2.
Хайде у нас!
В уречения ден Мони отиде в парка –
познатия сценарий: музика в ушите, обиколки по алеите, само че сега не бяха
безцелни – тя търсеше Алекс и/или Бруно. Не ги намери, затова се насочи към
онази същата пейка, само че тя беше заета. Тъй като не искаше компания, седна
на най-близката до нея, която бе свободна. Облегна се назад и притвори очи,
наслаждавайки се на чудесния майски ден. Онова, което я върна в
действителността беше голяма, мека, влажна муцунка, която се търкаше о ръцете
ú. Тя се зарадва много на Бруно, хвана главата му с двете си ръце и я разтърси
леко наляво и надясно, като се смееше и му говореше ласкаво. След 2-3 минути се
появи и Алекс.
-
Здравей!
– той ú подаде ръка с усмивка.
-
Привет!
– отвърна на поздрава му тя и продължи да играе с кучето.
-
Искаш
ли кафе? Мога да купя от фургона ей там. – предложението бе подплатено с
искреност и гарнирано с още една от очарователните му усмивки; „явно разполага
с голям арсенал от тях” – мислеше си тя.
-
Не,
благодаря. Пия само 2 кафета на ден – първото със закуската, а второто – към 16
ч. Сега едва минава 14 ч., така че е рано за кафето ми.
-
Жалко.
Исках да те почерпя, а ударих на камък в първите 5 минути. Кофти среща ще се
окаже.
-
Добре,
виж. Казах, че няма да пия кафе, нали? Ако много искаш да ме черпиш, има и
други напитки за целта. Например ...
-
Да,
много искам, разбира се. Извинявай, май не беше свършила, нали?...
-
Не.
Извинението се приема.
-
Нещо
алкохолно ли ти се пие? Не е проблем да...
-
Отново
ме прекъсна. Щях да кажа сок, студен, нека е ананас, ако има, ако ли пък не –
тогава ягода с банан. И още нещо – това е, за да ти докажа, че това нещо тук и
сега изобщо не е среща, поне не в романтичния смисъл. – тя поруменя леко, което
не му убягна.
-
Сок.
Разбира се. Колко съм глупав да си помисля, че момиче като теб ще пие алкохол в
2 ч. следобяд. Ананас. Веднага отивам; да е студен; дано да има от него. А за
срещата – разбира се, че не е среща. – този коментар я озадачи малко, чудеше се
накъде биеше.
-
Ако
беше среща нямаше да ти предлагам кафе от фургон или сок от машина. Щеше да
пиеш мохито на удобно сепаре край някое пиано, а не... това тук. Изобщо не ти
подхожда тази плебейска обстановка.
-
Напротив,
не ми подхожда тузарската обстановка, която описа току-що, и нямам нищо против
сок от машина, вечер дори пия наливна бира... Но и описанието ти си го бива:
мохито в пиано бар. Браво на теб, имаш въображение.
Tой отиде до фургона и се върна след минути
с едно дълго кафе и студен ананас. Тя отпи с блаженство, беше доста горещо и
сянката бе силно намаляла.
Те пиеха с наслада без да говорят, но
затова пък се изучаваха един друг много внимателно. Щом някой забележеше, че
другия го гледа, се втренчваше встрани, сякаш нещата не бяха ясни. Това
продължи докато кафето и сока не свършиха. После тя отново се заигра с Бруно,
който само това и чакаше, тъй като по време на пиенето му беше доскучало до
смърт. И Мони, и Алекс имаха към другия един и същ въпрос, който не смееха да
зададат. По едно време Алекс попита дали винаги толкова много е обичала кучета
и дали има свое. Тя каза, че е имала, но умряло от старост. Бяха прекарали над
15 години заедно, което в света на кучетата беше мнооооого време. Тя била
съкрушена от загубата, но не поискала
ново куче, защото била убедена, че нямало да обича горкото създание така, както
заслужавало; толкова, колкото първото си куче. При спомена за него очите ú се
насълзиха и гласът ú затрепери. Тя млъкна. Той изчака около минута тя да се
съвземе и ú повтори другия си въпрос. Тя каза:
-
Това
е по-дълга история. В момента не ми е до нея; не искам да си развалям хубавия
ден с тъжни спомени.
