Между ад и рай. Глава 8.

След половинчасово шофиране джипът спря на самотен бряг. Франсоа слезе и отиде да свали количката. После застана до Джейн; трябваше да й помогне да слезе. Справяше се с колата на Бил, но това тук бе доста по-високо; краката й не достигаха земята и нямаше опора, за да слезе сама. Почувства се неловко и се изчерви. Франсоа също леко се смути, че ще трябва да я докосне, но нямаше друг начин. Той прокара едната си ръка зад гърба й, под мишците, а другата пъхна под коленете й, и я вдигна от седалката. Ток като светкавица прониза и двамата. Много странно усещане; като бодеж, но приятен. Изненада се колко лека бе; сякаш държеше дете. Остави я внимателно в количката и затвори вратата. Не смееха да се погледнат един-друг. Взе багажа им, заключи джипа и застана до нея. Указа й посоката и тръгнаха към вилата. Спряха на метър пред нея.

Гледката, открила се пред Джейн, секна дъха й. Тя гледаше изумено. Вилата беше като излязла от пощенска картичка; като нарисувана. Дървена къщичка, която бе толкова сладка, че изглеждаше като кукленска. Само че размерът й си беше съвсем реален. С покрив от палмови листа и малка, кокетна веранда отпред. Изглеждаше абсолютно нереално, особено на фона на огнения залез. Докъдето стига погледът тюркоазени води и ярко синьо небе, а точно на границата между тях – всички цветове на дъгата искряха: червено, виолетово, розово, оранжево, жълто, кремаво. Джейн беше сигурна, че в живота си не е виждала по-красив залез, макар да не помнеше нищо от онзи живот, преди да се озове тук. Тя трябваше да се ощипе, за да повярва, че това пред нея беше истинско. Но изненадите тепърва предстояха.

Франсоа я пренесе на ръце по стълбите и я разположи на дивана в дневната. После се върна за количката й и направи още един курс с багажа на двама им. Когато вече всичко бе вътре, навън вече беше тъмно. Все пак залезите в тропичните райони бяха колкото живописни, толкова и кратки, за съжаление. Само за минути всичко наоколо потъна в мрака на тропичната нощ. Франсоа каза, че за сутринта планира гмуркане в по-отдалечена лагуна; цялата вила ще е на нейно разположение.

За късмет на дамата вилата беше едноетажна, така че нямаше да има проблеми с придвижването насам-натам в негово отсъствие. Без да знае защо, но новината, че няма да е наоколо, предизвика въздишка на облекчение у нея. Това, което усещаше помежду им при всеки техен допир, започваше да я изморява със силния си заряд. Имаше нужда от такава почивка, каза си. Бяха докарали провизии от „цивилизованата“ страна на острова, така че в това отношение отново всичко бе в ред. След като я настани в една от спалните, Франсоа й пожела „лека нощ“ и сам се оттегли; денят бе дълъг, емоциите – изморителни. И двамата се нуждаеха от сън, който да ги дари с нови сили за предстоящия ден. Всеки от тях остана да лежи в леглото си, потънал в собствените си объркани мисли. Тази нощ Джейн спа непробудно, чак до късна утрин; нищо не бе смутило спокойния й сън; нямаше и помен от доскорошните кошмари. Когато се разсъни и отчете този факт, много се зарадва и се изпълни с надежда.

Франсоа вече бе излязъл, затова закуси сама и седна на верандата с чашка уханно кафе и книга в ръка; беше от библиотеката на Бил – „А утрините тук са тихи“. Бързо се пренесе в света на главните герои, а когато й омръзна четенето просто се отпусна в люлеещия се стол и се загледа към хоризонта. Замисли се откъде ли е, дали там има такова искрящо море, синьо небе, такъв плаж… Реши да се разходи из тази част на острова, по брега и навътре, в тропичната джунгла. Ако това щеше да бъде неин дом, трябваше да го познава. Влезе вътре, за да се преоблече. Сложи ленен панталон, бамбукова тениска и обу ниски сандали и се насочи към вратата. На верандата спря като закована – нямаше как да слезе с количката по стълбите до долу. Обзе я безсилен гняв. Реши, че ще опита, ако ще да се пребие. Пое си дъх, хвана се с две ръце за перилата и започна да се набира, за да се изправи. В този миг чу някакъв шум и се разсея, изпусна перилата и се изтърколи през глава надолу по стълбите. Беше джипът на Франсоа. Не го очакваше толкова рано, но всъщност нямаше идея колко е часът. Тук, на остров в Южния Пасифик, времето нямаше значение; беше като спряло. Той се изплаши и се спусна към нея.

