Тишина. И мрак. И пустота.
Седя сама. Чакам любовта.
Търся щастието, късмет
очаквам да намеря, но кога?
Като красиви пожелания
от поздрав за рожден ден -
най-искрените желания
за най-щастливия ми ден.
Но неизвестно е кога
най-сетне ще настъпи той.
Седя и чакам вече дълго време
и живота си нося като бреме.
Докога, се питам, докога?
Ще мога ли да издържа
още ден, а после още два?
Докога ще продължавам все така?
Животът си тече като река;
днес е тиха и спокойна, утре
буйна и аз се давя вътре
Давя се... и пак, и пак, и пак...
Животе мой – ти си глупак:
нито ме научи да плувам,
нито в такт да танцувам;
а по цели нощи будувам,
за любов гореща жадувам.
А знаеш ли най-лошо кое е?
Че тя вече беше при мене,
като птица, уморена от дългия път
на рамото кацна, но завидя ми светът
и тълпата песен страшна запя,
та тя да свие гнездо не успя.
И премръзнала, гладна и жадна
отлетя, но крило счупи и падна.
Опита се отново да полети,
но болката силна я победи.
Тя полежа, поплака, заглъхна
гласът й нежен, после издъхна.
А аз пак я чакам – ще дойде ли
птичката мила, ще кацне ли
на рамото ми, както преди
или „надежда всяка тук остави”?
Искам я. Търся я. Гоня я.
Желая, мечтая, копнея.
Навред е тишина и мрак, и пустота.
А аз седя сама и чакам любовта.
София, 17.02.2014 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар