3. Приятел в нужда се познава

3.      Приятел в нужда се познава

Алекс отиде да си вземе документите, оръжието и ключовете от колата; тя вече беше готова и го чакаше на вратата. Качиха се в пежото и закопчаха коланите.  Преди да освободи съединителя и да потеглят, тя се наведе към него и го целуна. Най-сетне се престраши! Откога дебнеше подходящия момент и той все не идваше; не че този беше, но при положение, че сега животът и на двамата беше изложен на риск, надали щеше да уцели по-добър случай. Той отвърна на целувката ú по-страстно, отколкото може би бе планирал, но вече нямаше значение. След минута те отдалечиха лицата си едно от друго и Алекс най-сетне потегли. Беше предвидил задръстването, така че просто пусна радиото и хвана Мони за ръка. Седяха така при всяко спиране по пътя до целта, като и се целунаха няколко пъти. По едно време Алекс спря и паркира колата. Мони мислеше, че са пристигнали и се заоглежда за заведение наоколо.

-          Търсиш ли нещо? – попита с усмивка той, като я погали по слепоочието.

-          Заведението, където е срещата. – каза тя, мислейки, че е логично.

-          Не, то не е тук или не съвсем. – отговори Алекс, развеселен при мисълта, че момичето влиза в детективската си роля. Не можеше да спре да се усмихва.

-          Ако не е тук, тогава ние защо сме на това място? – попита недоумяващо. Междувременно тръгнаха в посока, определена от Алекс. Отговори ú:

-          За заблуда на противника. Подозирам, че може да ни следят. От колата не видях опашка, но не е изключено да е някой много ловък и да съм го пропуснал. За да не разберат къде и при кого отиваме, за да не рискувам и живота на Пийт...

-          Ясно! Диверсия! Ще ги заблудим, че отиваме някъде, където всъщност нямаме работа. Но докато те разберат, че сме ги пратили за зелен хайвер, ние ще се срещнем с човека на точното място и ще свършим работа. Това ли е плана? – попита накрая неуверено.

-          Умничката ми! Знаех си, че не съм сбъркал за теб. Наистина, ако не можеш да помогнеш поне няма да ни пречиш, сигурен съм в това.

Спряха зад ъгъла на някаква сграда; той се огледа на всички страни и щом се убеди, че е безопасно, наведе се и я целуна. Продължиха пътя си. След малко стигнаха до една непретенциозна квартална кръчма, която не беше подозрителна именно заради подозрителната си клиентела и подозрителното си разположение; просто нищо не правеше впечатление никому и всеки гледаше своята мръсна работа. Влязоха и тръгнаха към дъното на салона; Алекс добре познаваше репутацията на подобни места и затова държеше Мони за ръка и близо до себе си. Стигнаха до маса в ъгъла, на която седеше мъж с шапка и огледални очила. Той направи едва забележим знак към Алекс без да го поглежда или да се обръща към тях. „Парола” – помисли си Мони и погледна към Алекс; той беше пъхнал ръка в джоба си сякаш вадеше нещо от там, но след миг я извади и не държеше нищо. „Паролата-отговор” – отново си помисли Мони.

Алекс разказа набързо за Мони, човека в стаята на втория етаж и стрелбата от черно волво от улицата. Пийт попита за номера на колата, но тук нямаха шанс. Попита Алекс дали подозира някого конкретно. Алекс се усмихна криво и каза, че кръгът от заподозрени обхваща над 100 души, арестувани от него през годините на полицейската му служба. Пийт не беше доволен. Големи парчета от пъзела липсваха. Попита Мони може ли да опише човека от втория етаж. Тя каза:

-          Слабо. Мернах го съвсем набързо, като силует. Беше облечен в тъмни дрехи, може би черни, имаше шапка с малка периферия. Слаб, среден ръст, движеше се съвсем безшумно.

-          Така. Стеснихме кръга до около половината жители на града; нищо работа. – изсумтя Пийт; изобщо не беше доволен.

-          Ами нещо за стрелбата?

-          Беше от посоката на слънцето; всичко натам ми беше замъглено от ярката светлина, а и всичко стана много бързо. Докато видя приближаваща кола и започнаха да гърмят...

