Джейн реши да си подремне следобяд.
Приближи количката си до леглото и се опита да се премести с лакти, но не успя.
Реши, че не й е удобно да вика своя домакин, затова се отпусна в количката –
може би щеше да успее да поспи малко в тази поза. Тъкмо се унасяше, когато на
вратата й се почука.
-
Джейн, аз
съм, Бил. Може ли да вляза? – попита любезно. Тя се поизправи и каза:
-
Да, влизай! –
той леко открехна вратата и я запита:
-
Имаш ли нужда
от нещо? Гладна ли си? Аз съм добър готвач, не че се хваля, но все пак, мога да
ти приготвя нещо... Никога не се притеснявай да ми кажеш, каквото и да било. С
времето ще свикнеш, но в началото ще ти бъде малко трудно, затова не ме жали! –
довърши с усмивка.
-
Благодаря!
Тъкмо ми се искаше да си дремна следобяд. Опитах, но не можах да се преместя...
сама. Дали е удобно да те помо... – започна тя.
-
Нали ти
казах? Не ме жали. Веднага ще те преместя. – каза и се насочи към нея. Хвана я
от двете страни, както се вдига дете, и я сложи да седне на леглото, после качи
и краката й. Сега те оставям да поспиш. Само ми кажи какво да ти сготвя за
вечеря. Няма да съжаляваш за доверието. – намигна й.
-
Добре... нека
са френски филийки и плодов сок. – каза и се усмихна едва-едва.
-
Но това е
меню за закуска, Джейн. Трябва ти нещо по-силно от ... филийки. Трябва да те
изправим на крака все пак. Съвсем буквално при това. Почини си. Ще се видим
после.
-
Още нещо. Как
планираш да ме „изправиш на крака“? – в погледа й се четеше почуда.
-
Аз съм
кинезитерапевт. Мога това-онова. – намигна й отново и излезе.
-
До после! –
извика след него и се отпусна в леглото.
Скоро заспа. Съвсем учудващо за нея, за
пръв път след катастрофата, тя спа спокойно. Без кошмари, които да я стряскат насън;
без викове и крясъци, които докарваха до полуда болничния персонал; без страх,
че нещо страшно ще й се случи точно, докато спи. Просто спа като … новородено.
И когато се събуди наистина се чувстваше отпочинала, за пръв път от дни насам.
Опита да стане сама от леглото, но се свлече и извика:
-
Бил! Може ли
малко помощ? Искам да стана от леглото и да изляза от стаята. Ала не мога.
-
Идвам, Джейн!
Секунда само. – той дойде бързо, подхвана я пак като дете и я намести в
количката. После я забута извън стаята.
-
Много
съжалявам, аз ще се науча, обещавам. Няма все да ти тежа на…
-
Глупости не
ми се слушат! На какво ще се учиш? Управление на инвалидна количка ли? Аз
смятам да те махна от там преди да си научила как се завива. И не ми тежиш на
нищо, ясно? Мислех, че сме се разбрали по този въпрос.
-
Да, но…
-
Без но. Това
е то. – той й се скара на шега и се върна в кухнята. Тя го последва.
-
Може ли да
поговорим? Скучно ми е да седя просто така.
-
Разбира се.
За какво искаш да си побъбрим? – отвърна й засмяно.
-
Каквото и да
е… например нещо за теб. Ще ми е интересно да те опозная, след като си поел
грижите за мен. А дори не ме познаваш.
-
Това няма
нищо общо. Всеки човек заслужава помощ, когато се нуждае от такава. А ти ми се
струваш добър човек, така че … не го мисли. Всичко е наред. Така. Искаш да ти
кажа за мен. Така да бъде.
Той говореше, докато готвеше. Джейн поиска да му
помогне, но не й позволи.
-
Аз съм
канадец по произход, от англоезичните. Преместих се тук преди около 30 години.
Вдовец съм от 10 години вече. Без деца. Единственият роднина, за когото все още
ми пука, е племенникът ми, Франсоа. Всъщност той е от страната на покойната ми
съпруга, но това няма значение за мен. Само той си струва. – завърши тъжно с
поглед, вперен в нищото. – Твоята вечеря е готова! – обяви тържествено и
добави:
-
Сега да
приготвя нещо по-… хранително, за себе си. – огледа се, сякаш търсеше нещо, но
не бе сигурен какво точно е то.
-
А той къде е?
– съвсем неочаквания въпрос свари Бил неподготвен. Той зяпна за миг.
-
В САЩ. Живее
в Аляска, при мечките и сьомгата. Страстен риболовец и гмуркач. – обясни той.
-
Ти също вероятно
си американка. С този полет… - предположи мъжът.
-
Да, може би.
Остава само да си науча името сред 318 милиона американци. – тя се засмя
горчиво и смени темата:
-
Харесваш ли …
риба? – опита се да помогне за гастрономическата дилема Джейн.
-
Разбира се.
Нали от незапомнени времена живея на остров. Закъде съм, ако не ям риба? –
отговори шеговито.
