Жадувано момче

Затаила дъх, крача към ръба на урвата дива,

а тя ме примамва като златния клас на пшеничена нива

и ме ласкае, и шепне ли шепне омайно моето име -

аз приближавам, сърцето замира и я приканвам – зови ме, зови ме.

Унесена, така вървя към бездната, към пустошта

и се питам де е спасението от нетърпимата тази самота,

а мрака ме вика, жадува, зове ме,

но не съм готова да хвърля тежкото бреме.

Продължавам. Мракът става все по-гъст, по-хладен,

страхът избледнява, сърди се, мръщи се, сякаш предаден.

Аз все вървя, вървя така по пътя прашен

и без колебание отивам към дола страшен.

Ето я, стигнах при пропастта ужасна,

гледам я, гледам – но тя е прекрасна!

Оглеждам се, нека за последно видя света около мен,

който от години държи ме в своя плен.

Навсякъде е мрак и студ, и пустота,

аз смело пристъпвам, заспива мисълта,

но там, в далечината, съзирам светлина

и спирам внезапно. От'де идва тази топлина?

И там, на хоризонта, виждам звезда ярка,

която неспирно излъчва омая жарка.

В миг един звездата човешки проговаря

и на моите въпроси нежно отговаря.

Монтана                                       15.01.2002 г. http://vbox7.com/play:6475f7d6