6.
Откритие
След измяната на Пийт Алекс заключи, че не
може да има доверие на никого; беше сам в това, сам трябваше да открие
истината. Отиде в управлението и под претекст, че си е забравил нещо в шкафчето
под компютъра седна на работното си място и провери в системата номера на
волвото. Резултатът беше Майкъл Робъртс. Сякаш беше чувал това или много
подобно на него име, някога, много отдавна. Провери в базата данни: „Майкъл
Робъртс, по прякор Садиста; арестуван за притежание и разпространение на
наркотици, организиране на престъпна групировка, склоняване към проституция” и
няколко по-дребни като нарушаване на обществения ред, хулиганство и др. Поради
„случайното” изчезване без следа на ключови свидетели (наркодилър, изпълнител
на „мокри поръчки” и проститутка) беше се отървал с условна присъда, която
изтичаше на... Изненада, беше изтекла преди 3 дни. Но Алекс все още не
разбираше какво общо има той с М.Робъртс. Напрягаше ума си до краен предел и
нищо не изплуваше. Хрумна му да провери в google. Написа в търсачката „Садиста”; резултатът този
път бе интересен: „Садиста, прякор на Майкъл Робъртс, син на Чарлз Робъртс... „
Чарлз Робъртс... разбира се! Ето откъде му беше познато името. Той го бе
аресувал преди 5 години по обвинение в „убийство по особено жесток начин” на
непълнолетен. Когато охраната го извеждаше от съдебната зала, той изсъска в
лицето на Алекс „Никога не забравяй името ми, защото, когато го направиш, няма
да разбереш откъде ти е дошло... отмъщението... и няма да си сам...” Тази
заплаха беше толкова реална, а той БЕШЕ забравил. Това е. Нямаше друго
обяснение. Майкъл Робъртс – Садиста отмъщаваше за баща си, чиято слава в
престъпните среди носеше гордо като прякор. Година след влизането му на топло
Робъртс-старши умря при „неизяснени обстоятелства”. Много вероятно роднините на
жертвата бяха платили на някой затворник да свърши тази работа, убедени в
принципа „око за око, зъб за зъб” и загубили вяра в правосъдната система, от
която очакваха смъртна присъда, а получиха 15 години при строг режим без право
на замяна. Така или иначе, нищо не се доказа и остана официалната версия за
инцидент при „неизяснени обстоятелства”. Това име беше отговорът на гатанката.
Садиста изпълняваше заплахата на баща си, отмъщаваше за него. Значи мишената бе
Алекс. Тъкмо да си отдъхне и си спомни: „... и няма да си сам...”. Значи
наистина е бил следен, те знаеха за Мони и тя беше другата им цел. При мисълта,
че момичето беше на прицел на опасни престъпници и че той е причината за това,
стомахът му се сви и усети, че ще повърне. За да усети Алекс липсата на скъп
човек, щеше да изгуби Мони, а за да преживее същото, което бе преживял Чарлз
Робъртс, щяха да убият Мони с неговия пистолет и той щеше да влезе в затвора
заради това. Дума да няма, това беше добре обмислен план. Сега оставаше да
разбере как смятат да действат насетне, след като първият им опит се бе
провалил; и разбира се, как да ги спре. Но как можеше да го докаже? Реши, че е
време да види Мони и да ú разкаже какво бе открил. Но преди да излезе от
управлението попълни формуляра за откраднато оръжие. Все пак пистолетът му
липсваше и можеше да бъде използван в престъпление – трябваше да се застрахова.
Не беше беда, че не е докладван в деня, когато го откраднаха, защото Алекс
провери в базата данни и не откри случай, при който да е замесено то за последните
3 дни. След това подкара колата към дома на баба си като през цялото време
наблюдаваше има ли опашка.
По пътя спря в една пицария, за да вземе
вечеря. Когато паркира колата в задния двор, баба му излезе да го посрещне.
Подаде ú чантата и попита:
-
Бабо,
как е Мони? Трябва веднага да говоря с нея, а не съм сигурен дали ще понесе
новините, които ú нося. – в гласа му звучеше искрена загриженост.
