Съдбата на човека

Мъка голяма, човешка мъка -

съдбата опъва тетивата на лъка -

ликът мокър, от сълзи облян,

а умът от спомени тежки залян.

И тъй все се нижат един след друг дните,

погледът мрачен, очите грозни – оттогава сякаш немити.

И тъй си минават един след друг дните...

до поглед празен с очи закрити.

Мъката не свършва, болка не угасва,

а през туй време звезда още изгасва.

Звездата е ярка, светлина пръска

и на земята с чедата е връзка.

И той се на болката силна поддава,

казва „живея“, но се предава,

и дните текат си, време минава -

спри се, човече – и тъга преминава.

Троян                                 17.07.2001 г. http://vbox7.com/play:6475f7d6