И Бог с нас!

„... Тъй солунските двама братя

    насърчаваха дедите ни...

О, минало незабравимо,

    о, пресвещени старини!

...............................................

подвижници за права вярна,

    сеятели на правда, мир,

апостоли високославни,

    звезди върху Славянски мир...”

(Из „Кирил и Методий”,

Русе, 1882, априлий 15

Стоян Михайловски)

През лятото на 2010 г. направих няколко екскурзии в чужбина, които исках да споделя с вас. За две от тях вече разказах, сега е ред на последната. При описанието им реших да не спазвам хронологичния ред на излизанията зад граница. По-скоро принципът се основава на симпатиите, които пробудиха у мен въпросните страни и/или градове. Днес ще ви разкажа за южната ни съседка и по-точно нейните северни части; за историко-географската област, днес административна единица в състава на Република Гърция, Егейска Македония.

Юли 2010 г. беше нечовешки горещ, особено, ако заминаваш на юг. Тръгваме от София по международен път Е-79, почиваме на Кресненското ханче, минаваме границата при ГКПП Кулата-Промахон и вече сме в „гръцко”; нататък посоката е Солун. Чакат ни 126 км.

Солун е вторият по големина град в Гърция след столицата Атина. Солун е главен град в географската област Македония и административен център на област Централна Македония.

Градът е добре устроен, с големи площади („Св. София“, „Аристотел“) и широки булеварди („Александър Велики“).

Нашата разходка започва от фонтана на крайбрежния булевард Никис. Само на метри от него е Бялата кула.

Бялата кула е историческа забележителност и музей в Солун, разположена на брега на Термическия (Солунския) залив.

Кулата е най-източната от трите кули на морската стена на града, съборена заедно с другите две кули в 1867 г. Тя свързвала източната с морската стена на Солун и разделяла еврейския квартал от мюсюлманските и еврейските гробища. Построена е от османския султан Сюлейман Велики в 1535 - 1536 г. Кулата заменя стара византийска кула, спомената от солунския епископ Евстатий Катафлор в описанието му на обсадата на града от норманите в 1185 г.

Използвана е успешно от османските турци като крепост и затвор, в който са лежали много български революционери и противници на османската власт. През 1826 г. по нареждане на султан Махмуд II в кулата масово се избиват затворници. Заради безбройните жертви на османските изтезания и екзекуции кулата е наричана Кулата на еничарите, Камлъкуле - Кулата на кръвта и Червената кула до края на 19 в. Турците затварят и изтезават тук в 1863 г. Петко войвода.

През 1890 г. кулата е варосана и така се сдобива с днешното си име. Макар днес да е в светлобежов цвят, все още се нарича Бялата кула.

Солун попада в Гърция след Балканските войни в 1912 - 1913 г. и през Първата световна война кулата е използвана като команден център на съглашенските войски и като склад за археологически находки, открити от британските части. По-късно е използвана като елемент от въздушната отбрана на града и като метеорологична лаборатория на Солунския университет.

Сега в нея е уреден музей и е една от водещите туристически атракции на града. Постройката е под управлението на Гръцкото министерството на културата и Агенцията за византийските старини.

Кулата е цилиндрична с височина от 33,9 м и диаметър 22,7 м. Има приземен етаж и 6 етажа, свързани със 120-метрова вита стълба по външната стена.

Следва главната улица на Солун - Егнатия. После се изкачваме до крепостта.

Ептапиргио (от гръцки:  Седем кули; турски – Еди куле) е средновековна крепост с кули в североизточната част на Солун. Въпреки името си крепостта има не 7, а 10 кули.

Крепостта е построена в 9 в., а някои нейни части са построени по-късно. От края на 19 в. до 1978 г. е използвана за затвор.

По време на Междусъюзническата война революционерът и македоно-одрински опълченец в Сборната партизанска рота на Македоно-одринското опълчение Васил Иванов с още 25 опълченци прекарва 7 месеца в Еди куле.

В Еди куле, сутринта на 27 август 1948 г. гръцките власти екзекутират българския революционер Андон Калчев.

Наслаждаваме се на панорамата от хълма към Термическия залив, после поемаме обратно и минаваме край Арката.

Арката и Гробницата на Галерий са 2 съседни паметника от римско време в центъра на Солун.

Арката е построена през 305 г., за да ознаменува окончателната победа на римския император Галерий над персите през 297 г. Днес е останала малка част от арката и няма информация за времето и обстоятелствата, при които е била разрушена.

Ротондата Св. Георги представлява православна църква с цилиндрична форма, построена през 3 в. Счита се за най-старата църква в града. Първоначално е била замислена като мавзолей на император Галерий, (който е погребан вътре), но през 4 в. император Константин я преобразува в християнска църква. Ротондата е с диаметър 24,5 м. Интериорът е бил украсен с мозайки, от които малка част са запазени и до днес. През 1590 г. църквата е била преобразувана в джамия, на която било издигнато минаре. Джамията е използвана до 1912 г., след което първоначалното предназначение на православна църква, е възстановено. Минарето обаче е оставено. През 1978 г. ротондата е разрушена от земетресение, но скоро след това е възстановена.  Ротондата Св. Георги  е най-старият религиозен паметник в Гърция. През 1988 г. тя е вписана в листата на ЮНЕСКO за световно културно наследство. Следващ обект – Св.Димитър.

Св. Димитър е най-голямата православна църква в Солун. Сградата е петкорабна базилика, изградена в 313-323 г., в която се пазят мощите на Св. великомъченик Димитър, патронния светец на Солун. В църквата се намират едни от най-добрите образци на мозаечната религиозна живопис. От 1988 г. е част от обектите на световното наследство на ЮНЕСКО заедно с раннохристиянските и византийските паметници на Солун. Криптата на църквата е музей.

Св. Димитър Солунски е роден в Солун през 280 г. и умира като мъченик за християнската вяра през 303 г. Когато император Константин Велики преустановява преследванията срещу християните, на мястото на затвора на Св. Димитър (по друга версия — над гроба му) в 313-323 г. е построена малка църква. След сто години, в 412-413 г. илирийският велможа Леонтий в памет на избавлението му от паралич, построява първата голяма църква (трикорабна базилика) между руините на античните терми и стадиона.