-
В
стаята ти е, детето ми. По обяд говори с майка си да ú каже, че ще прекара
няколко дни на гости у приятелка. Цял ден седеше с телефона в ръка, хем искаше
да ти звънне, хем се боеше да не те изложи на риск по този начин. Много се
притесняваше и това силно я измори. Мисля, че е заспала. Влез тихичко и не я
буди, ако спи. Много ú се насъбра.
Той не чу последните думи на баба си, защото вече
тичаше към стаята си. Влезе на пръсти и отиде до леглото. Мони наистина спеше;
беше се свила на топка, може би ú беше студено, но не се бе завила. Алекс я
покри леко с детското си одеяло и когато се наведе и я целуна по челото, тя се
събуди. По-точно така се стресна, че цялата подскочи; Алекс се извини, че я е
събудил и се усмихна нежно, а тя обви ръце около врата му, целуна го няколко
пъти и каза:
-
Разказвай.
Какво откри?
-
Ами,
имам добра и лоша новина. Коя предпочиташ първо? – не знаеше как да започне
той.
-
О,
как мразя тези глупави игри! Просто ми кажи какво научи! Моля те! – не се
сдържа тя.
-
Ами,
добрата новина е, че научих кой стои в дъното на цялата гадост. И открих, че си
права, отново. Лошата новина е, че животът ти наистина е в опасност, защото
този човек иска да нарани мен като се добере до теб и... – думите заседнаха в
гърлото му.
-
И...
какво? Моля те, не ме дръж в неведение. Ако не друго, то това със сигурност ще
ме убие. – изстена Мони.
-
Негодникът
иска да си отмъсти на мен като убие моето момиче, т.е. теб. – едва успя да каже
Алекс. И добави:
-
При
това ще го направи с моя пистолет, за да ме натопи и аз да лежа в затвори за
убийството ти. Ето, това е. А, не, има и още. Пийт наистина е предател, разкрих
го днес. Ти беше права и за него. – внезапно го обзе огромна тъга и той се
поддаде на емоциите.
-
Съжалявам,
малката ми! Съжалявам за всяко съмнение в думите ти, за недоверието, което съм
проявявал спрямо теб, не умишлено, разбира се. Съжалявам, че не ти повярвах и
за това долно продажно копеле, за всичко... Ще можеш ли да ми простиш всичко
това? – в гласа му се четеше искрено разкаяние, а изражението на лицето му не
би могло да се опише...
-
Ангел
мой, няма за какво да ти прощавам! – възкликна тя.
-
Ти не
си направил нищо, с което да ми навредиш по какъвто и да било начин. За какво
говорим изобщо? Знам само, че от няколко дни ти не си престанал да се грижиш за
мен, тревожиш се за мен сякаш ме познаваш от години, а всъщност... Но това няма
значение, важното е тук и сега, важните сме ние. А ти с всяка минута ми
доказваш колко те е грижа за мен и това няма как да не ме накара да се чувствам
голяма късметлийка, че те срещнах.
-
Късметлийка
ли? По-скоро много черен късмет ти донесох аз... – не спираше да се обвинява
Алекс.
-
Я
стига! Какво искаш да кажеш пък с това? – започна да губи търпение тя.
-
Ами
Пийт – това, че се опита да ми отвориш очите, а аз се отнесох непростимо грубо.
-
Казах
ти вече – сега звучеше по-спокойно – той ти е, по-скоро беше, приятел.
Недопустимо е човек да се съмнява в приятелите си, да им няма доверие. Казах
ти, че на твое място бих реагирала и даже още по-зле. Аз много държа на
приятелите си. Ако някой ги заплашва, толкова по-зле за него. Но това, което
наистина може да ме убие, бавно и мъчително, е да разбера, че някой от
приятелите ми е предател. Това със сигурност ще ме довърши. Така че не се
терзай заради това. Ако ти бях казала, че Пийт е предател и ти бе реагирал
спокойно; нещо като „да, знам” или „не се учудвам” или неща в този дух, щях да
се запитам що за приятел си ти, който толкова лесно се убеждава в лоши неща за
приятелите си. Щях да си помисля, че си ужасен човек и повече нямаше да те
доближа, да знаеш! Но всичко това не е вярно, ти си добър приятел, както и аз,
само нямаше късмет с този Пийт. Така че
дай да не говорим повече за това, става ли? – тя се усмихна за пръв път тази
вечер. Продължи:
-
Ако
можех да избирам сега къде да съм, не бих избрала да бъда другаде и с никой,
освен с теб. Чуваш ли ме? Важното е само тук и сега, ти и аз. – трябваше по
някакъв начин да го успокои и разсее, но мислеше всяка дума, която изрече на
глас.