-          И това ще ни е от голяма полза, няма що! – ядосваше се все повече той.

-          Не ú се сърди; тя не е виновна за нищо. И е доста чувствителна, така че внимавай как ú говориш. – предупреди Алекс.

-          Чувствителна била! А мен кой ме пита колко съм чувствителен, ако най-добрия ми приятел пострада или, не дай си, Боже, нещо по-лошо... – не се сдържа Пийт.

-          Каквото и да става, тя няма никаква вина. Просто беше на грешното място в грешното време.

-          И ти си сигурен, че тя няма нищо общо, така ли? – разпали се още повече детективът.

-          Внимавай! Приятели сме, но мога да го забравя, ако продължаваш да я нападаш!

-          Сега ме заплашваш. Нали ти ме потърси да ти помагам да си оправяш кашите. Искам да тествам всички възможни варианти. Но ако не ти изнася, само кажи и няма да ми видиш очите повече. Взимайте се, обичайте се и не ме търсете за нищо!

-          Чакайте! Момчета, успокойте топката малко. – намеси се най-сетне и Мони.  – Нека да кажа нещо, става ли? – гледаше в Пийт. Той кимна намусено.

-          Нямам нищо против да ме подозираш и много се надявам това да е „фалшива тревога”.

-          Чакай! Какво искаш да кажеш? Не разбирам. – чудеше се Алекс.

-          Слушайте и двамата! Ти имал ли си подобни проблеми преди да ме срещнеш? Помисли добре, после отговаряй.

-          Не. Нищо подобно. – отговори след кратък размисъл Алекс.

-          Така. Значи не е изключено аз да имам нещо общо с целия този ужас. За информация на Пийт: ако е така, то не е умишлено. Просто мой враг иска да ме нарани, за да си отмъсти за нещо.

-          Подозираш ли някого? – Пийт вече виждаше потенциала на Мони в анализа и омекна в позицията си спрямо нея. Беше по-спокоен.

-          За никого конкретно не мога да се сетя. Ако съм си създала някаква форма на врагове, то е било за пълни глупости и се съмнявам някой от познатите ми (дори тези, които не харесвам) да е способен на убийство. Мисля, мисля, но не се сещам за такъв човек.

-          Алекс, твоята малка приятелка разсъждава по-рационално и трезво, отколкото ти; засрамú се. Браво, момиче! Искам да чуя още от идеите ти. – Пийт започваше по малко да я харесва.

-          Както казах, съмнявам се да е някой от моите познати. Никога не съм правила или казвала нещо някому, което да заслужава убийство за наказание. От друга страна, Алекс е прав. През годините на полицейската му служба е имал достатъчно арестанти, които да смятат, че пропиленият им живот в затвора е достатъчна причина за отнемането и на неговия живот. Затова предлагам да се концентрираме върху тази идея.

-          Съгласен. Оставяме кръга от познати на Мони и се съсредоточаваме върху версията „отмъщение на Алекс”. Пич, откъде да започнем? Сигурен съм, че имаш доста врагове. Трябва ни отправна точка. А ти – той се обърна към момичето – откъде знаеш толкова, да не работиш или преди да си работила в системата? Познанията ти са доста конкретни.

-          Не съм „кадър” от системата – нито минал, нито настоящ. Преди работех в един спа-център. Там се събираше цвета на нашата наркомафия. Колкото и да се стараех да съм дискретна и да не чувам по възможност какво обсъждат, човек все дочува това-онова. Моите предположения се подкрепяха от колегите с по-дълъг стаж на това място, а и аз не съм глупачка да не виждам очевидното.

-          Интересна клиентела си имала. При това положение не смяташ ли, че е възможно някой от тези твои познати да стои в дъното на тази мистерия? – подкачи я Пийт.

-          Аз лично не съм имала никакви отношения с тях. Прибирах им еврата, доларите и желязото в касата до мен, докато тренираха и им сервирах протеинови шейкове във фитнеса и напитки в кафето, после им вземах пари за сметката и това е. Не съм имала конфликти с никой от тях, още по-малко на такова ниво, че да заслужа да стрелят по мен. Затова се съмнявам. Опитът ми от там ми помага да разчитам умовете и действията им, а не ме кара да ги подозирам в конкретния случай. Наистина не мисля, че е някой от тях.