-
Толкова
ли е тежко? Ако ще се почувстваш зле, недей да ми разказваш, въпреки че много
ми се иска да чуя точно тази история. – тя въздъхна, после пое дълбоко глътка
въздух:
-
Добре.
Слушай. Преди години в една безлюдна уличка една глутница подивяли от глад и
студ (беше ноември) кучета ме нападна. Захапаха ме за двата крака. – и тя му
разказа цялата история, а той слушаше като хипнотизиран, попиваше всяка дума и
не изпускаше от очи лицето ú, докато говореше. Накрая тя му показа краката си и
къде точно я бяха ухапали. Той гледаше перфектните крака, без намек за
драскотина, да не говорим пък за белези и започваше да се пита дали е истина
историята с глутницата. Тя проследи погледа му и се досети какво го мъчи.
-
Имаш
предвид белезите – това ли те притеснява? Че нямам белези от такова страховито
нападение? Нали ти казах за ботушите? Ухапаха ме тук и тук – тя показа десния
прасец и левия глезен – но тук имах своите ботуши, които поеха върху себе си
острите зъби. – той заекна, сети се за този детайл и се издразни на себе си, че
си бе позволил да се усъмни в думите ú. Междувременно денят напредваше. Той
погледна часовника си и каза, че било време за второто ú кафе. Предложи ú да го
изпият заедно:
-
Само
че не този фургонски боклук. Аз се прекарах, но няма да допусна ти да пиеш това
неизвестно чудо на човешкия гений.
-
Тогава?
– попита тя като не разбираше накъде бие той.
-
Отиваме
у нас. Там ще ти направя истинско кафе.
-
А,
не! Забрави! Няма начин. За каква ме имаш, ти изобщо....
-
Чакай
малко! Ти за какъв ме имаш? Какво си помисли, че искам да правя нещо с теб ли?
Остави ме поне да довърша, после отговаряй. И що за реакция беше това твоето? –
той прозвуча по-рязко, отколкото бе искал и само след миг вече съжаляваше за
думите си. Особено като видя стреснатото ú изражение... Как му се искаше да
върне времето назад, допреди 40 секунди.
-
Мисля,
че не е добра идея да пия кафе у вас. По-добре да си вървя. – докато казваше
това си взе чантичката, прибра в нея mp3-плейъра, обърна се към него и каза с половин уста „чао!”
-
Чакай!
Аз и голямата ми уста. Не си тръгвай, моля те. Извинявай! Остани, не исках да
те изплаша, нито да те обидя... аз... не знам какво ми стана. Обикновено не се
държа така, ако искаш ще те запозная с мои приятели и те ще ти потвърдят думите
ми...
-
Не се
и съмнявам. Приятелите са за това. Но защо мислиш, че ме интересува как се
държиш по принцип и как ще те оправдават аверчетата ти? – тросна се тя;
отговорът ú бе студен и саркастичен. Хвърли последен поглед към пейката, да не
е забравила нещо и си тръгна. Той постоя там една минута, после тръгна също.
-
Ела с
мен, моля те! Дай ми шанс да се извиня и да поправя грозното впечатление, което
оставих у теб и за което сам съм си виновен, естествено. – беше я хванал за
ръката още, казвайки „ела с мен” и докато говореше я гледаше право в очите. Тя
се взря в тях за момент и помисли, че вижда искрено желание да иде с него и
разкаяние за поведението си. Въздъхна.
-
Да
вървим! Но дано да не е далече, че не ми се вози в автобус.
-
О,
не, съвсем близо е. Зад онзи блок там – той посочи с пръст. Отидоха.
-
Можеш
да разгледаш наоколо, докато направя кафето. Как го пиеш? – каза щом влязоха в
двора. Беше голяма къща, с пейка отпред, където щяха да седнат с кафето си;
имаше симпатично дворче и врата от ковано желязо към пътя – истинско
произведение на изкуството. Докато оглеждаше наоколо, му отвърна:
-
Дълго,
с мляко или сметана, без захар.
-
Дадено.
– чу се откъм кухнята. Той беше отворил прозореца, за да могат да се чуват.
-
С
кого живееш? – полюбопитства Мони.
-
Само
аз и Бруно сме.
-
В
такава голяма къща живееш сам и само кучето ти прави компания? Ами в дългите
зимни вечери то ли те топли? – пошегува се тя.