Църквата пострадва от пожар през царуването на император Ираклий (вероятно между 628-634 г.), но е бързо възстановена и е разширена до петкорабна базилика. В този пожар пострадва сребърният киворий (балдахин), стоящ в средата на централния кораб на базиликата.

Киворият имал шестоъголна основа, глухи стени и покрив, увенчан с кръст. Вътре имало сребърно ложе с изображение на лика на светеца.

След този пожар са направени последните строителни работи, които придават на базиликата съвременния ѝ вид. След Солунския пожар от 1917 г. на източната колонада е открит мозаечен надпис от началото на 9 в.:

„Във времето на Леон разцъфтя храмът на Святи Димитър, пострадал по-рано от пожар.“

Споменатият в текста Леон (Лъв), вероятно е бащата на равноапостолите Кирил и Методий, който тогава е друнгарий при военачалника на Солун.

След завладяването на Солун от османските турци в 1430 г., базиликата е оставена на християните, но всички украшения на храма и гробницата на Св. Димитър са унищожени от турците, а храмът е напълно разграбен.

В 1493 г. църквата е превърната в джамия. В този период за християните е съхранен достъпът до кенотафа на Св. Димитър, разположен в неголяма пристройка в западната част на левия кораб, където е направен отделен вход. Тогава фреските и мозайките на храма са скрити с гипсова измазка и нови стени.

Базиликата остава мюсюлмански храм до 1912 г., когато в хода на Балканската война в Солун влизат гръцки части. Храмът практически напълно изгаря при пожара от 1917 г. Разрушенията започват да се възстановяват в 1926 г., като в хода на реставрацията е открит вход към криптата, а под олтара съд, предполагаемо с кръвта на великомъченик Димитър. Също така са разчистени запазилите се фрески и мозайки.

Реставрационните работи са завършени и на 26 октомври 1949 г. е извършено ново освещаване на църквата и тя става действаща с редовни богослужения. Достъпът в базиликата и в археологическия музей в криптата ѝ е свободен.

В днешен Солун базиликата е разположена в историческия център, до археологическия комплекс на античната агора, на пресечката на улиците „Селевкос“ и „Агиос Димитриос“.

В 2003 г. в гробница, построена при входа на базиликата, е погребан солунският митрополит Пантелеймон II (Хрисофакис), с чийто усилия в храма са върнати мощите на Св. Димитър.

Базиликата е построена в раннохристиански елинистически стил и има форма на четириъгълник, към който са добавени по-късни пристройки (пристройката на Св. Евтимий — 13 в., засводен перистил за водосвет — 15 в.). За строителството са използвани тухли и камъни от по-ранни постройки.

Базиликата е петкорабна, дължината ѝ с олтарната част е 43,58 м, а ширината — 33 м. Има два входа, водещи в притвора. При амвона централният кораб е пресечен от трансепт, рамкиран с колонада.

Олтарната част е увенчана с конха и е само в централния кораб. Тя завършва с апсида, която не излиза от периметъра на храма. Отдясно на главния олтар е разположена пристройката на Св. Евтимий.

Покривът се състои от пет ската и няма купол. Във всеки от страничните скатове и в наоса има балкони. Фасадата на базиликата е несимметрична, към лявата част е пристроена камбанария, увенчана с кръст. От външната страна на олтарната част има, неизползваеми днес, входове към криптата на базиликата, открити при реконструкцията в първата половина на 20 в.

Криптата е открита под базиликата през 1918 г. по време на възстановителни работи в разрушената след пожара в 1917 г. църква. В древността в криптата се е влизало през отвори, разположени извън църквата от страната на олтара. Сега входът на криптата е по стълба отдясно на олтара.

В криптата е мястото, където според легендата, е бил убит великомъченик Димитър, и е разположена под олтара на базиликата. Ансамбълът на криптата се състои от едноприделна базилика, в която в древността са били разположени мощите на светеца, както и полукръгло пространство с парапети и колони, заобиколено от резервоари за вода. В центъра, до мраморния сводест навес, който се поддържа от седем колони, има мраморна раковина, предназначена за събиране на мирото, което според легендата, изтичало от мощите на Св. Димитър. В северната част на криптата има няколко гроба на солунски епископи.

През 1980-те години в криптата е открит  археологически музей, където са представени скулптури и други находки от разкопките, както и част от мозайките, украсявали преди това стените на базиликата. Най-ценните експонати на музея включват чаша за миропомазване, свързана с култа към Св. Димитър, както и възстановения амвон на храма и архитектурни скулптури от ранния храм.

Тук свърши нашата организирана обиколка и всеки разполагаше с 3 часа за самостоятелно разглеждане. Аз разгледах руините на агората и древния амфитеатър около площад Аристотелис, след което поех към Музея на Византийската култура. В Солун има над 140 църкви; по пътя си видях няколко. Това са по-забележителните сред тях.

Храмът Св. София е кръстокуполен тринефен християнски храм в Солун, осветен в името на София Премъдрост Божия. Представлява изключително рядък образец на църква от иконоборческия период, съчетаващ в себе си черти на кръстокуполен храм и тринефна базилика.

Размерите на храма са 42 (дължина) на 35 (ширина) м, диаметър на купола — ок. 10 м, а височината на раменете на кръста — ок. 16 м. Куполът е положен върху платна, които се опират на стълбове. Отделят се много дълбоки подкуполни арки, които образуват кръстообразно излизащи от купола рамене. При това пространството на храма е разделено на три нефа, въпреки че страничните нефове не съответстват на апсидите, които се намират в пресечната точка на централния и страничните нефове. Към архитектурните елементи, характеризиращи прехода от куполообразна към кръстокуполна базилика, се отнася и това, че барабанът има правоъгълна форма, куполът се държи на полуцилиндрични греди.

Вътрешното пространство на храма е разделено от 2 реда колони, сводовете на купола се държат на 4 обемни колони във византийски стил, а нефът има кръстосан свод.

Другата особено красива в архитектурно отношение беше Митрополитската църква Св. Григорий Паламас, а пред нея имаше малък параклис; те също имаха значително присъствие в града. След нея видях театъра на Солун, телекомуникационната кула и още 1 църква. Тук достигнах до целта си. Отпред беше паркиран/изложен ретро ситроен в жълто.

