Един ден в университета Ели
срещна Дидо. Нямаше да придава значение на тази среща, ако тя не беше първата
след завръщането му от САЩ. Докато чакаха лектора във фоайето, той „пусна“
няколко шегички, с които й повдигна тонуса. Но не само това. Нещо я накара да
се замисли; и то дълбоко. Постепенно това „нещо“ се превърна в едно особено
чувство, което не я напусна до края на деня. Тя се познаваше добре и точно
поради тази причина сериозно се притесни, т.к. знаеше, че отсега нататък често
щеше да се сеща за него. Не че имаше някакъв смисъл в това, т.к. той се
шегуваше с нея по този начин още от първи курс и тя го знаеше, но все пак не
можа да си забрани да мисли за него.
Дидо беше капитан на футболния
отбор на курса. Един следобяд отборът щеше да има мач и той покани Ели да ги
гледа. Обеща му да отиде като същевременно щеше да използва мача за повод да не
присъства на едно досадно и скучно упражнение. Докато пътуваше към спортната
зала, където щеше да се състои събитието, определено беше доволна от себе си,
от решението, което беше взела. Пристигна, влезе в залата, намери си място и
седна. Беше адски студено – залата не се отопляваше, а все пак бе края на
ноември. До мача имаше още време, така че Ели се огледа за познати лица. Видя
доста свои колеги и се зарадва, че не е сама. Тогава видя и Дидо; поздрави го и
му пожела успех. Ели не разбираше много от футбол, но разбра от колегите си, че
отборът играе за трето място и евентуален бронзов медал. В момент на бърза и
напрегната игра, тя си даде сметка, че наистина се вълнува и си помисли: „Каква
ирония! Никога не съм се интересувала от футбол, а сега се вълнувам за някакъв
си аматьорски отбор... Как момчетата винаги успяват да променят коренно
нещата...“
Гооооооооооол! „United“ отбеляза
първия си гол в противниковата врата и агитката им пощуря. Ели не оставаше
по-назад с ръкопляскане и одобрителни възгласи. Харесваше името на отбора -
„обединени“ - почти характеризираше стила на игра на момчетата. Още един гол!
Този път голмайстор беше Дидо. В момент на еуфория се запита той ли се радваше
повече или тя, на този красив гол. Не намери отговора на въпроса. Замръзваше,
но все пак бе доволна от това, че бе там. Най-накрая мачът завърши с резултат
4:0 за отбора на Дидо; това им осигуряваше третото място и бронзов медал.
Всички бяха доволни. Футболистите
се насочиха към съблекалните, за да се преоблекат за награждаването; натам
хукна и Дидо. Ели беше нетърпелива да се прибере, за да си вземе душ да се
стопли, но не искаше да си тръгне преди да е поздравила отбора за медала и Дидо
– за чудесната игра. Докато поздравяваше останалите момчета, Дидо тичаше нагоре
по стълбите и не я чу да го вика. Наложи се да потича, за да го догони, но все
пак успя и той се спря. Стисна ръката му, поздрави го и се усмихна смутено.
Бавно се насочи към изхода, когато чу зад себе си: „Хареса ли ти мача?“.
-
Да, честно казано. Измръзнах, но се радвам, че дойдох.
-
Заради теб спечелихме – каза той съвсем сериозно, сбогува се и заизкачва
стълбите към съблекалните.
Ели си тръгна, мислейки
непрекъснато за това, което й каза и за начина, по който го направи. Прибра се,
взе си горещ душ и отново се замисли за мача и за Дидо, най-вече. Когато се
прибра съквартирантката й Боби, тя й разказа цялата история, че даже и
предисторията. По време на разговора Боби наведе Ели на мисълта, че мисли за него
не само като за колега, стар познат, когото уважава и с когото се шегуват. От
тук нататък за доста дълъг период от време тази мисъл нямаше да й дава мира.
Това продължаваше вече седмици.
Тогава най-сетне се реши да го покани да излязат някъде и да пийнат по нещо.
Направи го под претекст, че все още не са полели победата на „United“. За нейна
радост Дидо веднага прие. Уговориха се да дойде да я вземе от къщи към 22:30ч.
Дойде точно навреме. Ели също бе готова, но не тръгваше, за да си придава
важност и самоувереност. Най-накрая тръгнаха като се насочиха към една нейна
любима кръчма. Беше се хванала за него под ръка. Докато вървяха така ръката му
опираше о тялото й и не се знае кой бе по-щастлив от този факт.
Стигнаха; влязоха и се настаниха
на маса за двама. Започнаха да си говорят, на първо време само общи приказки,
но когато „задълбаха“ в разговора за мача и за всеки от двамата поотделно, Ели
инстинктивно усети, че той се притеснява и то, най-вече, от нея. Това, според
нея, можеше да означава само едно. Реши обаче да рискува вместо да прави
безсмислени догадки. Чрез метода на манипулирането и провокирането успя да го
накара да признае, че я харесва. И когато това стана, тя беше много доволна от
себе си. Но заедно с това двамата си дадоха сметка, че им предстои сериозен
разговор и решиха да не отлагат провеждането му. Точно след 10 минути официално
бяха двойка като не спираха да демонстрират това пред всички, независимо дали
те самите бяха гледани. Изкараха една незабравима вечер и към 01:30ч. Дидо я
придружи до къщи и й обеща нещо.
Легна си доволна и щастлива и
заспа почти мигновено. На следващото утро се събуди още по-доволна, защото
разбра, че освен другите качества на Дидо, за които знаеше, имаше още едно –
той изпълняваше обещанията си. А как се събуди Ели? От иззвъняването на
мобилния й телефон и думите: „Добро утро! Ще се видим ли днес, мило?“
02.12.2005 г., София
Няма коментари:
Публикуване на коментар