-          Джейн, добре ли си? Нарани ли се? – той я взе и я качи по стълбите, където я настани в количката.

Тя трепереше с цялото си тяло. Но руменината, избила по страните й, се дължеше на друго. Чувстваше се толкова неловко в ръцете му, а сякаш напук на нея съдбата все там я вкарваше. Ядоса се на себе си, че не е в състояние да се справя без помощта му. Не й бе трудно да се възползва от подкрепата на Бил, но това тук нямаше нищо общо. Беше бясна, но само вътрешно. Не каза нищо. Извадила беше късмет; имаше само охлузвания по носа, бузите, челото.

-          Ама и аз съм един! Трябваше да се сетя и да ти сглобя някаква рампа, преди да хукна по забавления. Как не ми мина през ума, че докато ме няма ти също ще искаш да се разведриш навън. Например да отидеш на разходка из острова. – той се тюхкаше и гневеше на себе си.

-          Стига си се обвинявал! Да не би всеки ден да се грижиш за инвалиди? Не си могъл да го вземеш предвид предварително, голяма работа! Аз не му придавам чак такова значение. – не бе точно така, но тя се опитваше по-скоро да убеди себе си, отколкото да успокои съвестта му.

-          Не е така и ти го знаеш. Но ще оправя нещата и то още сега! – пое с решителни крачки към задната част на къщата, където имаше навес. Под него Бил беше складирал дървен материал още по времето, когато планираше да ремонтира вилата. После Лара се разболя и той, нормално, заряза всичко и седеше неотлъчно до нея. Сега Франсоа щеше да се възползва, за да направи рампа за Джейн. Един вик го накара да замръзне на място.

-          Франсоа, спри! Моля те, ела! – той се обърна и бавно се насочи към нея.

-          Ще се разходиш ли с мен? Покажи ми твоя остров! – в очите й имаше толкова детски ентусиазъм и невинност, че се предаде веднага.

-          Както желаете, госпожице. – отвърна галантно и застана зад количката.

Свали я надолу много внимателно и бавно; стана като по учебник. Забута я напред. След като минаха една ивица по самия бряг, Франсоа реши да влязат в джунглата; забута я натам. Обикаляха ли, обикаляха, а Джейн попиваше всяка гледка както гъба – вода. Ослепително бял пясъчен плаж; океанската шир бе като нарисувана от импресионист-маринист; небето бе необятно и ярко; слънчевият диск бе жълт като лимон; а джунглата … Палмите и другите дървета имаха нереално ярък, свеж зелен цвят. А цветята наоколо – искряха отново във всички цветове на дъгата. Беше изумително.

Главата на Джейн се замая от такъв разточителен разкош. Наблюдаваше безмълвна около себе си. Нямаше нужда от думи; бяха напълно излишни. Франсоа пък беше виждал тези гледки хиляди пъти, но за пръв път сега гледаше на тях под друг ъгъл. Преди бяха просто местните гледки; сега бяха нещо много повече; бяха фон на нещо значимо и силно. Не осъзнаваше, че промяната във „виждането“ се дължеше на „розовите очила“ на влюбения човек. Почувства порив, толкова внезапен и силен, че го разтърси мигновено. Мина пред количката, протегна ръце към Джейн и бързо я придърпа в обятията си.