Музеят на Византийската култура е разположен на Проспекта на армията, срещу Марсово поле в Солун. Музеят е отделно периферно учреждение на Министерство на културата на Гърция.

Музейните експонати са разделени по тематично единство, за да може посетителят да си създаде пълна картина на културата на Византия. Тематиката на първата зала е палеохристиянски храм, архитектура и декорация на църквите от първите векове на християнството. Втората експозиция се нарича "Палеохристиянски град и жилище". Представени са аспекти на икономическия живот, жилища и тяхното оборудване, също утвар и информация за облеклото и храненето от тази епоха. В третата експозиция "От Елисейските полета към християнския Рай" се поставя акцент върху организирането на палеохристиянски гробища и е представена погребална архитектура и живопис. Посетителят вижда също украшения и съдове от разкопки, проведени в погребения. В следващата зала е представена информация за явления като монашество, Иконоборчество, дейността на Кирил и Методий и т.н. Двете следващи зали са посветени на Византийските императори и ежедневния живот в крепостите на Византия. В двете последни зали са представени колекции на Д. Икономопулос (икони от 14-18 в.) и Д. Папастрату с религиозни гравюри и кръстове.

След като разгледах музея, направих някои снимки по пътя към крайбрежния булевард: палми, паметници, включително този на Александър Велики с Буцефал, кораби в Егейско море, фонтаните на брега и Бялата кула, с което затворих кръга на своята солунска обиколка. Купих последни сувенири и тръгнахме. Следваща спирка Паралия Катерини на Олимпийската ривиера; още 73 км. Докато пътуваме нека ви разкажа още нещо важно.

Неслучайно озаглавих разказа си по този начин. Аз не съм вярваща, по-точно съм убеден атеист, но всички места в Гърция, които посетих, носеха толкова мир в душата, че се замислих за другите хора – онези, които носят вярата в сърцата си. Всички тези сакрални места излъчват някаква особена енергия, която накара дори мен да се замисля, че, ако Бог има дом нейде по света, то това е там – Гърция. А по повод на цитата, няма начин да се пише за Солун и да не се обърне внимание на „солунските братя”, поне от българска страна. Единствено ме е яд, че не намерих музей, посветен на тях. Има експозиция във Византийския, но е просто една от многото. А и нали те са просвещавали славяните, какво ги е грижа „просветените” гърци за мисията им? Затова ето съвсем накратко моят скромен поклон пред исполинското дело на светите братя.

Св. св. Кирил и Методий, известни още и като Солунските братя, са византийски дипломати, християнски мисионери и създатели на глаголицата през 9 в. На името на Кирил е наречена създадената по-късно кирилица. Канонизирани са като светци за превода и популяризирането на Библията на старославянски език и разпространяване на християнството сред ранносредновековните славяноезични народи. Титулувани са като равноапостоли и Славянски апостоли. На 30 декември 1980 г. с апостолическо послание папа Йоан Павел II ги обявява за съпокровители на Европа. Православната църква ги почита и като едни от светите Седмочисленици заедно с техните ученици и последователи Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава.

Междувременно ние продължаваме пътя си като виждаме напред и вдясно от нас, високо над пътя, крепост. Изглежда внушително и любопитството в групата надделява, затова питаме нашия гид знае ли нещо. Той, разбира се, си е „написал домашното” и ни разказва приказка за рицари, крале, замъци. Ще споделя по-прозаичния вариант с вас.

Платамонас е замък-крепост в Северна Гърция от късния византийския период (10 в.), построена на югоизточните склонове на планината Олимп. Крепостта е разположена на входа в Темпейската долина на стратегическа позиция, която контролира пътя, свързващ Македония с Тесалия и Южна Гърция. При разкопки през 1995 г. са намерени следи от стена от елинистичния период  (IV в.пр.Хр.), потвърждаващи мненията в редица публикации,  че това е древният град Ираклион, "първият град на Македония" според източник от 360 г. пр. Хр. Византийската стена е възстановена от франките след 1204 г. и от византийците през 14 век, в 1386 г. е превзета от турците, които също я ремонтирали, но все още била обитавана от християни, поради което турците  скоро били изхвърлени от замъка. По време на Втората световна война (1941 г.) е бомбардирана от германските войски. При разкопки от C. Bakirtzi през 1973 г. са дефинирани отделните зони за консервация. През 1989 г. започва систематични разкопки К. Loverdou, които продължават до 1995 г. Идентифицирани са няколко етапа на застрояване: византийски храм (строен на фази 10, 11 в., 14, 16 до 17 и 19 в.), заобиколен от гробище ( 14-17 в.; разкрито през 1989-1995 г.), къщи от 10 в. (1991/2 г.), параклис от 18 в. (1995 г.),  останки от елинистичния период, 2 в. пр.н.е.(1994 г.), част от елинистичната стена (1995 г.) и др.

Замъкът Платамонас и древногръцкият театър на Дионис са основните площадки на фестивала Олимп.

Бонифаций I Монфератски (известен още и като Бонифасио дел Монферато) е Монфератски маркиз (маркграф) (1191–1207) в Италия, избран през 1201 г. като един от водачите на Четвъртия кръстоносен поход и крал на Солунското кралство (вж. по-долу). Бил е роднина на френския крал Филип II Огюст. По майчина линия Бонифаций е правнук на римко-немския император Хайнрих IV, освен това е братовчед на император Фридрих I Барбароса.

След превземането на Константинопол през 1204 г. Бонифаций е предложен за император на новосъздадената Латинска империя, заедно с Балдуин Фландърски, но кандидатурата му е отхвърлена.

След избора на император, Бонифаций Монфератски получава азиатските земи на империята, но ги заменя за Солун и провинциите от континентална Гърция, на чиято територия създава Солунското кралство и възстановява крепостта Платамонас.

Българите, начело с цар Калоян, завладяват Адрианопол. Бонифаций участва с латинците (и венецианците) при обсадата от българите на Адрианопол от 29 март 1205 г. В последвалата Битка при Одрин на 14 април 1205 г. император Балдуин I попада в плен на българите. Докато братът на Балдуин Хенрих Фландърски воювал по-нататък с българите, Бонифаций се настанил в Солун. Той възстановил замъка в Серес, който бил разрушен от българите през септември 1205 г. След това завладява региона около Филипи. Бонифаций омъжва дъщеря си Агнеса през пролетта на 1207 г. за новия император Хенрих Фландърски. През есента същата година той се среща с императора в Кипсела при Адрианопол.