-
Сериозно
ли говориш? Наистина ли мислиш всичко това? – питаше невярващо той.
-
А ти
как мислиш? – усмихна се широко и го привлече към себе си като го покри с
безброй пламенни целувки.
-
Малката
ми... Обожавам те! Ти си... изключителна. Нямам думи. Аз... – обвиваше с яките
си ръце крехкото ú тяло; целуваше всеки
сантиметър от лицето и шията ú...
В този миг чуха гласа на баба му от кухнята: „На
масата!” – викаше тя. Те се погледнаха един-друг, засмяха се, после се
приведоха във вид за вечеря и отидоха в кухнята, засмени и алени. След вечерята бяха
прекалено развълнувани, за да си лягат, затова пуснаха стария телевизор в
стаята на Алекс. По един от кабелните тв канали даваха „Сандокан”; беше любимият
филм на Мони и тя особено се зарадва, че ще го сподели с Алекс. Започна
развълнувано да му разказва това, което беше изпуснал от началото. Той шеговито
я попита точно колко пъти е гледала този филм, около 3 пъти по-стар от нея.
-
Защо
толкова ти харесва? Филмът е стар; на теб ти подхожда повече съвременното кино.
А и актьорът не ми се вижда пръв красавец...
-
От
тези въпроси и коментари най-добре личи, че не ме познаваш. Разбира се, че този
„евъргрийн” в киното ми харесва много повече от съвременното. Да, актьорът в
главната роля не е ... Има какво още да се желае, но не това е важното.
Смисълът е в ценностите, за които филмът разказва: чест, достойнство, вярност,
предано приятелство дори на ръба на смъртта – това са все ценности, които днес
са изчезнали като динозаврите – всички говорят за тях, но малцина ги познават
истински; чиста и възвишена любов, която също, за съжаление, остана само в
книгите и филмите – днес вече няма да срещнеш такава безкористна обич и
пламенна любов, надживяла смъртта. Затова толкова харесвам този филм – той
разказва за хората такива, каквито трябва да бъдат; за ценностната система,
която трябва да притежава всеки от нас; той е огледален образ на миналото
величие и слава, които са безвъзвратно изгубени сред хаоса на съвременността,
лишена почти напълно от всякакви етични норми. Филмът ми показва онова, което
няма да намеря „тук и сега” и от което отчаяно се нуждая; той е вид бягство от
опорочената действителност, която ме смазва всеки ден и час. Имам нужда да
избягам и да се скрия, разбираш ли? И това е един от най-бързите и леки пътища
за целта. Нима не виждаш колко е просто?
-
Добре,
съгласих се. И има ли как иначе? Тази твоя тирада ме наведе на една идея.
-
Каква
по-точно?
-
Връщам
си думите назад относно съвременните филми. Сега се чудя ти как изобщо оцеляваш
в това блато от човешка помия? Сред толкова низки страсти, коварство,
предателства, лъжи, смърт около нас как е възможно момиче с твоя мироглед
въобще да живее? Не знам какво друго да кажа. На моменти ми се струва, че си
толкова крехка, че от най-малкото „зло” ще се счупиш като стъбълце при ураганен
порив на вятъра.
-
Е, не
съм чак толкова „чуплива”; всъщност ще се изненадаш колко много съм в състояние
да понеса и изтърпя.
-
Аз
смятам лично да поема грижата за стъбълцето: ще му пазя завет от вятъра, ще го
топля при студ, при слънце ще му правя сянка и ако има суша, ще го поливам като
летен дъжд.
Няма коментари:
Публикуване на коментар