Стояха половин минута и се гледаха в очите без думи. Тогава се наведе към нея и впи жадни устни о нейните. Тя се вцепени за миг, после се опита да се изскубне. Нямаше шанс при тези силни ръце, чиито мускули изпъкваха, когато ги сгънеше; стисна я по-силно. След още миг на борба се предаде. Сякаш бе минала цяла вечност, но не искаше да свършва изобщо. Само че свършващият въздух имаше последната дума. Отделиха лицата си без да свалят поглед един от друг. Електрически заряди протичаха помежду им почти осезателно. Тогава Франсоа леко я отпусна и бавно се отдалечи от нея. Застанал на ръка разстояние, той я наблюдаваше без звук. Тя стоеше и се оглеждаше наоколо. След няколко секунди погледна в краката си. Те стояха на земята. Тя стоеше, права. Беше се изправила на крака. Лицето й доби изражение на човек, който ще умре от радост, но от радост не се умира! Франсоа се спусна към нея и я вдигна с две ръце високо във въздуха; и двамата викаха от радост! Споделиха толкова нежен, интимен момент и всичко друго изгуби смисъл и значение за тях.

-          Искаш ли да се опиташ да повървиш? Ще ти помагам, разбира се. – усмихна се младежът.

-          Разбира се, че искам! Нищо друго на света не искам повече от това. – зарадва се тя.

-          Добре. Аз ще застана ето тук, а ти се опитай да вървиш към мен. Близо съм и ще мога да те хвана, ако ще падаш. – той не спираше да се усмихва.

-          Добре. Да го направим! – тихо каза младата жена.

Тя леко повдигна крака си от земята и бавно го премести напред. Повтори с другия. Това бе първата й крачка. Зарадва се, но не беше успяла все още, затова се съсредоточи върху следващата. Повтори още веднъж и стигна младежа, когато неопитните й крака я подведоха и тя се свлече. Хвана я навреме и я прегърна.

-          Браво на теб! Изправи се на крака и направи първите си крачки! Трябва да кажа на вуйчо, толкова ще се зарадва! – това помрачи изражението й; очакваше друго.

-          Толкова се гордея с теб! Наистина! – каза и я целуна по челото.

Това вече беше друго. Усмивката отново озари лицето й. След като поседяха за кратка почивка на земята, опитаха отново. След половин час вече ходеше стабилно; след час – сякаш никога не е била парализирана. Това беше истинско чудо! Решиха да го отпразнуват и се запътиха обратно към вилата. Франсоа буташе количката, а Джейн крачеше редом с него.

Когато стигнаха къщата, младежът разглоби количката и я натовари в джипа; на сутринта щеше да я върне в болницата от другата страна на острова; вече нямаха нужда от нея. Докато правеше това не спираше да се усмихва несъзнателно. Беше помолил Джейн да го изчака долу; опасяваше се да не падне по стълбите отново; тя го послуша. Дойде до нея и, хванати под ръка, се заизкачваха. „Нека не си насилваш късмета“ бе й казал младежът. Съгласи се с него. Щом влязоха той веднага се обади на Бил, за да го информира. Радостта на вуйчото нямаше край; повтори няколко пъти „аз ти казах; казах ли ти; нали ти казах“ и т.н.

Приготвиха си празнична вечеря, за да отбележат повода подобаващо. Имаше морски дарове, салати, мезета; вино, десерт … Накрая прибраха всичко, изчистиха, измиха и отидоха да си легнат. Всеки се отпусна в леглото си, потънал в мисли за изтеклия ден и изпълнен с надежди за още по-хубав утрешен.

 На закуска се поздравиха с „добро утро“ и хапнаха заедно. Кафето си изпиха на верандата, отново заедно. Джейн искаше да се разходи из острова, затова каза „чао“ на младежа и излезе, като внимаваше надолу по стълбите. Франсоа щеше да ходи в града, на срещуположния бряг, за да закара излишната вече количка. Реши да отложи за малко отиването до там. Искаше да се възползва от времето „сам в къщата“ и да свърши нещо.