На връщането си обратно в Месинопол Бонифаций разграбва Кърджалийския манастир „Св. Йоан Продром“. Малко след това попада в засада от българите и в боевете е ранен от стрела в ръката.

На 4 септември 1207 г. солунският крал Бонифаций е заловен от местни българи при топлите извори на днешното с. Лъджа в района на планинския масив Гюмюрджински снежник в южната част на Родопите. Главата му е отсечена и изпратена на цар Калоян.

Солунското кралство (1204-1224) е кръстоносна държава, основана през 1204 г. от рицарите кръстоносци върху част от балканските владения на унищожената по време на Четвъртия кръстоносен поход Византийска империя. Кралството е унищожено през 1224 г., когато столицата му Солун е завладяна от деспота на Епир Теодор I Ангел.

Най-сетне пристигаме, настаняваме се в хотела и хукваме към плажа, който е на 2 мин. Прави впечатление чистотата – има доста хора, но не и боклуци. Няма да видиш например кенчета от бира, бутилки от кола или опаковки от вафли, шоколади, цигари... Не се виждат и никакви санитарни материали, както е на „нашето море”. Става ми тъжно; защо другите могат да пазят, а ние – не? Защо те си прибират боклука в чантата, а ние само чакаме момента да го извадим от там и захвърлим, все едно къде... Но това е друга тема; може да се напише цяла монография и пак не всичко ще бъде казано...

Прибираме се в хотела за бърз душ и право в таверната за вечеря. Гръцка! С узо, плато средиземноморски дарове, бяло вино, сиртаки, но БЕЗ чупене на чинии (вече имаше забрана). Беше страхотно и като кухня, и като атмосфера. Беше открито; „стените” бяха от найлон, а на метри от нас се чуваше прибоят, въпреки силния шум „вътре”.

Тук е мястото да кажа няколко думи за нашия курорт.

Паралия е гръцко селище и популярен туристически курорт, разположен на Солунския залив, част от дем Катерини на област Западна Македония.

Паралия е разположен на 6 км източно от Катерини и на 70 км южно от Солун. Има непрекъсната пясъчна плажна ивица с дължина 3 км, множество хотели, таверни, барове, църква и малко пристанище. Най-близката жп гара и болница, които обслужват курорта, се намират в Катерини. На юг землището на Паралия граничи с Олимпиаки Акти (Олимпийски плаж), част от т.нар. Олимпийска ривиера.

На следващия ден ни чакаше разходка из дома Господен, както го нарекох; това беше най-вероятното място за жилище на Бог, ако той съществува наистина. Чакаха ни над 170 км до там като пътят минаваше край поне 50 църкви. Първата спирка беше Зиндрос. Чудите се що е то?

В каменната гора на Метеора, в живописното село Кастраки, в перфектна хармония с пейзажа, е основаният през 1974 г. Дом за византийски икони ”Zindros”. До днес работещите в него следват традиционните методи на зографското изкуство, наследени от старите майстори на Метеора. Добавяйки вдъхновение и ентусиазъм, те продължават успешно да разширяват производството на светите икони по традиционен начин.

Казано с други думи, това е работилница за икони, които се правят „по традиционен начин” и се продават на място. Има всякакви размери, материали (от хартия и дърво до сребро и злато), посветени на всички канонизирани светци, както се казва „от пиле мляко” в конкретния контекст.

Собствениците имат интересна традиция. Провеждат томбола за клиенти. Как ли? Всеки, който си купи каквото и да е от магазина, от касиера при плащането получава листче с номер. Този номер е отпечатан в двата края на листчето. Аз го вземам без никаква идея какво е това и за какво ми е, после се качваме в автобуса и потегляме. Нашият гид ни казва да скъсаме това листче през средата и да запазим едната половина, а другата да дадем на него, като всеки има номерче. Ние го правим, а той събира „клиентските” половинки и ги слага в един плик. Сега ми хрумва, че ще изтегли листче от плика и номерът, който е написан там, печели. Само че той избира турист да тегли като му държи плика. Изтеглиха късметлията; беше жена, но не бях аз. Не съжалявам обаче. Нямаше да оценя наградата си по достойнство, ако аз бях изтеглена. Наградата беше икона на Богородица с младенеца и жената я получи на връщане като отиде там заедно с гида и двете листчета. Хитроумен начин да си повишават продажбите, нали? Все пак някога древните елини са първите, които разпространяват паричните знаци в Европа, преди това открити от финикийците – техни търговски партньори. Така че нещата вероятно са закономерни. Не е задължително да купуваш; може само да разгледаш асортимента; ще дойде усмихнат член на персонала и с усмивка ще разкаже за тяхната работа и методите, които използват за направата на иконите; ако си харесаш нещо, ще ти разкаже за него; но, ако искаш да участваш в томболата, трябва да станеш клиент. Междувременно, успоредно с разиграването на томболата, ние продължаваме по своя път. Ето я и целта ни.

Метеора е голям манастирски комплекс в Централна Гърция, включващ 7 запазени манастира, построени на върховете на труднодостъпни високи скали, приличащи на каменни стълбове. Те се извисяват в небето на 400 м височина над Тесалийската равнина, на 1-2 км северно от Каламбака, на 21 км северозападно от Трикала и на 70 км западно от Лариса. От седемте манастира, отворени за посетители са шест. Както казва Честър Бенингтън, „те не приличат на нищо от тази планета“. Манастирският комплекс възниква през X в. и съществува досега без прекъсване на монашеската традиция. През 1988 г. Метеора е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Високите мегалитни скали на Метеора се издигат в североизточната част на плодородната Тесалийска равнина в полите на планинския масив Пинд до 600 м н.в. Има доста теории за геоложкия произход на тези каменни образувания и най-вероятна е следната — преди около 60 млн. год., по време на терциера, днешната Тесалийска равнина е била дъно на обширно езеро, оградено с планини. Многобройни планински потоци са се вливали в езерото и са отлагали наносен материал по склоновете му. След гигантски катаклизъм водите на езерото са се оттекли в морето. Планинските потоци са отмили по-меките седименти и са формирали скалните образувания на Метеора. Действително, на пръв поглед монолитните скални формации са изградени от плътно споени обли речни камъни с всевъзможни размери. Така в резултат на въздействието на водата, вятъра и температурните амплитуди се образуват масивните, сякаш застинали във въздуха каменни стълбове, които получават името Метеора (от гръцки „висящи във въздуха“).

