Спомен

Отиде си. И ме забрави.

Покри със рани моето сърце.

Не те питам защо ме ти остави,

а гледам за последно твоето лице.

Взе си вещите, хвърли поглед сетен

към мястото, което от векове

деляхме с тебе двама, сетне

ме погледна, „сбогом“ каза и ... това бе.

Седя самотна в любимата ти стая

и чакам неизвестно ми какво,

часове минават, камината догаря,

а мъката дълбае ме като с длето.

Навън е тъмно, мракът ми напомня

искри угаснали на твоята любов.

Къде сгреших – не мога да си спомня

и защо изгубих те, моя любов?

Наистина я чувствам, чувствам болката,

за която ти не подозираш,

онази силната, непреодолимата,

която не познаваш, но презираш.

Седя така, до милата камина

и се радвам на онази топлина,

която без причина видима ми ти отказа,

защото, може би, недостойна за теб се оказах.

Седя... и в сивкав мрак потънала,

очаквам със надежда утринта,

защото, мисля си, ще съм те върнала,

но не – и утринта заварва ме посърнала.

Отиде си. И ме забрави.

Покри със рани моето сърце.

Не те питам защо ме ти остави

и не гледам вече твоето лице.

Монтана                                 2001 г. http://vbox7.com/play:6475f7d6