Предният ден, когато й бе казал, че ще се гмурка в някаква лагуна, той не я излъга, но и не бе особено искрен. Отиде да се гмурка на мястото на катастрофата. Гмуркането беше негова страст още от дете, но сега се ръководеше от конкретна цел. Искаше да потърси нещо, което можеше да помогне за разплитането на странния инцидент; можеше да открие някаква следа, която да ги насочи към истинската личност на Джейн Доу.

Когато мислеше за нея неволно изгряваше усмивка на хубавото му лице; така стана и сега. Искаше да й помогне да си върне спомените, живота. Никога не се бе отдавал толкова горещо на каквато и да било кауза, но сега като че ли всичко бе различно. Целият му свят; интереси; хобита; почти липсващите семейни връзки; всичко бе подчинено на копнежа да й помогне. Нима наистина се беше влюбил? След толкова време; години, прекарани в нехайство и безделие; след толкова повърхностни и безперспективни, често пъти „за еднократна употреба“ интимни връзки, нима наистина вече бе срещнал единствената? Тази, за която с толкова нежност и обич в гласа говореше вуйчо му. Тази, която предизвикваше чувства, за които се пееха песни, пишеха се книги, разказваха се легенди и Холивуд ги превръщаше в киношедьоври, които ежегодно разплакваха милиони души в цял свят. Възможно ли е, питаше се. Нима съм толкова лесен за опитомяване? 35 години живея с идеята, че съм неотразим и че жените припадат по мен, а не обратното; нима е възможно да съм се бъркал? Илюзия ли е всичко или просто всеки мъж рано или късно си намира „майсторката“?

Реши да остави тези разсъждения за по-подходящо време и да насочи усилията си към нещо по-продуктивно. При гмуркането си в търсене на следи от авиоинцидента, той бе намерил нещо. Сега трябваше да го проучи. Умишлено не каза на никого, даже на вуйчо си, за това свое „търсене на истината“, за да не вдъхва никому надежди, които можеха да се окажат напразни. Първо трябваше да разбере какво точно е открил. Извади предмета и го разгледа. Беше кутия. На пръв поглед изглеждаше като калъф за документи, но в действителност беше кутия. При това бе здраво затворена. Той я огледа отново по-внимателно и накрая откри за какво иде реч. Това беше калъф за документи, но метален; затваряше се херметически и служеше за съхранение на лични документи по време на път и/или в рисковани ситуации. Зарадва се; значи цялото съдържание ще е непокътнато. Затрудни се с отварянето на кутията, но с помощта на някои инструменти на Бил, които намери, успя. Чу се щракване и кутията се отвори.

Вътре имаше някакви листчета, изписани на ръка, кредитна и лична карта, паспорт. Замръзна. От личната карта го гледаше снимката на Джейн. Пое си дълбоко дъх и разгледа подробно документите. Няма съмнение, помисли си, че това е тя. Лицето, очите, видимата възраст. Пишеше Зоуи Смит, 32 години, САЩ, имаше адрес.

Беше открил самоличността на Джейн Доу! Колко ли щеше да се зарадва? Опита да си представи реакцията й. Радостта, вълнението, всички емоции, които не се страхуваше да демонстрира открито, като дете. Реши, че трябва да узнае повече за Зоуи Смит преди да каже на нея или на когото и да било. Бележките съдържаха профила и паролата на електронната й поща. Знаеше, че не е редно, но я отвори от лаптопа си. Имаше 1 ново съобщение. Прочете го. От някой си Джим Крофърд; съобщаваше й за смъртта на баба й. Отбеляза писмото като непрочетено и затвори пощата. Направи копие на всички документи на лаптопа си, за всеки случай.

Намери телефонен номер на американската служба по гражданска регистрация и позвъни. Попита за Зоуи Смит, продиктува им данните от личната й карта. От там му отговориха, че това лице има статут на безследно изчезнало при самолетна катастрофа в Южния Пасифик, на път за Сидни, Австралия. Попита за нейни роднини; отговориха му, че имала само баба. Същата баба, която е починала, щом узнала за катастрофата, каза си той.

назад  напред