-
Тук
ме хвана на тясно! Съвсем сериозно – само двамата ергени сме.
-
Но не
ти ли става тъжно понякога? Сам в тази голяма къща? Цялата ли обитаваш или я
делиш с някого?
-
В
смисъл? Като къща-близнак ли имаш предвид; с два входа и различни семейства я
обитават?
-
Нещо
такова, да.
-
Не.
Къщата е самостоятелна, не я деля с никого.
-
Странен
случай е твоят. Аз не бих го понесла. Щях да си намеря съквартиранти, дори само
за компания. За кратко време бих се радвала на тишината и спокойствието, които
носи уединеният живот, но така за постоянно, бих се побъркала на втория-третия
месец. Не знам как издържаш.
-
Понякога
и аз се чудя. Но успявам с много дежурства; много работа и малко време за
почивка. Когато след 48-часова смяна най-сетне се прибера, повярвай ми,
благодарен съм, че съм сам. Ако е ден, дърпам тъмните завеси да затъмня и си
лягам. Спя като пребито куче поне цял ден, понякога и повече, зависи колко
натоварена е била смяната ми. Затова рядко излизам в отпуск, защото нямам какво
да правя и бих се побъркал от скука.
-
Но
нали имаш приятели? Не излизате ли заедно да се забавлявате?
-
Все
по-рядко вече. Те повечето са семейни или сериозно обвързани, имат си свой
личен живот, не ми е удобно да им се натрапвам, когато искат да прекарат време
с приятелките или съпругите си. Просто е.
-
А ти?
Нямаш приятелка, която да ти помага да разпускаш след работа, така ли? – не
искаше да го пита за това, но женското ú любопитство я победи.
-
Не е
ли очевидно? Ще си помисля, че интуицията ти спрямо хората е отслабнала от
преди 2 дни. – той се усмихна небрежно.
-
Може
би... – отговори му замислено, защото се бе вгледала в прозорец на втория етаж.
Там светеше лампа. Попита го дали му се случва да забравя светната лампа.
-
Не,
никога. Винаги проверявам по два пъти преди да напусна стаята. Поне досега не
ми се е случвало. Защо? – не получи отговор. Мони вече се катереше към
въпросния прозорец. Не беше трудно за момиче като нея; первазите бяха достатъчно широки и здрави, за да
стъпи върху тях, а и не бяха много високо разположени; пред прозорците имаше
метални решетки, които ú осигуряваха опора, за да продължава нагоре. Беше
стигнала до същия онзи прозорец и тъкмо се навеждаше, за да погледне през него
в стаята...
-
Не че
не съм впечатлен, че те виждам там горе, но дали е удобно да попитам какво
по-точно те отведе там? – чу се глас от долу. Отвори уста да му каже нещо и в
този миг погледът ú бе привлечен от една сянка; тя се шмугна бързо през вратата
на стаята в коридора; лампата още светеше. Чу се само: „ааааааааа” и тя загуби
опора под краката си. В единия момент надничаше в стаята от прозореца, в другия
вече летеше надолу от втория етаж.
-
Спокойно.
Всичко е наред. – кънтеше в ушите ú успоредно с внезапно нахлулата кръв в
главата; всички звуци се смесваха, сякаш мозъкът ú беше центрофуга за звуци,
излязла от контрол. Беше затворила очите си: даде си сметка, че не мърда, но е
в движение; беше във въздуха, но и усещаше приятната топлина от друго тяло до
себе си. Отвори очи и се огледа. Алекс я държеше в ръцете си и едва сега,
когато тя отвори очи, той се запъти към пейката и седна. Все още не я оставяше;
държеше я здраво в ръцете си, сякаш се опасяваше, че, ако я остави, тя може да
се счупи. Тя обаче нямаше нищо против точно в този миг, лежеше в ръцете му,
облегнала глава на гърдите му и се наслаждаваше на топлината, която излъчваше
тялото му и на спокойствието, което ú вливаше да слуша ритмичните удари на
сърцето му. След 2-3 минути така той попита:
-
Добре
ли си? Как се чувстваш? Искаш ли нещо? Ако искаш да извикам лекар да те
прегледа? – той звучеше по-притеснен сега, когато тя уж бе на себе си, но не
отговаряше на въпросите му и изглеждаше отнесена, сякаш само тялото ú бе в
ръцете му, а духът ú беше неизвестно къде.