Скалните пещери на Метеора са заселени през 11 в. от християнски отшелници. В края на 14 в. при османското нашествие по върховете на естествените скални укрепления гръцки монаси построяват манастири, до които се стига по въжени мостове, подвижни стълби и стъпала, вдълбани в камъка. В района са съществували двадесет и четири манастира. Днес са останали само седем, но единият е закрит за посещения на туристи.

Метеора е разположена на 240 км югозападно от Солун по пътя Солун-Катерини-Лариса-Трикала-Панагия. В непосредствена близост до Метеора се намират селищата Каламбака и Кастраки. Те се използват като изходни точки за туристически обиколки в района. Освен като духовно и религиозно средище, районът на Метеора е известен и с многобройните катерачни турове, прокарани по отвесните стени.

Действащи манастири

·         Преображение Господне или Големият Метеор. Най-големият манастир, основан 1340 г. от Св. Атанасий Метеорски.

·         Св. Никола Анапавса. Основан е през първото десетилетие на 14 в. В костницата на манастира се съхраняват черепите на починали монаси. В манастира има фрески и рисунки на иконописеца Теофан Критски.

·         Русану. Основан 1529 г. върху руините на по-стара сграда от братята монаси Йосиф и Максим от Янина, сега метох.

·         Св. Стефан. Метох, основан 1192 г.

·         Св. Троица. Основан 1362 г.

·         Варлаам. Основан 1517 г.

Недействащи и разрушени манастири

·         Ипапандис. Основан 1347 г.; недействащ манастир, затворен за посещения.

·         Агиу Пнеиматос – Св. Дух. Манастирът е в руини — запазени саркофаг, монашески килии, олтар.

·         Агиу Модесту. Построен около 13 в.

·         Агиу Иоани Продрому

·         Агиу Георгиу Мандила

·         Агиу Димитриу. Разрушен от Али паша Тепелена.

·         Агиу Антониу. Построен около 14 в., от манастира е запазена само малка църква.

·         Агиу Атанасиу

·         Агиу Николау Бодова

·         Агиу Николау Кофина. Построен е през 15 в. в пещера. Разрушен от бомбардировка през 1943 г.

·         Агиас Монис – Св. Обител. За манастира се споменава през 1614 г.

·         Агион Апостолон. Запазени са руини.

·         Агион Таксиархон – Св. Архангели

·         Алисос Апостоло Петро - Веригата на апостол Петър. Необитаем манастир, построен около 1400 г.

·         Калистрату

·         Пантократорос – Вседържител. Споменат в документи от 1650 г., днес в руини.

·         Панагиас - Св. Богородица. Основан 1358 г. в скална ниша.

·         Ипсилотерас и Калиграфон - Най-високия или На калиграфите. Манастирът е бил известен с ръкописите си.

Дотук с общата част. Сега да разкажа нещо за двата манастира, които посетихме с групата ми.

Манастирът Св. Стефан е най-богат сред манастирите на комплекса. Той е разположен на огромна скала, издигаща се над гр. Каламбака. Входът в манастира става по единствения пешеходен мост с дължина 8 м.

На каменната арка над входа в 1927 г. е открита по-рано зазидана плоча с надпис „6770 год. Йеремия”, което означава, че отшелник на име Йеремия е живял на тази скала още в 6770 г. от сътворението на света, т.е. в 1192 г. от рождество Христово. Предполага се, че този отшелник и други монаси са съградили тук няколко килии, цистерна за събиране на дъждовна вода и построили малък параклис на Св. Стефан. Основаването на самия манастир се отнася към края на XIV в. Той бил построен от Антоний Катакузинос (племенник на Симеон Урош, синът на когото бил един от основателите на Великия Метеор, Йоасаф) и Филотей Сиатински, чиито образи са запечатани в малката църква на територията на манастира. В 1545 г. Константинополският патриарх Йеремия I обявил манастира за ставропигиален и го извадил от юрисдикцията на съответната епархия. Дълги години манастирът бил щедро даряван от управляващите в Румъния. По време на турското робство обителта водела просветителска дейност; с манастирски средства било построено училище в близкия гр. Каламбака.

В 1798 г. е съградена църквата Св. Харалампий — католикон на манастира. Църквата в по-голямата си част не е зографисана, иконостасът е дърворезбован и украсен с позлатен кръст.

В края на XIX е. в обителта живеели 31 монаси, но към 1960 г. манастирът почти опустял и в 1961 г. е преобразуван в женски, и днес процъфтява.

Манастирската трапезария, построена в 1857 г., се използва за излагане на манастирски реликви, към най-ценните от които се относят: дискос с потир (1631 г.); множество преносими икони от XVII—XVIII в.; ръкопис на Божествена литургия от 1404 г., написана от един от основателите на манастира.

Манастирът развива голяма просветителска работа в областта на възраждането на византийската музика, води обучение по иконография. (авторско видео)

Манастирът Преображение Господне, известен и като Великият Метеор, е най-големият от 7-те запазени до наши дни и от 6-те действащи православни манастири на Метеора. Разположен е върху най-високата (613 м. н.в.) и най-голяма по площ метеорска отвесна скала (6 ха), северозападно от манастира Варлаам и северно от Св. Никола Анапавса. От страната на изкачване височината е 215 м и 115 стъпала водят до входа на манастира. До 1923 г. изкачването се е извършвало с помощта на въжени стълби или мрежа, изтегляна с макара от върха.

Манастирът е основан е около 1340 г. от Св. Атанасий Метеорски и преподобни Йоасаф Метеорит, които събират множество последователи и построяват първия храм и монашески сгради.

В средата на XVI в. манастирът става независим благодарение на константинополския патриарх Еремий I. През този период започва нов разцвет, свързан с управлението на игумен Симеон, който разширява манастирския католикон, и построява множество други манастирски постройки. В продължение на 600-годишното си съществуване Великият метеор е подлаган на множество нападения и грабежи, а през 1633 г. манастирът е почти напълно унищожен от пожар.

