Дори вече не мога да пиша стихове
– не зная как да се изразявам, римите не се нижат така, както преди. Нищо не е
както преди. И аз не съм същата. Сега мога само да плача, да плача горчиво. И
го правя, сълзите капят по белия лист, оставяйки тъмни петна. Не съм онова
силно момиче, което дойде в София с идеята да покаже на всички какво знае и
какво може. Тогава имах мечти, цели, стремежи, амбиции.
Сега нямам нищо. Чувствувам се
празна отвътре. Нямам цел, нито амбиции, никакви стремежи. Разбрах, че мечтите
са за.... всички други, но не и за мен. Нищо не ми остана. Само любов.
Една обречена, невъзможна и
неизмерима любов, която живее в сърцето и душата ми. Любов към човек, който
дори не подозира, че някъде там, навън, има едно момиче (и той го познава),
което всеки ден става и си ляга с мисълта за него и с неговото име на уста. Момиче, което е толкова близо и едновременно с това далеч, сякаш в друг свят, в
друго измерение. Когато вечер й е студено, една негова дума би била достатъчна,
за да я стопли. Когато се чувствува залутана в мрака, една негова усмивка стига
и вече всичко отново е обляно в светлина. Когато е изгубила пътя си, достатъчно
е той да й говори само една минута и тя отново хваща вярната посока. Когато се
намира в безизходица и на ръба на силите си, е достатъчно само да погледне
снимката му, за да намери в себе си сили да продължи да се бори. А когато има
нужда от вдъхновение за нещо, напълно достатъчно е да прочете една негова
статия.Защото във всяка негова статия се открива частица от душата му, а тя я
познава.
И така, сега вече зная, че дори
да изпитвам към него забранени чувства, душата ми не е пустиня – аз съм жива.
Жива съм не защото дишам, ходя, храня се, говоря, а точно, защото обичам.
Защото в сърцето ми живее ЛЮБОВ – онова велико чувство, възпято от великите
поети, което кара душата да лети, сърцето учестено да тупти при мисълта за
любимия човек, прави коленете меки и глезените – слаби, а устните шептят в
захлас само неговото име. Намерих изгубената цел, отново мога да мечтая.
Щастлива съм от факта, че обичам, макар че той не знае и сигурно никога не ще
го разбере.
08.02.2006 г., София
Няма коментари:
Публикуване на коментар