7. Двойникът

7.      Двойникът

На сутринта Алекс пропусна закуската като само даде някои нареждания и бързо излезе. Заръча на Мони и на баба си да не отварят на никого, освен на него, да не излизат и да не се задържат пред прозорците. Не беше минал и час, когато двете чуха кола да спира до къщата; погледнаха предпазливо кой е и бабата отвори. Беше Алекс. Попита за момичето, но докато баба му успя да каже, че е в стаята му, Мони се появи. Не се хвърли на врата му, защото се чувстваше неудобно от възрастната жена. Предложи му да поговорят насаме в стаята му, но той отвърна, че няма време; спешно трябва да тръгват, имало развитие по техния проблем;

-          Ще ти обясня по пътя. – каза кратко. – Да тръгваме!

-          Само да си взема чантата – Мони се затича към стаята му. После се качи в колата и тръгнаха. Каза ú да си сложи колана, защото щял да „настъпи газта”. След няколко минути по възможно най-невинния начин Мони попита защо не е с пежото и чия е тази кола.

-          Пежото се развали по пътя; наложи се да го оставя в сервиза. От там ми дадоха тази кола за времето, необходимо за ремонта на моята. – каза той и се усмихна бегло.

Мони не разбра защо, но от тази усмивка я побиха тръпки. След известно време телефонът му иззвъня; Мони погледна към него с крайчеца на окото си.

-          Да. Не. Пътуваме натам, скоро ще бъдем на мястото.

В главата ú се завъртяха разни мисли: какво да направи, да каже ли, че знае или да се прави на толкова глупава сякаш нищо не подозира. Какъв беше този мъж, какво искаше от нея, защо се преструваше на Алекс и защо, по дяволите, толкова много приличаше на него? Отчаяно искаше да разбере какво всъщност ставаше, но как? Реши да си опита късмета. „Все пак веднъж се живее и веднъж ще се мре. Ако е ударил нейният час може би нищо не губеше, ако се пробва.” Преглътна и каза:

-          Къде ме водиш? Какво искаш от мен? И защо се преструваш на Алекс?

-          Където ми е наредено; не е нищо лично; просто използвам предимството, което имам.

-          Но защо го имаш?

-          Никакви въпроси повече.  – отсече той. – Не си прави труда, повече няма да чуеш и дума. Всичко ще се изясни, щом стигнем до местоназначението ти.

Тя се замисли. Бяха като две капки вода – този тип и милият ú Алекс, но този беше студен като камък, говореше насечено, рязко, имаше нещо в погледа му, което можеше да смрази кръвта на човек, за телефона и колата няма смисъл даже да се говори... Запита се на ум как е могла да се върже и да тръгне доброволно с този тип. Но вече беше късно да съжалява. Наоколо се виждаха някакви сгради, подобни на складове. Пристигнаха. Той спря, угаси двигателя и изръмжа:

-          Слизай!

Имаше няколко коли и един огромен джип на мястото. Слязоха от колата и той я задърпа към един от складовете. Вътре имаше разни странни машини; доста време отне на Мони да проумее що за сграда е това. Не, не беше никакъв склад, това беше хангар; хангар за малък стопански самолет, който в момента беше някъде навън.

Междувременно беше завалял проливен дъжд и изобщо не се чуваше какво се говореше в

хангара. Мони виждаше различни мъже, които си шушукаха нещо на групички. Опита се да се концентрира върху разказа на Алекс – Чарлз Робъртс, Майкъл Робъртс и неговите главорези, Пийт... Чудеше се кой е Садиста, но най-вече я вълнуваше двойникът на Алекс.

-          Донесе ли това, което ти поръчах? – гласът беше на подобие на човек, с разкривена

физиономия и голяма гърбица; гласът беше дразнещо дрезгав и хриплив, очите – малки и жестоки, сякаш да потвърдят прякора на гледащия с тях. „Това трябва да е той” – помисли си Мони.

-          Секунда – отвърна двойникът и грабна чантата от ръцете на момичето. Извади телефона и

набра някакъв номер. Сърцето на Мони спря.

-          Да, малката ми? – Алекс беше изненадан, че тя му звъни.

-          Ако искаш да я видиш отново, ела след час при хангара до Сънсет Роуд. И се постарай да си

сам, в противен случай не носим отговорност за състоянието на „малката ти”.

-          Копеле гадно, ако я пипнеш с пръст ще....

-          Знам, знам... Мога да си представя какво ме очаква. Но това е само в твоята глава, нали? Сам. Имаш 1 час.

-          Добра работа, момчето ми! Всичко върви по план. Тук си имаме още гости; би ли довел

нашата скъпа госпожица да се присъедини, моля те?

Двойникът задърпа Мони към групата мъже. Бяха наредени в полукръг; в средата му имаше нещо на пода; беше чувал и мърдаше. Мони извърна лице настрани, за да не види какво имаше там; не очакваше нищо хубаво. Но я принудиха да гледа. Един от гардовете махна чувала и там се показа мъж, застанал на колене, с вързани отзад ръце и превръзка на очите. Махнаха я. Беше Пийт. Мони ахна леко от изумление. Значи или той не беше предател, или те вече нямаха нужда от него. Предположи, че скоро ще разбере.

-          Пийт, съкровище, това ли е момичето, което те видя през прозореца в дома на Алекс? – тук Мони не се стърпя и го изгледа свирепо:

-          Ах, ти, гадино такава! А Алекс те имаше за най-добър приятел. – ако не я държаха гардовете на Садиста, вероятно щеше да му издере лицето. Пийт кимна без да вдига поглед от пода.

-          Не те чувам, Пийт, съкровище! Това ли е тя? Да или не? – Робъртс-младши започна да губи търпение.

-          Да, това е момичето. – отговори Пийт, високо и ясно. Гардовете го развързаха по знак на шефа.

-          Благодаря ти, миличък! Помощта ти бе безценна. Матю, ще изпратиш ли скъпия ни гост? Вярвам, че има доста работа.

-          С удоволствие – отвърна двойникът на Алекс. Приближи се до Пийт, посочи с едната си ръка напред, към изхода на хангара, сякаш го упътваше къде да върви, а другата прекара зад него, сякаш го прегръщаше през кръста. Чу се само „ъ” и той се простря на пода. Очите на Мони се разшириха от ужас. Матю избърса ножа си в ризата на Пийт и го прибра.

-          Веднага почистете тази бъркотия! – нареди Робъртс на гардовете си.

-          Да, шефе.

назад  напред