Когато през XV–XVI в. монашеската република в Метеора се разраства, неин глава става игумена на Великия Метеор, а манастирът става главна монашеска обител и до днес има първостепенно значение сред метеорските манастири.

Централният храм (католикон) на манастира е посветен на Преображение Господне. Понастоящем е с дължина 42 м и височина 24 м. Изградена е във формата на кръст със сложен дванадесетостранен купол, висок 24 м. Католиконът се състои от неф, олтар, нартекс и външен нартекс. Олтарната част, която първоначално е била целия храм, също е кръстокуполен храм, изгубил притвора си при разширението на църквата. Първоначалната църква е издигната през 1382 г. от основателя на манастира Св. Атанасий Метеорски и довършена през 1388 г. от Йоасаф Метеорит.

Първият храм е зографисан през ноември 1484 г. Впоследствие църквата се преустройва и разширява през 1552 г. по времето на игумена Симеон. Деспотския трон е дървен, с флорална декорация и е изработен през 1617 г. Позлатения дърворезбован иконостас на католикона, с изящни зооморфни и флорални мотиви, е изработен през 1791 г. по времето на игумена Партений.

Нартексът е деветкуполен и се поддържа от четири колони. В дъното му се намират мощите на основателите на манастира. Външният нартекс е широк, с по-малко стенописи и вградени керамични чинии в стените. Запазен е надпис за последното голямо разширение на храма през 1544-5 г. Сега целият храм е изографисан и макар, че мненията на специалистите не съвпадат напълно, преобладава мнението, че стенописите в централния храм от 1552 г. са дело на прочутия зограф Теофан Критски.

Освен католикона, на територията на манастира има още три по-малки църкви : Св. Йоан Кръстител, построена през ХVІ в., с дърворезбован иконостас и стенописи; Св. Св. Константин и Елена, построена през 1789 г. и Св. Атанасий, която се намира до входа на манастира.

В манастира е запазена монашеската трапезария - дълга 35 и широка 12 м, построена през 1557 г. по време на игумена Симеон, която понастоящем е превърната в музей. Зад трапезарията се намира манастирската болница.

Освен тези два, които разгледахме подробно, видяхме още десетина отвън пътьом. Направихме доста снимки и на панорамата, която се открива от скалите. Особено ми хареса една от скалите; имаше форма на човешка глава, с маска на очите и торба на гърба; същински крадец! Снимах и синкавия силует на планината Пинд, след което потеглихме обратно. По пътя към Паралия Катерини, в отсечката между Катерини и Паралия, видях отдясно на автобуса една църква. Голяма работа, ще кажете вероятно вие, но тя беше не само впечатляваща с размерите си, а и с прекрасна архитектура. Тя беше най-красивата, която видях тези дни в Гърция. Естествено, аз отидох до прозореца да направя снимки, с което си навлякох гнева на шофьора и няколко туристи; неговия – защото е забранено да се стои прав по време на път, а техния – защото им пречех на гледката. Но това не ме спря – аз съм маниак на тема снимки и това често ми е докарвало грижи на главата, както ще ви разкажа и по-нататък, след Гърция. Успях да направя своите снимки на църквата Св.Георги в с.Перистаси. След като се прибрахме в хотела имахме време за плаж, пазар, душ и вечеря. Бяхме изминали 2х170 км и бе доста горещо, така че денят бе изморителен.

Тук искам да спомена любимците на нашия домакин – собственикът на хотела. Той имаше малко кученце и папагал в клетка; и двете душички си имаха коронни номера. Кученцето отива до краката на някой турист и започва да се умилква като котка, докато не му обърнеш внимание; гледа те с един толкова тъжен и нещастен поглед, че да ти скъса сърцето направо. Когато ти домилее и го повикаш, то обръща гръб, вирва опашка и демонстративно се оттегля от субекта, вдигнал толкова шум. Разбира се, това е придружено с много смях от страна на „публиката”. Папагалът е ара, а не от говорещите, но все пак стопанинът му го е научил на 1 дума. Може да е една, но е много важна. Наобикалят го хора, всеки го закача, иска от него да изкрещи нещо. Той пази приличие за около 4-5 мин., след което те поглежда с малките си очички, отваря клюн и изграква отчетливо „юро” („евро” на английски). Това, разбира се, е съпроводено с още повече смях и все ще се намери щедър турист, който да му пусне някоя монета в дъното на клетката. Така „открихме” как папагалът подпомага семейния бизнес; изкарва си прехраната поне. Да бяха всички любимци като него!

Последният ни ден в Гърция. Закусваме, товарим багажа и потегляме на север, после на запад. Чакат ни 61 км до следващата спирка.

Вергина е село в Република Гърция, част от дем Бер на област Централна Македония.

Селото е разположено в Солунското поле на десния бряг на р. Бистрица (Алиакмонас), в подножието на планината Шапка на 75 км югозападно от Солун и на 10 км югоизточно от Бер. Вергина е наречено на името на легендарна македонска царица на Бероя, по предложение на Берския митрополит.

При археологически разкопки в края на трийсетте години на 20 в. край Вергина е локализирана първата столица на антична Македония - Еге. През 1977 г. във Вергина след археологически разкопки, водени от гръцкия археолог Манолис Андроникос, е открит гроб, за който се смята, че e на бащата на Александър Македонски - Филип II Македонски. На същото място е намерен античният македонски символ - шестнадесетлъчево слънце, известно като Звездата от Вергина.

Археолозите се заинтересували от хълмовете около Вергина през 1850-те. Смятали, че Егей е в близост и знаели, че хълмовете са надгробни могили. Разкопките започнали през 1861 г. от френския археолог Leon Heuzey, спонсориран от император Наполеон III. Части на голяма сграда, която се смята за един от дворците на Антигон III Досон (263-221), частично разрушена от пожар, са били открити в близост до Палатица, която запазила спомена за дворец с днешното си име. Въпреки това, разкопките трябвало да бъдат прекратени, поради риск от малария. Ръководителят на разкопките предположил, че това е било мястото на древния град Вала. Мнение, което доминирало до 1976 г. Последните разкопки са датирали двореца от царуването на Филип II.

