Влезе в стаята си. Джейн гледаше екрана на лаптопа
с безумен поглед, по страните й се стичаха сълзи, цялата трепереше. Изглеждаше
сякаш всеки миг ще колабира. Мъжът се притесни сериозно и я доближи бавно.
-
Джейн ...
Моля те, знам какво си мислиш. Нека ти обясня ...
-
Какво? Да ми
обясниш какво? Че си ме лъгал? А, не. Не си. Ти само не си ми казал истината!
Различно е, нали? Това ли ще ми обясняваш? Как, кога защо ...? На тези въпроси
ще ми отговориш ли? – крещеше тя и се задъхваше от гняв. В погледа й откри нещо
ново за него; нещо, невиждано преди – неприязън, дори презрение. Потръпна от
това прозрение. Това беше. Стремейки се да я задържи при себе си, я бе изгубил
безвъзвратно. Помисли си, че тя има правото да научи истината, без значение
какво ще му струва това. Реши да й признае всичко.
-
Мила, дай ми
шанс да ти кажа... – започна меко той, но тя беше бясна и не искаше и да чуе.
-
Мълчи! Нито
дума! Не искам да чувам повече противния ти глас! Използва ме и се позабавлява.
Хареса ли ти? Какво си каза – тая, лудата, името си не знае, та аз ще се церемоня
с нея? Така ли беше? Хареса ли ти да бъдеш с жена, която се изчервява от
голотата си, а? Беше ли приятно? А дали се похвали на приятелчета в САЩ,
Канада, тук, за късмета, който си извадил? – тя спря, за да си поеме дъх; беше
като парен локомотив.
-
Не е така.
Моля те ... Искам да ти обясня как стана всичко, как разбрах, че си ... открих
истинската ти самоличност. Седни и се успокой! Аз ще говоря, ти слушай. – каза
меко.
-
Да не си
глух? Казах, че не желая да те слушам! Или си глупав, може би? Тогава чуй
добре. Остави ме на мира! Не искам да те виждам повече... – беше на предела на
силите си, но инатът й бе по-голям.
-
Сега ти ме
слушай, твърдоглава истеричка такава... – сега той на свой ред изгуби контрол.
-
Поисках да ме
чуеш, да ти обясня, но ти – не, трябва да крещиш, да обиждаш, всички да
разберат колко си наранена. Добре, получи го. А сега вече ще ме изслушаш, ако
трябва и да те вържа за целта.
Той си пое дъх и започна. Тя се бе свила на
леглото като охлюв и не мърдаше, нито продумваше. Каза й за гмуркането си на
мястото на катастрофата и намерената кутия; как я отворил и се оказали
документи; разбрал по снимката, че се казва Зоуи Смит. По бележките й отворил
електронната й поща и прочел ново писмо; в него я известявали за смъртта на
баба й. Обадил се в САЩ, в съответната служба и му казали, че Зоуи Смит се води
безследно изчезнала; единствената й роднина е бабата. Но тя починала, щом чула
за самолета.
Докато разказваше не сваляше очи от младата жена.
Страданието с всяка минута жигосваше изражението й; тя бледнееше все повече; от
време на време простенваше тихо. Когато чу за единствения си близък човек,
който починал от мъка по нея, се предаде тотално. Разхлипа се, разхълца се,
сълзи като порой валяха по страните й, трудно дишаше...
Франсоа не можеше да я гледа такава. Излезе от
стаята. Като си помисли, че само негова е вината за цялото това страдание, не
можа да го понесе и побягна навън. Тичаше ли, тичаше по брега. Сърцето му
пулсираше в ушите, в ума му кънтяха думите й: ”Мълчи, не желая да слушам противния
ти глас! Използва ме; глух ли си или глупав?“ и всичко това се сливаше с шума
на прибоя.
Не помнеше колко време е бягал, но когато се
умори, се върна назад, към вилата. Стори му се прекалено тихо и се изплаши.
Влезе на пръсти в стаята и я откри на пода зад вратата в безсъзнание. Сякаш не
дишаше и беше бледа като платно. Спусна се към нея обезумял:
-
Джейн! Джейн
... мила моя, събуди се, моля те! Толкова съжалявам! Аз съм виновен за всичко!