-
Аз
видях... горе... там... там имаше... Видях... нещо.
-
Какво
видя? Какво нещо?
-
Аз...
не знам какво... имаше... сянка. Бързо премина пред прозореца и избяга. И...
лампата светеше, и...
-
Чакай,
какво? Можеш ли да си поемеш дъх, да си избистриш ума и да започнеш отначало?
Първо, какво стана там горе? И защо падна, след като се катериш доста добре,
очевидно?
-
Аз...
Чакай малко, сега ще си припомня всичко. – тя се замисли за миг, притвори очи и
си спомни:
-
Първо,
докато ти беше в кухнята и си говорехме, погледнах нагоре и видях, че в един
прозорец светеше лампа. Затова те попитах дали си сигурен, че не си забравил
включена лампа. Ти отговори отрицателно и това провокира любопитството ми; защо
там ще свети лампа, ако ти не си я забравил и единствените обитатели на къщата
бяха долу? Наистина в онзи миг любопитството ме победи; реших, че трябва да
разбера и не се поколебах веднага да се покатеря натам. Не ми отне много време
да стигна до въпросния прозорец и надникнах: вътре в първия миг не видях нищо
особено, просто светеше лампа в стаята, но после мярнах сянка... тя пробяга
през стаята и излезе през вратата, сигурно в коридора или в друга стая, не ти
знам разположението... тогава, точно преди да излезе, сянката се обърна назад и
ме видя през прозореца. Имаше нещо диво и заплашително в изгледа ú. Това ме стресна
силно и аз, забравила къде съм, машинално отстъпих крачка назад и загубих опора
под краката си, полетях надолу, имах време само да извикам... после помня само,
че се намерих в ръцете ти. Нямам идея как съм се озовала там, - тя погледна
върховете на обувките си и се изчерви. Той реши, че вече може да я пусне и я
остави да седне на пейката до него. На свой ред каза:
-
Бях
заредил кафе машината и тъй като вече не чувах гласа ти, излязох да проверя
какво става. В първия момент не те видях, защото те търсех на пейката, после
погледнах нагоре и те видях на перваза. Попитах защо си там, но вместо отговор
чух вик и те видях да падаш. Имах време само да протегна ръце напред и ти
„кацна” върху им. Глупаче, щом си видяла нещо подозрително, не ти ли хрумна да
ми кажеш и да оставиш полицаите да си свършат работата? Защо пое подобен риск?
Ами ако...? – той не довърши. Хукна през глава в къщата, после по стълбите
нагоре като пътьом извади служебния си пистолет и, крайно предпазливо,
спазвайки протокола, влезе в стаята. Разбра, че някой е бил там, но вече го
нямаше. Търсил е нещо; нямаше следи от взлом, а от внимателно претърсване.
Насочи се към гардероба: отвори го със затаен дъх и отмести капака на тайника:
сейфът беше празен. Издиша. Трябваше да си избистри ума и да помисли трезво.
Поради някаква причина някой е проникнал в дома му и е взел личното му оръжие.
Имаше два основни въпроса за изясняване: Кой можеше да бъде това? и с каква цел
го е направил? Варианти – много. Можеше да е някой от хората, арестувани от него
през годините му на работа в системата; много вероятно. Целта – отмъщение
(пряко) или по-скоро, извършване на престъпление, като се направи така, че
всички подозрения да паднат върху Алекс. Този сценарий също не изключваше като
мотив отмъщението. Като мълния премина през ума му, че веднага трябва да обяви
оръжието си за откраднато, иначе рискуваше да...Трябваше да иде в полицията
веднага и да го стори преди да е станало прекалено късно. Сети се за Мони,
която го чакаше долу. Добре, че не беше пил алкохол; щеше да я качи в колата
си, да я закара у тях и после – право в полицейското. Докато в ума му се бореха
идеите за отмъщение+Мони, сърцето му спря... от двора се чуваха различни
примесени звуци...