През 1937 г. Университетът в Солун възобновява разкопките. Били открити още руини на древния дворец, но разкопките са изоставени при избухването на войната с Италия през 1940 г. След войната се възобновяват разкопките, а през 1950-те и 1960-те години остатъкът от кралската столица е разкрит, включително театърът, в който Филип II е убит на сватбата на дъщеря си Клеопатра с крал Александър от Епир.

Гръцкият археолог Манолис Андроникос се убедил, че хълмът, наречен Голямата Могила, крие гробниците на македонските царе. През 1977 г. Андроникос предприел шест-седмични разкопки в Голямата могила и открил четири погребални камери, които той идентифицирал като неоткрити досега гробници. Още три са намерени през 1980 г. Разкопките продължили и през 1980-те и 1990-те години. Андроникос твърди, че това са погребенията на царете на Македония, включително и гробницата на Филип II, бащата на Александър Велики (гробница II). Андроникос твърди, че друга гробница (гробница III) е на Александър IV Македонски, син на Александър Велики и Роксана.

Тази гледна точка се оспорва от някои археолози. Изследванията на Eugene N. Borza, с използване конструкцията на тавана на гробница II; включването на система за измерване на теглото, въведена от Александър Велики за златните предмети, в гробницата; азиатските теми по фризове в гробницата; и откриването на скиптър, подобен на открит върху монети, сечени при царуването на Александър, както и изследвания, които използват антропологични данни,  показват, че тази гробница принадлежи на полу-брат на Александър, Филип III Аридей и съпругата му Адея. Вместо това, според Borza, гробница I, известна още като гробница на Персефона, може да съдържа останките на Филип II и неговото семейство. Ако тази теория е вярна, тогава златните оръжия и царски предмети, намерени в гробница II може да са принадлежали на Александър Велики.

От друга страна, научните изследвания от 2010 г. показват, че гробница II не може да принадлежи на Филип III Аридей и съпругата му. Това изследване, въз основа на подробно проучване на скелетите, подкрепя Андроникос и поддържа асиметрията на лицето, причинено от евентуална травма на черепа на мъж, доказателство, което съответства с историята на Филип II. Освен това, следващи открития в некропола предлагат алтернативни места за гробница  на Аридей и Адея, въпреки че доказателства  за това твърдение все още предстои да се открият.

През март 2014 г., още пет кралски гробници са открити във Вергина, вероятно принадлежащи на Александър I Македонски и неговото семейство или на семейството на Касандър Македонски.

Музеят, който е открит през 1993 г., е построен по такъв начин, че да се опазят гробниците, показва артефакти и гробницата такава, каквато е била преди разкопките. Вътре в музея има четири гробници и един малък храм, хероон, построен като храм за голямата гробница на Филип II Македонски . Двата най-важни гроба не са били ограбени и съдържат основните съкровища на музея. Гробница II на Филип II, бащата на Александър, има две зали. Основната зала съдържала мраморен саркофаг и в него бил ларнаксът, изработен от 24-каратово злато и тежащ 11 кг . Вътре в златния ларнакс са намерени костите на мъртвия и златен венец от 313 дъбови листа и 68 жълъда, с тегло 717 гр . В залата също са открити пищни предмети от злато и слонова кост на мъртвия, богато резбовано погребално легло,  на което той е бил поставен и по-късно изгорен, и сребърни прибори за погребалния ритуал. В преддверието е имало и друг саркофаг с друг по-малък златен ларнакс , съдържащ костите на жена, увита в златисто-пурпурна дреха със златна диадема, украсена с цветя и емайл. Имало още едно, частично разрушено от пожар, погребално легло и върху него златен венец, представляващ листа и цветове от мирта. Над дорийския вход на гробницата има стенопис с дължина 5,60 м, който представя ловна сцена.

През 1978 г. друго погребение (гробница  III) е било открито близо до гробницата на Филип, което принадлежи на Александър IV Македонски, син на Александър Велики. То е малко по-малко от предходното и също не било ограбено. По същия начин е разделено на две части, но само основното помещение съдържа кремирано тяло. Върху каменен постамент е открит сребърен съд, който съдържал костите и върху него златен дъбов венец. Имало също прибори и оръжия. Тесен фриз с надбягване с колесници украсявал стените на гробницата.

Установено било, че другите две гробници са ограбени. Гробница I или гробницата на Персефона била открита през 1977 г. и въпреки че тя не съдържала ценни предмети, върху стените ú е открит прекрасен стенопис, показващ отвличането на Персефона от Хадес. Другата гробница, открита през 1980 г., е силно повредена и може да е съдържала ценни съкровища. За това се съди по впечатляващия вход с четири дорийски колони. Тя е построена през 4 в.пр.н.е. и археолозите смятат, че гробницата е принадлежала на Антигон II Гонат.

Звездата от Вергина е символ, който представлява стилизирана звезда със шестнадесет лъча. Открита е при археологически разкопки в околностите на с. Вергина, изобразена върху златния ларнакс, намерен от проф. Манолис Андроникос през 1977 г. в царска гробница от времето на Антична Македония.

Проф. Андроникос разчита символа като звезда, като преливаща звезда или като преливащо слънце. Той предполага, че ларнаксът се появява по времето на Филип II Македонски, бащата на Александър Велики, макар че други историци предполагат, че гробницата всъщност принадлежи на по-късен македонски владетел, Филип III Аридей. Златният ларнакс е изложен в археологическия музей на Вергина, много близо до мястото, където е намерен.

След като сме посетили музея, разгледали гробниците с техните съкровища и фрески, обиколили сме селото, купили сувенири и направили снимки, качваме се в автобуса и потегляме. До следващата спирка имаме още 61 км на северозапад.

Во̀ден (на гръцки: Едеса) е един от най-красивите градове в Северна Гърция (Егейска Македония), разположен на около 90 км западно от Солун, главен град на дем Воден. Името си дължи на богатството си на вода, водопади и зеленина. Античното име на града изчезва през Средновековието и е възстановено през 1923 г. Градът е разположен на р. Водас.

