна:

-          Ти го каза: „преживял съм го“. Лара ми липсва понякога, но вече 10 години съм сам и свикнах с това. Единственият човек, за когото ми пука, е племенника ми. По-точно той е племенник на Лара, защото е син на сестра й, но все пак сме едно семейство, нали? – той се насили да се усмихне. – Казва се Франсоа. Селин избра името. Това е единственото право, което онова леке й даде; единствената намеса на майката в живота на детето й.

-          Какво означава това? Не разбирам – гледаше недоумяващо Жаклин.

-          Щом момчето и майка му бяха изписани от болницата и се прибраха у тях, Селин вече нямаше думата относно отглеждането на детето. Всичко се правеше по заповед на … Джони. – трепна от погнуса при спомена за омразното име.

-          Нямам думи. Били, това е… много жалко, наистина, че е станало всичко това. Как си го понесъл… Горкият Били! Знаеш ли, измислих име за котето. – реши да смени парливата тема с по-весела.

-          Ако беше момченце не се съмнявай, че щях да го кръстя Били. Но т.к. е изящна малка дама, ще я нарека Бижу. – и тя прегърна току-що именуваното коте.

Бил се усмихна към тях двете, прибра съдовете и приборите от вечерята в кухнята и откара Жаклин у дома. Не забравиха и Бижу, разбира се. Докато шофираше към къщи се сети, че отдавна не е разговарял с Франсоа. Време беше да го направи, като първо прецени часовата разлика между своя остров и САЩ. Не успя да се свърже.

назад  напред