Мони седеше на пейката и чакаше
завръщането на Алекс. Бруно седеше в краката ú и
тя се разсейваше като го галеше и му говореше. От
улицата се чу шум от кола, която забавяше скоростта. След миг пред вратата спря
черно волво, отвори се предния десен прозорец и преди Мони да успее да види
повече, заради залязващото слънце, което светеше в очите ú, от колата започна
стрелба. Мони само извика веднъж и се сети, че трябва да залегне. Тя се сгуши
на първото място, което видя – под пейката, и извика Бруно при себе си. Умното
животно вече бягаше към колата – полицаят в него се бе пробудил – и искаше да
обезвреди стрелеца. Мони продължаваше да го вика изпод пейката, той се спря за
момент, сякаш се чудеше какво да прави, после отиде до пейката и Мони го
придърпа до себе си, под нея. Стрелбата продължи още само миг, който на двойката,
лежаща под пейката, се стори цяла вечност.
Алекс пристигна тичешком и с ужас видя, че
Мони не е там, където бе я оставил.
-
Бруно!
Ела тук, момче! Къде си? – животното веднага изпълзя изпод пейката и се втурна
към него.
-
Къде
е Мони, момче? Къде е момичето? – той се обърна към пейката и доволно замаха с
опашка. Алекс погледна натам; Мони тъкмо излизаше изпод пейката. Алекс се
спусна да ú помогне.
-
Как
си? Всичко наред ли е? Има ли ти нещо? – беше обезумял от страх да не ú се е
случило нещо.
-
Добре...
съм. Нищо ми няма... май. – беше ú подал ръка и усещаше как тя се тресеше
цялата от страх. Гледаше го и в погледа ú се четеше неописуем ужас.
-
Ела
да седнеш. – той се беше приближил до нея и я придържаше за кръста.
-
Това
е най-лошият ден в целия ми скапан живот. – едва промълви тя и се свлече
надолу, но не успя да падне, защото Алекс я хвана навреме. Взе я на ръце,
отново, и влезе с нея в кухнята.
-
Бруно,
пази вратата! Ако влезе някой, дръж го! – изкомандва той. Кучето не чака да го
подканят, а отиде до вратата и зае позиция за скок с очи, вперени към вратата
на двора, като го сканираше с поглед от край до край.
В това време вътре Алекс седна на едно
канапе и зачака момичето да се съвземе. След 2-3 минути тя дойде на себе си,
като отново затрепери цялата. Не се чувстваше удобно вече, лежейки в ръцете му
и треперейки цялата; питаше се, къде, по дяволите, се дяна цялата ú смелост, с
която се гордееше години наред; ядосваше се на себе си, заради проявения страх
вече 2 пъти днес за период от 10 минути. Опита се да стане. Алекс ú помогна да
се изправи.
-
Извинявай,
аззз... обикновено не съм такава страххххливка, не знам какво ми ссстава... –
заекна тя, като отново се ядоса на себе си.
-
Падаш
от втория етаж на къща, стрелят по теб, а ти ми се извиняваш, че си се уплашила
и че трепериш? Което пък е най-нормалното нещо на света в случая. Интересно
момиче си ти. Сега да не вземеш да ми се извиняваш, че са те нападнали в дома
ми и си ми причинила безпокойство?
-
Аз,
съжалявам... – тя не знаеше какво да каже и се чувстваше адски глупаво в
момента.
-
Виж
какво. АЗ съжалявам, че те поканих на кафе у нас, а ти едва не загина 2 пъти за
10 минути. Явно рискувам живота ти, без умисъл, разбира се. По-добре да те
закарам у вас. Тръгваме ли?
-
Не.
Още не ми се тръгва. Сега нямам нужда от кафе за възбуждане на сетивата, затова
пък имам крещяща нужда от чай за успокоение на нервите. Имаш ли някакъв? – той
надникна в шкафа и ú кимна.
-
Ще ми
направиш ли? Ако не ти се занимава, мога сама да си приготвя.
-
Не,
седи спокойно. Сега ще направя. – и той включи електрическата кана, след което
взе една чаша и постави вътре пакетче билков чай. След 2 минути ú подаде
чашката с ароматна пара, издигаща се от нея. Тя отпи с наслада и вече не
мислеше за ужасната случка. Погледна към него и произнесе с умоляваща нотка в
гласа:
-
Може ли да не се прибирам у нас?
-
Разбира
се, ще те откарам, където кажеш. Само че си мислех, че след всички преживявания
ще искаш да си идеш у вас. Както кажеш.