Джейн! – плачеше край нея като дете.
Тогава се окопити и се сети какво трябва да стори.
Вдигна я на ръце и я отнесе в стаята й; положи я на леглото. Отиде в кухнята и
се върна с чаша вода; напръска лицето й и тя започна да идва на себе си.
Изстена тихо. Огледа се наоколо; все още бе замаяна и не фокусираше добре
предметите. В някакъв момент, който на Франсоа се стори цяла вечност, тя го
видя. Той не очакваше подобна реакция и се отчая съвсем: гледаше го с неописуем
ужас в очите. Зениците й широко разтворени, от устата й – нито звук, цялото тяло
– като парализирано. Франсоа не разбираше какво се случва; бе полудял от страх,
че тя няма да преживее целия този кошмар. А тя отново получаваше дежа-вю.
Спомни си. Катастрофата, падането на самолета в океана, как започна да се пълни
с вода ... После картината се смени ... Тя седеше на мястото си; сякаш спеше;
видя насън някакъв мъж; беше много красив ... Вторачи се във Франсоа – този
втренчен поглед щеше да го побърка – но това бе той ... Мъжът от съня й ...
Сети се защо й се бе сторил познат, когато го видя за пръв път; беше го
сънувала. Но странно защо това не я успокои, даже напротив ... Тя опита да си
събере мислите; беше почти невъзможно. Франсоа събра целия си кураж и каза:
-
Джейн, добре
ли си? Как се чувстваш? Искаш ли да повикам лекар? Джейн, кажи нещо...
Тя не отговори. Стана от леглото и излезе от
стаята. Отиде в кухнята, отпи глътка вода от чашата си и излезе навън. И всичко
това без да пророни и дума. Мъжът я следваше с поглед из къщата; после тръгна
след нея. Навън вече бе паднал мрак. Съвсем скоро я изгуби от поглед. Реши, че
ще е най-разумно да се прибере и да чака завръщането й в къщата. Точно тогава
се обади Бил.
-
Момчето ми,
звъня да ви предупредя. Жаклин ми каза, че са получили информация за мощен
тайфун тази нощ. Как сте? Трябва да запазите спокойствие, но ти го знаеш;
напомням ти заради Джейн. Скрийте се вътре, ти си знаеш, но аз съм длъжен да
кажа ... Тя не е свикнала на подобни бури ... Вероятно много ще се изплаши ...
Бъди до нея, успокоявай я ... – съветваше го вуйчо му.
-
Да, да ... Няма
проблем, ще се справим ... – каза с досада младежът. Имаше и друг проблем сега
– това, че нямаше идея къде е отишла...
-
Благодаря ти,
вуйчо! Трябва да затварям. – прекъсна го.
-
Ама, чакай
... Има ли нещо? Наред ли е всичко? – разтревожи се Бил.
-
Да, всичко е
точно. Вика ме за вечеря. До скоро! – и затвори.
Втурна се навън. Огледа небето; имаше сигурни
признаци за буря. По-точно за тайфун, както се наричаха тропичните циклони в
Тихия океан. Притесни се дали тя ще успее да се прибере навреме. Искаше ли изобщо
да доближава Франсоа? Може би ще се изплаши от бурята и ще се впусне да бяга
към вилата? А може би не ...?
Замисли се за Зоуи-Джейн. Нежната, плаха, свенлива
Джейн му харесваше в пъти повече от решителната, твърда, мълчалива Зоуи... Но в
крайна сметка те двете бяха една и съща личност, която сега бе в опасност. Той
се огледа наоколо; не я виждаше никъде. Молеше се на ум да е добре. Задуха
вятър; закапаха първите дъждовни капки. Бе се стъмнило още по-бързо от
обикновено. Започва се, помисли си той. Отиде на верандата и там зачака
напрегнато. След минути чу стъпки; бързи, решителни крачки наближаваха, но не
се виждаше никой в гъстия мрак.
-
Искам да ме
откараш на летището. – нареди му дрезгав женски глас.
-
Слава Богу,
добре си. И си тук. – той въздъхна облекчено. Поне това нямаше да тежи на
съвестта му. Каза й:
-
Бързо да
влизаме! Започва буря! – и я хвана за ръката, за да я вкара вътре.