-          Божичко, с какви хора общуваш? – възмути се Алекс, което се стори забавно на Пийт и той се изсмя.

-          Моля те, използвай минало време. Аз не общувам с криминалния контингент. Просто по онова време такава ми беше работата. Иначе аз лично не желаех да имам нищо общо с тях, но нали не аз избирах клиентите, които да обслужвам. Това беше просто работа, това е. Ти би ли залавял хора, за които си чул, че нямат чиста съвест, ако не беше полицай? Вероятно нямаше да ти пука, както и на мен. Но да ги арестуваш е твоята работа и точно затова го правиш. Не съм ли права?

-          Браво, малката! Направо го натика в малкия си джоб. – възкликна Пийт.

Алекс беше изумен и възхитен от остроумието на Мони. Много му се искаше да я прегърне, целуне в този момент, но се възпря заради десетките подозрителни лица наоколо; мислеше си как всяко от тях беше потенциален шпионин, който ги следи. Не искаше да излага Мони на допълнителен риск, показвайки колко държи на нея, на подобно място.

-          Хора, мислете! Алекс, отнася се предимно за теб. Трябва ни нещо, за което да се хванем, иначе сме с вързани ръце. Кой те мрази толкова силно, че е способен да убие не теб, а приятелката ти, знаейки, че така повече ще те заболи.

-          Момент. – каза тя. – Ако приемем, че си прав в тези си разсъждения, тогава следва да приемем и още нещо, за което, аз поне, не бях помислила досега.

-          Кое е то? – запитаха момчетата в един глас.

-          Да кажем, че последното ти твърдение е вярно; че нападат мен, за да наранят него; тогава...

-          Дааааа?.... –  те нямаха търпение да разберат накъде биеше.

-          ...тогава, трябва да приемем, че от много време са го следили и са подготвяли този удар.

-          .......  -  двете момчета гледаха без да мигат и тя се запита дали я разбират. Продължи мисълта си:

-          Следователно би могло да се предположи, че този, който е в дъното на нещата, е негов враг от дълго време; че е замислил цяла схема и че това от днес е само началото. – тя замълча и зачака реакция.

-          Има много логика в думите ти, - заключи Пийт и продължи: - но преди да приемем, че нещата стоят по този начин, трябва да разгледаме алтернативите. Някой?

-          Ако приемем, че тази версия не е вярна. Не е някой стар и много хитър враг, а просто враг, който търси отмъщение.  Той не ме следи и не знае за личния ми живот.  – започна Алекс.

-          Продължавай! – подкани го Пийт.

-          Така. Човекът, който го е изпратил у нас, е искал да ме натопи за нещо, затова му е трябвал пистолета ми. Той не е очаквал в къщата (или поне на етажа) да има някой и е планирал да се измъкне толкова „невидим”, колкото е влязъл. Но Мони, стояща на перваза и взираща се в стаята, е объркала всичките му планове. Излязъл е от нас, уведомил е шефа си и онзи е наредил да я отстранят като свидетел, който може да им провали схемата. Така смятам.

-          Обмисляйки и двете вероятности, мисля като теб; че теорията, че Мони е била на грешното място в грешния момент заслужава повече внимание от наша страна, отколкото идеята, че именно тя е била мишената. Да се съсредоточим върху това. Кой може да те познава толкова добре, че влизайки у вас да открадне оръжието ти, се насочва направо към тайника; нали така каза – не е преобърнато всичко с краката нагоре, а е проверено едно конкретно място в спалнята ти?

-          Да, точно така беше. И се чудя... на никого не съм казвал къде държа оръжието си, абсолютно на никого.

-          Момчета, може ли да ми изясните нещо, моля?

-          Кажи какво те притеснява, малката ми. – погледна я с усмивка, но и с лека тревога в гласа Алекс.

-          Окончателно ли отхвърляме идеята, че аз съм била целта? Впрочем това няма никакво значение, защото и в двата случая аз съм на прицел – все едно дали предварително е планирано или се е наложило после от обстоятелствата. Сега аз трябва да помисля за семейството си; който е искал да ме премахне ще се опита да ме притисне като заплашва близките ми. А това дори не искам да го мисля... – тя скри лице в дланите си.