-
Имах
предвид... да не ме отпращаш от себе си. Искам да остана с теб, каквото и да
правиш, където и да ходиш; искам да съм с теб.
-
Но
защо? Не, че не искам компанията ти... напротив... но мисля, че за теб е
по-добре да стоиш настрана от мен... поне засега. Докато не разбера какво, по
дяволите, се случва.
-
Но...
аз мислех... няма значение. Щом предпочиташ да стоиш без мен наоколо, добре.
Нямам избор, нали? Не ми се пие повече – тя остави чашата до него и си взе
нещата.
-
Хайде
да тръгваме. – извърна лице от него, за да не види зачервените ú очи, и тръгна
към вратата. Хвана я за ръка и я дръпна към себе си.
-
Глупаче!
Мислиш, че не искам да си до мен ли? Че не ми е приятно да сме заедно?
Глупости! От два дни насам само за теб
мисля, снощи даже те сънувах. – той я
прегърна през кръстта и я целуна по челото.
-
Просто
си мисля, че за теб е опасна компанията ми. Нима не разбираш? Който и да е бил
днес у нас, знае, че си го видяла; затова се опита да те премахне. Слава Богу,
не успя. Но опитът, който имам, ми подсказва, че няма да се откаже лесно, ще
повтори. Не искам да те плаша, но ситуацията е сериозна. Вероятно той ще
продължи да опитва, докато не реши, че е успял. Затова животът ти е в опасност.
Трябва да измислим план. Ти нали си по идеите, помогни ми с това. Трябва да
решим няколко неща: първо, къде да те скрием. Не искам животът ти да е застрашен
по моя вина, защото вероятно извършителят е МОЙ враг; второ, трябва да открием
кой е той; трето, защо е откраднал пистолета ми (сещам се за 2 възможни
причини) и четвърто, какъв ще е следващият му ход? Ако се кани да използва
оръжието ми срещу някого, трябва да разберем кой е човека и да се опитаме да го
спасим.
-
Харесва
ми така. – тя се усмихна леко и му намигна заговорнически.
-
Как?
Какво имаш предвид? – той не беше в настроение за шегички и не разбра намека.
-
Имам
предвид, че говориш за НАС. „да разберЕМ, да опитаМЕ, да спасИМ...”. Толкова е
мило, че ме имаш едва ли не като свой партньор в това свое разследване.
-
Ами
ние не сме ли партньори? Не виси ли животът ти на косъм заради мен? Глупаво
беше от моя страна да те водя у нас. Сякаш забравих за потенциалните си
врагове: та нали съм полицай. Работата ми ме е сблъсквала с какви ли не човешки
отрепки през годините. А толкова лекомислено рискувах да те доведа тук...
Непростимо е това, което сторих.
-
Сега
съжаляваш ли? Би ли променил нещата, ако можеше да върнеш времето?
-
Да,
бих. – каза той бързо и напълно сериозно.
-
Какво?
– тя изглеждаше съкрушена, гласът ú едва доловим шепот.
-
Бих
върнал времето и променил нещата, така че ти да не си изложена на риск. Но не
съжалявам за нищо, а най-малко, че си тук с мен. Малката ми, едва ли има друг човек, с когото
бих искал да съм замесен в тази каша, освен теб. – той я притисна до себе си и
целуна косите ú.
-
Освен
това разчитам на твоите знания за хората и интуиция за разрешаването на случая.
Ти си единственият човек, видял онзи, който е бил в стаята горе. Макар да
казваш, че си видяла сянка, сигурен съм, че в подсъзнанието ти е заключен
цялостен и детайлен образ на човека, отговорен за целия този хаос. И ние ще
намерим начин да го изкараме на повърхността, убеден съм, при това, ще го
направим заедно. Нали, партньоре!
-
Дадено,
партньоре! – зарадва се Мони. – Така, откъде започваме?
-
Уместен
въпрос. – Алекс се замисли за миг и грабна смартфона си.
-
Ало!
Пийт, слушай внимателно, спешно е. Чакай ме след 40 минути в нашето заведение,
не казвай на никого, много е важно.
-
Кой е
Пийт? – попита Мони.
-
Бивш
колега и стар приятел, сега работи като частен детектив. Ще ни е от голяма
полза.
Няма коментари:
Публикуване на коментар