-
Никъде няма
да влизам! Що за глупости? Буря – много удобно ... – тя се изсмя ехидно.
-
Искам да ме
откараш на летището, - каза с малко по-мек тон.
-
Ти глуха ли
си? – реши да й го върне. – Казвам ти, че започва тайфун. Знаеш ли какво значи
това? Вие в САЩ нали си имате урагани? Новини не гледаш ли? Какво се случва при
всеки ураган? Тук, само че, ще е още по-страшно, защото нашият океан е по-голям
и по-опасен. – тя замълча, а той допълни:
-
Влизаме
вътре, за да се прикрием. Знам, че къщата не ти изглежда много сигурна, но е
по-стабилна, отколкото изглежда отвън. Как, мислиш, островитяните живеят с тези
бури цял живот, ако не умеят да строят здрави къщи? – насили се да се усмихне и
довърши:
-
Когато
тайфунът премине, ще те закарам, където желаеш. Можеш да си събереш нещата,
докато още е спокойно.
Каза това и влязоха вътре заедно. За пръв път,
откакто бяха тук, заключи вратата. Думите му я накараха да се замисли. Не точно
върху това кои бури са по-силни – урагани или тайфуни, а по-скоро върху това
колко лесно се съгласи да я откара на летището. А и тонът му ... студен и
рязък... Не го очакваше. Но й хрумна, че си го е заслужила; както и „твърдоглава
истеричка; глуха ли си“. Все пак тя първа започна да му крещи и първа го обиди.
В мислите й започна да се прокрадва разкаяние. За да не му даде шанс да излезе
на повърхността, тя се затвори в стаята си и започна да си стяга багажа; реши
да не губи време и да го послуша. Когато всичко бе готово, оставаха само
документите й. Отиде до стаята му и почука на вратата.
-
Да! – рязко и
хладно прозвуча гласът му; побиха я тръпки. Беше пуснал метео-канала и точно
обясняваха за бурата. Предвиждаха сила 4 бала по 5-обалната скала на Бофорт.
Изтръпна, когато чу, но не се издаде.
-
Тук съм за
личните си документи. – каза спокойно. – Дай ми ги, ако обичаш. – той взе нещо
от нощното си шкафче и й го подхвърли; беше металната кутия с развален капак.
Погледна вътре: личната карта и паспорта, кредитната карта и бележките й;
прибра я в джоба си.
Обърна се и излезе като затвори вратата след себе
си. Тръгна по посока на стаята си, влезе и се затвори. Това беше всичко. Тук
трябваше да бъде нейният РАЙ, където да постави ново начало, а вместо това се
превърна в истински АД на Земята. Не можеше да издържа повече. Тръшна се на
леглото и заплака неудържимо. Бурята вилнееше вън в синхрон с бурята в сърцето
й. Отново се сети как й подхвърли кутийката; като на някое улично псе; с досада
и погнуса. Лежеше и плачеше, хълцаше и ридаеше сърцераздирателно. Тъжно бе дори
да я гледа човек; сякаш бе олицетворение на цялата човешка мъка. Нямаше и следа
от надменното и грубо държание преди час; от решителната жена, готова на всичко
в името на целта си. Това беше само едно измъчено до крайност момиче, което бе
изгубило всяка надежда за топлина, обич, дом ... Нормалните човешки стремежи.
Искаше й се да се втурне навън в бушуващия мрак и
дано бурята довърши онова, което океанът преди месец пощади ... А защо не ...?
Какво й пречи? Какво я задържа? Досега живееше, защото имаше цел, кауза – да
разбере коя е, какъв е бил животът й, къде са близките й, които се тревожат за
нея... Сега знаеше – казваше се Зоуи Смит; живот – скучен; роднини – никакви
... Самотник в пълния смисъл на думата. След като нямаше кой да плаче за нея, след
като смъртта й нямаше кого да нарани този път, какво я спираше да довърши
започналото преди месец време тук, в рая на Земята? Нищо, каза си. И се отправи
към вратата. Отвори я и чу зад себе си:
-
Зоуи,
нееееееее! – крещеше с цяло гърло Франсоа.