-
Ако искаш
мога да ти приготвя … риба, по моя рецепта… - малко несигурно каза тя.
-
Дума да не
става! Ти нареждай какво да правя, пък аз ще изпълнявам. Може да го направим на
игра: ти си chef-готвач, а аз съм ти помощник. Правя, каквото ми кажеш.
-
Не харесвам
думата „нареждам“, много е … не зная, отрицателна; неприятна ми е.
-
Добре, тогава
ти ще ми обясняваш как се правят нещата, пък аз ще следвам указанията ти, така става
ли? – попита с подкупваща усмивка.
-
Дадено. Да
видим сега какво беше… - тя се замисли, а челото й се набразди от усилието да
си спомни.
-
Сетих се! Да
започваме! – радостно извика тя; доволна, че е успяла да си спомни нещо.
-
Но как… - тя
гледаше изумено пред себе си. – За Бога, нямам представа коя съм, как ми е
името, но се сетих за някаква тъпа рецепта с риба… Това е адски нечестно. –
толкова се отчая, че за малко да се разплаче. Бил се опита да я успокои.
-
Виж сега, аз
не съм специалист по това, но съм чувал, че при стрес човек може да забрави
миналото си и различни детайли от живота си, но все още помни неща, които нямат
общо с неговото битие. Например може да не си знаеш името, но можеш да правиш
разлика между добро и зло, хубаво и грозно, такива неща. Общоприети категории,
които съществуват извън нашето разбиране и възприятие. Така и тук …
-
Рибата си е
риба. Рецептата за риба си е точно това, което е; тя няма общо с мен и миналото
ми. Сигурно за това я помня.
-
Най-вероятно
е за това. Дай сега да сготвим нещо преди да ме застигне гладната смърт точно
тук, на острова на изобилието… - довърши през смях.
-
Трябва ни
филе от риба, по-принцип трябва да е бяла, но всяка друга ще свърши работа.
-
Така … да
видим с какви запаси разполагаме. Има бяла риба. Супер! Така, друго?
-
Различни
зеленчуци, каквото ти хрумне. Може …
-
Картофи,
батати, моркови, брюкселско зеле, домати, карфиол, броколи, чушки, кромид,
чесън, гъби… - той изреждаше, докато вадеше всичко това от хладилника.
-
Така… махни
доматите, чушките, не знам харесваш ли чесън. Аз лично не го ям. Остави го или
го махни – както ти харесва.
-
Добре, махам
го. Гъбите? – той я погледна
-
Нека останат.
Сега да инвентаризираме подправките.
-
Какво ни
трябва?
-
Пипер –
всякакъв: бял, чер, червен, зелен… изобщо шарено да е.
-
Пипер, добре.
Имам 3 вида. Вадя ги. После?
-
Сол, разбира
се. Ако има джинджифил ще бъде супер! Малко индийско орехче, зехтин…
-
Я, тук съм
имал рибен сос. Дали ще се върже с твоята рецепта? – попита я.
-
Дай да
прочета съдържанието. – тя протегна ръка, за да поеме шишенцето. Прегледа
етикета и прецени:
-
Добре звучи.
Може и да свърши работа. Пише „по 2-3 супени лъжици в чиния“. Добре.
-
Ами аз какво
да правя с всичко това? – гледаше учудено всички тези продукти на масата.
-
В една порция
се слага по едно от всички тези неща. Парче рибно филе, картоф, морков, по 1
розичка карфиол и броколи, глава кромид, евентуално и чесън, 2-3 гъбки…
-
Разбрах
логиката. А подправките за къде са?
-
С тях ще
направя сос, в който трябва рибното филе да покисне … известно време. Имаш ли
тенджера за готвене на пара? – погледна към него.
-
Тук някъде
имаше една. Жена ми я използваше… - започна да рови из кухненските шкафове.
Намери я едва в четвъртия поред.
-
Сега
зеленчуците се измиват, някои трябва да се обелят предварително…
-
Заемам се. –
той обели картофи, моркови, батати, кромид, шепа гъби, накъса на розички
карфиол и броколи, изми ги и ги постави в тенджерата. Най-долу наля литър вода,
отгоре постави зеленчуците. После хвана рибата.
-
Измий, отцеди
и нареди едно до друго в широк и плитък съд. – той послушно изпълняваше всичко.
-
Сега в купа
смеси няколко лъжици вода, също толкова зехтин, 3 лъжици от твоя сос, по щипка
сол, пипер от всички цветове, индийско орехче, настъргай парченце джинджифил
вътре. Разбъркай хубаво. Готово ли е? Сега излей този сос върху рибата и я
остави за половин час или 20 минути. Гарантирам ти добрия вкус! – каза тя със
задоволство.
Докато чакаха рибата да поеме соса Бил наля по
чашка ром за аперитив и отидоха в дневната.
-
Ами ти съвсем
сам ли си … имам предвид … не се ли срещаш с някоя дама от … тук? - любопитството я загриза.