-          Спокойно, малката, ще измислим нещо, ти само запази присъствие на духа. – намигна ú той, но знаеше, че е права. Започна още повече да се притеснява. „Колко хора ще бъдат замесени в кашата в крайна сметка?” – мислеше си той.

-          Тя може би има право. Първо трябва да решим къде да я скрием, после ще мислим за техните. – единствен Пийт бе запазил хладнокръвие.

Двамата приятели продължаваха обсъждането на ситуацията; в това време Мони се бе обърнала встрани от масата и галеше Бруно; не искаше другите да видят лицето ú: мисълта, че можеше да постави в опасност най-скъпите си хора, заседна като буца в гърлото ú. Докато си играеше с кучето, само то видя ужаса в зениците ú и усети треперенето на ръцете ú.

След малко двамата станаха от местата си, повикаха Мони и Бруно, и се запътиха към изхода. Тя вървеше като в сън; чуваше приглушени гласове около себе си, които не разбираше; хората се бяха превърнали в безплътни сенки, които се плъзгаха насам-натам; чувстваше се като част от някакъв кошмар, без обаче възможността да се събуди и всичко да изчезне яко дим; краят му не се виждаше...

Усети, че я вкарват в кола и седна, после се сви на топка на задната седалка; Бруно бе до нея. Колата потегли. Нямаше идея къде отива, с кого, какво ще прави там; искаше само да измисли начин да предпази семейството си, но как? Хрумна ú нещо: все пак беше от полицейска фамилия; можеше да уведоми само служителите в системата за какво да бъдат нащрек, без да плашат останалите. Четирима души с опит и оръжие  все трябваше да могат да предпазят още петима. „Какъв късмет имам с тази фамилия” – за пръв път Мони си помисли за тях по този начин. Сега вече знаеше какво да стори и беше по-спокойна.

-          Къде отиваме? – гласът ú звучеше по-ведро от часове насам.

-          Имам една баба в околностите; живее сама в малка къща. Дори приятелите ми не знаят за това място, там ще бъдеш в безопасност докато аз разнищя случая , а и трябва да намерим начин да защитим близките ти. – звучеше угрижен, но и една идея по-спокоен сега, когато знаеше как да започне.

-          Пийт знае ли за баба ти? – попита тя

-          Не, никой не знае – нали ти казах. Защо питаш? – не разбираше накъде бие.

-          До колко имаш доверие на... приятеля си?

-          Вярвам му безрезервно. Ти съмняваш ли се в него? Защо? – беше изненадан.

-          На какво се основава безграничното ти доверие към него? – не спираше да го обсипва с въпроси.

-          Спаси ми живота в една акция преди години, когато бях още „зелен”, т.е. тъкмо бях започнал работа в системата. Дължа му живота си; мога поне да му имам доверие в замяна.

-          А ти не си ли му върнал услугата някой път? Не си ли имал удобен случай?

-          Имаше 2-3 ситуации, но никога не са били животозастрашаващи, както в моя случай. Все още не разбирам накъде биеш с тези въпроси. Защо се съмняваш в него?

-          Той е ТВОЙ приятел, нали? Не е МОЙ. Защо би рискувал работата и живота си заради непозната? Помисли си. Разгледахме няколко варианта и стигнахме до извода, че при всички случаи аз съм на прицел. Когато е спокоен за твоя живот (нали на мен не ми дължи нищо) спокойно може да се свърже с онези и да ме продаде (буквално) за тлъста сумичка. Ще ги убеди да не закачат приятеля му, и ще ги остави да си свършат мръсната работа с чиста съвест и подплатена банкова сметка; толкова е просто, нима не го виждаш? Нищо повече няма да кажа, оттук насетне мисли сам.

-          Чакай малко! Сега да не се разсърди пък? И за какво?

-          Скоро ли ще пристигнем у баба ти?

-          Десетина минути още. Защо?

-          Не ми се говори в колата; ще продължим там, съгласен?

-          Не че имам избор.

назад  напред