Вятърът кършеше палмови клони и навеждаше огромни
дървета; дъждът безмилостно шибаше всяка повърхност, всеки предмет; нищо в
обсега на бурята не бе в безопасност ...
Викът я изтръгна от унеса, в който бе изпаднала;
ужаси се от мощта на стихията и блъсна силно вратата; Франсоа й помогна да
заключи. Когато го видя, застанал до нея: висок, здрав, могъщ, тя самата се
почувства малка и нищожна, незначителна. Свлече се на пода и се разплака без
глас. Мъжът полудя; стига толкова; не можеше да понася повече това страдание.
Наведе се към нея и се опита да я изправи. Никакъв шанс. Можеше да я вдигне на
ръце, но не знаеше как би реагирала ... Сега той бе най-омразният човек на
света за нея, мислеше си.
Но само, ако знаеше ... че в момента тя би дала
най-ценното си притежание – нейните име и спомени – в замяна на връщане времето
назад с 1 ден. Денят, когато всичко бе на мястото си: тя имаше дом; любим;
най-близкото нещо до семейство: Бил искаше да я осинови и се бе събрал с Жаки,
която я харесваше също; домашен любимец – Бижу; дори име – Джейн Доу; имаше
своя рай. А какво имаше сега – презрението на единствения мъж, когото се бе
научила да обича; куп мъртви роднини; тропически ад на прага на вратата; не –
имаше своя личен, персонален ад. Отчаянието й беше безкрайно. Молеше се по-скоро
бурята да свърши, за да се качи на първия самолет; и дано той да падне някъде,
без оцелели...
Не помнеше колко време е лежала, плакала; колко
време е минало от началото на тайфуна, но в един момент се опомни и отиде в
стаята си. Изтощението си каза думата и тя заспа в леглото. Когато се събуди
навън бе светъл ден; бурята бе преминала и небето беше ярко сякаш не знае що е
облак. Стана и отиде да се освежи в банята. Вътре бе тъмно като в рог; бурята
бе прекъснала електропровода. Не се знаеше колко време ще отнеме отстраняването
на проблема.
Той почука на вратата й:
-
Готов съм за
тръгване. Когато кажеш ще те откарам на летището. – каза в телеграфен стил.
-
Благодаря ти!
Почти готова съм. – отговори му, а гласът й трепереше.
Излезе от стаята с багажа си в ръце. Качиха се в
джипа и потеглиха. Гледаше наоколо опустошенията, причинени от тайфуна. Помисли
си, че на никого тук не донесе късмет идването й; освен, може би, на Бил и
Жаки, а, и Бижу. Островът пострада след пристигането й; Франсоа бе наранен;
баба й бе починала от скръб. Загинаха от онзи самолет 177 души; сега
съжаляваше, че не е имала техния късмет; че й се бе наложило да мине през
всичко това през последния месец. Най-сетне с моето заминаване всички ще бъдат
доволни, мислеше си тя безрадостно, освен мен.
Нямаше как да знае какво се върти в ума на седящия
до нея Франсоа. Искаше му се да крещи, да вие от болка, да я спре на всяка
цена, но беше прекалено горд, за да си признае. Беше го обидила, унизила,
потъпкала мъжкото му достойнство; това бе непростим грях в очите на мъжете и
прошка за това – нямаше. Най-накрая стигнаха летището. Той каза, че ще я изчака
да се качи и тогава тръгва обратно. Предаде му поздрави за Бил и Жаклин, и се
насочи към касата.
-
Джейн! –
извика след нея.
-
Казвам се
Зоуи. – отвърна без да се обърне и продължи. Той се ядоса на ината й и излезе.
-
Здравейте!
Трябва ми билет за САЩ – докъде летите от тук? – попита любезно.
-
Само
Западното крайбрежие и Хавай. – бе отговорът. Стигат ми толкова тропически
островни приключения, помисли си. Време е за нещо сериозно. На глас каза
„Сиатъл, щата Вашингтон“.
-
Момент. Ето
го. Има 3 места. Колко души пътуват? – разпитваше я служителката.
-
Сама съм. –
машинално отвърна Зоуи.
-
Добре. Това е
цената. Паспортът Ви, моля? – погледна я служителката.