Във Воден са намерени останки от медната ера. През 5 - 7 в. пр.н.е. под акропола, на който е построен днешния град, е разположен долният град. До днес са запазени останки на акропола, а в долния град крепостни стени (5 м височина) и каменни колони. Особено интересна е южната кула. Античното име на града е Едеса. През Едеса минава северното разклонение на древния път, наречен през римско време Виа Егнация. Част е от Македонското царство, а след това е присъединен към Римската империя и влиза в провинция Македония. От управлението на Октавиан Август до 250 г. в Едеса има монетен двор - един от деветте в Римска Македония. След 168 г. римският град Едеса процъфтява. Каменни надписи документират, че в града има дворец на градския съвет, гимназия, храмове на Зевс, Дионисий и богинята Ма. Тук се намират статуи на Артемида и Сабазий. През втората половина на 3 в. градът е нападан от готите. След разделянето на Римската империя на две в края на 4 в. Воден попада в границите на Източната Римска империя и е част от екзархата на Македония и Илирия. В края на 6 в. започва преселването на жителите на долния град на днешното място в стария акропол.

През 9-10 в. Воден попада в границите на Първото българско царство по времето на Симеон Велики. Допуска се, че след падането на Североизточна България под византийска власт в края на 10 в., Давид е резидирал в Преспа, Мойсей в Струмица, Аарон в Средец, а Самуил във Воден. Единственият по това време достъпен път към тогавашната вътрешна област на България (Битоля, Прилеп, Охрид) е през Воден към Острово- Лерин- Битоля (днес там минава жп-линията Солун – Скопие). През 1001 г. Василий II обсажда Воден, отбраняван от Драгшан, който категорично отказва да се предаде. Градът обаче е превзет, а Драгшан е отведен в Солун, но успява да избяга от там и да върне Воден на България.

След Самуиловата смърт, при Гаврил Радомир, Воден е отново превзет (9 април 1015 г.), а Драгшан убит чрез набиване на кол. Българските сили, предвождани от кавхан Дометиан, са разбити от Василий II в Солунското поле. Част от местните българи са изселени в Беломорието, а на тяхно място са настанени ромеи, така наречените кондарати. След завладяването на Първото българско царство Воден е присъединен към Охридската архиепископия, в лоното на която остава до закриването ú през 1767 г., след което става част от Цариградската патриаршия. В 1342 г. е присъединен към Душановото царство, от 1355 г. е отново византийски, а през 1382 г. е завладян от турците и попада в Османската империя.

Българо-гръцкият църковен въпрос се появява във Воден в 1863 г. Митрополит Никодимос Воденски, за да противодейства на проекзархийското и на униатското движение в Енидже Вардар, допускал в църквите да се чете на български и дори самият той понякога водел проповедите си на местен български диалект. В 1868 г. с пряката подкрепа на местния благодетел Георги Гогов в града е открито българско училище по взаимната метода.

Тук в бившата българска църква Успение на Св. Богородица, днес известна като старата митрополия, в 1991 г. при ремонтни работи е открит известният Воденски надпис, създаването на който историци като Пламен Павлов и Божидар Димитров отнасят към времето на църковните борби на местните българи с фанариотете в ХIХ в.

При избухването на Балканската война в 1912 г. 36 души от Воден са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

По време на войната във Воден влизат гръцки части, а след Междусъюзническата война в 1913 г. градът остава в Гърция. Българската църковна община и читалище във Воден са закрити. Главният български учител Гр. Попатанасов е арестуван от новите гръцки власти, а екзархийският училищен инспектор Христо Нейков е прогонен. След войната и особено след Първата световна война част от българско население на Воден се изселва в България. През 20-те години се изселва и мюсюлманското население на града и на негово място са заселени гърци бежанци.

През Втората световна война Воден е в германската окупационна зона и в него е образувано подразделение на Централния българомакедонски комитет.

След последвалата Гражданска война в Гърция отново големи маси българско население емигрират в България, Югославия, както и в САЩ, Канада и Австралия.

От Воден са родом български революционери и дейци на борбата за църковна независимост, гръцки учени и общественици, както и комунистически партизани.

Преди ХIV в., на върха на платото в Едеса имало… езеро. В края на века то преляло и дало началото на реките и на водопадите. За жителите на града те били много повече от живописен детайл, който носи прохлада през лятото и осигурява влага на буйната зеленина наоколо. Те използвали водата за мелници и фабрики. Едеса станал жизнен индустриален център, който носел прозвището “Манчестър на Изтока” до началото на германската окупация от 1941 г.

Водопадът Каронос е най-големият и най-посещаваният в Едеса. Градската община го е опасала със стълби, пътеки, амфитеатрални пейки и художествено осветление. Вечерно време някой буквално „врътва кранчето” на Каронос и водопадът се стопява до една трета от дневния си дебит. (авторско видео)

Когато отидете при водопада в ранна утрин и застанете на пътеката между водата и скалата, ви чака незабравима гледка. Лъчите на изгряващото слънце проблясват иззад водната стена и превръщат всяка капка в блестящо зрънце, светещо с цветовете на дъгата.

Потоците, които прекосяват целия град, превръщат Едеса в по-малък вариант на Амстердам. Това е град на пешеходци и велосипедисти, на ниски къщи с градини край реките и на романтични мостове, които ги пресичат.

Водното богатство в центъра на града е обединено под името Музей на водата (вход свободен). Има панорамен асансьор, който извежда високо горе, където освен панорама към града (в едната посока) и околностите му (в противоположната), се вижда и езерото, от което „започва всичко”. След като сме разгледали „музея”, качили сме се в асансьора, огледали сме всички посоки и панорами, направили сме снимки за чудо и приказ, разгледали сме централната част и купили сувенири, за последен път, е време за обяд.

Хапваме по един гироз със цацики (страхотно гастрономическо удоволствие) и се насочваме към автобуса. Тръгваме към София, от нея ни делят над 390 км. Имаме достатъчно време за размисъл, сън и равносметка. Моята изглежда така:

период	бюджет-лв	дистанция-км	снимки-бр.
02.07.- 04.07.2010	400	1300	248

Освен тези сухи цифри, открих родното място на „съпокровителите на Европа”; гробниците на император Галерий и Св.Димитър; къде са били затваряни, изтезавани и убивани борци за Българската Свобода; къде е живял Бонифаций Монфератски; но най-важното ми откритие бе къде живее Бог. Ако и вие искате да ги видите, влезте в галерията.

Един ден трябва да се върна; искам да видя още Атина, п-в Пелопонес, Йонийските острови и т.н. До нови срещи, читатели!