-
Ами аз …
всъщност не знам дали … - той поруменя.
-
Знаех си, че
има жена! – почти извика Джейн; беше доволна.
-
Всъщност ние
не сме … Ох, как да ти обясня? До съвсем скоро не излизах с никого. Всъщност ти
си поводът да срещна Жаклин. – изстреля набързо и се изчерви, отново.
-
Аз ли? – не
разбра тя. – А по какъв начин, ако мога да знам? – беше силно заинтригувана.
-
Докато
обикалях наоколо в търсене на информация за твоя самолет… попаднах на нея… Така
ми се замая главата, че се опасявам, че съм заприличал на кръгъл глупак. – каза
тъжно.
-
Но защо
мислиш така? Ти не си глупак, изобщо. Това, че си влюбен е прекрасно. Не са
много хората, които могат да се похвалят, че са влюбени на тази възраст. – тя
му се усмихна окуражаващо.
-
Мислиш ли, че
… Дали наистина съм влюбен? Не е ли малко прекалено за…
-
Когато я
видя, по-точно, когато видя двама ви, ще ти кажа със сигурност – тя му намигна
заговорнически.
-
Дадено!
Тогава ще ви запозная. – реши той.
-
Кога? –
попита директно Джейн.
-
Ами, когато
кажеш… Мислех, че ще имаш нужда от малко време, за да посвикнеш с обстановката.
Не исках да те товаря с моите неща…
-
Сега ще те
цитирам: „Глупости не ми се слушат“. Ясно? Няма такова нещо. Ти си направил
толкова много за мен, а не ми даваш възможност за реванш … поне под някаква
форма.
-
Но ти не е
нужно да … - започна Бил.
-
Знам, но го
искам. Искам да ти помогна, както ти – на мен. Толкова странно ли ти се струва?
-
Не, но …
добре, както желаеш. Благодаря ти, за което! – леко се смути мъжът.
-
Моля те, за нищо.
– усмихна му се в отговор. – И така, ще я поканиш ли на вечеря? Имаме
достатъчно храна и за нея. – провокативният й въпрос постигна целта си.
-
Веднага й
звъня – и отиде да вземе телефона си.
-
Здравей, Мa
chère Jacqueline! Как си днес? – докато говореше усмивката не слизаше от лицето
му.
-
Здравей,
Били! Добре съм, всичко е наред. А ти как си? – попита го на свой ред.
-
Не съм бил
по-добре! Честно ти казвам. Тази Джейн е … истински ангел.
-
Джейн ли? Коя
е…? Били, не разбирам защо ми звъниш, след като вече си имаш компания? – додаде
с все по-висок тон на всяка дума и затвори внезапно. Били стоеше като изтукан
20 секунди, после отново набра номера й.
-
Мa chère,
защо ми затваряш? Какво лошо съм казал? – недоумяваше той.
-
Мъже! По
телефона ми говори за друга жена – била ангел, а ме пита защо му затварям. И
това, ако не е наглост, значи … няма такава дума в тълковния речник. – при този
порой от думи, който го засипа, Бил не знаеше как да реагира.
-
Чакай, каква
друга жена…? Джейн ли имаш предвид? – той се усмихна, защото си спомни думите
на чаровната французойка от онзи ден: „Може би малко ще ревнувам от нея...
Млада ли е? Хубава ли е?“. Стана му весело и допълни:
-
Мa chère, не
ми казвай, че ревнуваш от Джейн Доу! Това дори звучи абсурдно. – той се смееше
тихо в слушалката. Тя се засегна.
-
Защо да е
абсурдно? Позволяваш си да ме обиждаш и аз няма повече да те търпя! – каза,
разгневена не на шега.
-
Чакай, първо
ме изслушай, после прави заключения. Идеята беше нейна за тази среща. Казах й,
че отскоро се срещам с една жена и тя поиска да се запознаете. Това е всичко.
Аз се обадих всъщност, за да те поканя на вечеря у нас, за трима. Може да
вземеш и Бижу, така ще станем 4. – той се усмихна. – Какво ще кажеш, приемаш
ли?
-
Ами, не зная
… дали е редно. Колебая се. – тя наистина не бе сигурна как да постъпи.
Мълчание в телефонната слушалка. Въздишка. Най-сетне глас:
-
Ти на мое
място какво би направил? – прехвърли му топката.
-
Бих отишъл на
всяка цена. Пък да става каквото ще. – отвърна категорично Бил.
-
Добре. Тогава
ще дойда, пък да става, каквото ще става. – без колебание му отговори.
-
Чудесно, да
те взема ли от вас? – попита накрая с надежда така да я види насаме.
-
Не е нужно,
знам пътя, благодаря. – тя не разбра тънкия му намек и допълни:
-
Идвам след
час. Удобно ли е?
-
Когато искаш,
заповядай! – отвърна Бил без сили за повече и затвори телефона.
Няма коментари:
Публикуване на коментар