-
Нямам. Изгуби
се в самолетната катастрофа преди месец. Имам само лична карта.
-
Съжалявам!
Презокеански полет без паспорт не може. Следващият!
-
Моля Ви!
Отчаяна съм. Прекарах тук без име и минало толкова време; сега си върнах
паметта; искам да посетя гроба на баба си. Не може да няма начин. Колко? – тя
прекъсна тирадата и започна да разсъждава прагматично.
-
Моля? – онази
не я разбра или се преструваше, че не разбира.
-
Колко ще
струва да се кача на този полет с лична карта? – раздразнено попита Зоуи; беше
й писнало вече; от всичко.
-
Не мога да Ви
продам билет. Моля, отдръпнете се. Следващият! Ако не се дръпнете от опашката, госпожо,
ще извикам охраната.
-
Добре де,
добре. Ето! – предаде се тя и седна на една пейка. Това беше. Последната й
надежда да се махне от този проклет остров, който й обещаваше рай, а й даде
тъкмо обратното. Не можеше повече да се прави на корава; мъжкарана или Бог знае
какво там ... Предаде се на болката и отчаянието ... Заплака горчиво. Изведнъж
от някъде се чу вик:
-
Зоуи! Зоуиии!
– гласът звучеше като най-прекрасния, сладък, звучен, топъл глас, който бе
чувала изобщо някога.
-
Франсоа?
Франсоа! – извика в отговор тя.
-
Защо не се
качи в самолета? Места ли нямаше? – питаше невярващо той.
-
Места имаше.
Но нямам паспорт. – каза тя с усмивка.
-
Как така?
Паспортът ти беше в кутийката, не го ли видя? Сигурен съм, че го прибрах
вътре...
-
Няма
значение, не се коси. Това е минало.
-
Но аз съм
сигурен, че паспортът на Зоуи Смит бе в кутията.
-
Именно. Така
е. Но коя е тя? Аз се казвам Джейн Доу! – каза с искрящи от обич очи.
-
Чакай малко
... Ти... какво си направила? Не си заминала, защото ...? – той не смееше да си
помисли за причините.
-
Защото Зоуи
Смит е безследно изчезнала в Южния Пасифик и е абсолютен самотник, и нищо не я
очаква зад океана. От друга страна пък Джейн Доу има близки тук; дом, не
пострадал много от тайфуна; домашен любимец; и не на последно място – сърцето й
е в плен на един ... малко сбъркан тип: израснал в САЩ, син на канадка, с
френско име, живеещ на тихоокеански тропически остров. – докато говореше не
спираше да се усмихва широко и пусна паспорта си в близкия кош.
-
Тогава значи
... Ти ме обичаш? – погледна я въпросително, защото не смееше да се зарадва
преди да го чуе директно от нейната уста.
-
Да, така е. Така
и не можах да се кача на самолета, когато сърцето ми ще остане тук, с теб ... Обичам
те! Обичам те! Обичам те. – каза тя няколко пъти.
-
И аз те
обичам! – извика той.
Най-сетне събра кураж да й признае любовта си.
Хвана я с две ръце и я вдигна високо във въздуха от радост. Толкова бе щастлив.
-
А аз си
мислех, че ме презираш. След последните ти думи...
-
И аз си
мислех същото за теб. – сериозно отвърна тя.
-
Но как? Това
е абсурдно. Виж, наистина много съжалявам, че те подведох. Трябваше да ти кажа
истината от самото начало, но се боях, че ще си идеш и ще те изгубя завинаги...
– докато говореше, галеше главата й. – И бях непростимо груб. Ще ми простиш ли?
– целуваше дланите и пръстите й.
-
Разбира се,
но само, ако и ти простиш на мен? – усмихна му се.
-
Шегуваш ли
се? Разбира се, че ти прощавам; още повече, че всичкото това сам си го
изпросих.
-
Значи сме
квит? – намигна му.
-
100 %. Мисля,
че трябва да кажем на Жаки и вуйчо. Толкова ще се зарадват!
-
Ами да
вървим! – и те се качиха в джипа и отидоха у тях, като през цялото време се
държаха за ръце.
Няма коментари:
Публикуване на коментар