10. Развръзката

10.  Развръзката

Чу се изстрел. Мони изпищя. Садиста я хвана и се скри отзад: взе я за заложник. Наоколо капеше кръв и стъпките на толкова хора я размазваха по целия под на помещението. Всеки тичаше нанякъде, валяха куршуми, чуваха се проклятия, стенания и писъци. Садиста се опитваше да се измъкне от „това проклето място”, използвайки Мони като жив щит. Алекс го гонеше, но не смееше да го нападне, за да не го предизвика; само го следваше и наблюдаваше. Колин и Еди се разправяха с гардовете на Робъртс, а Матю се опитваше да се измъкне от мястото, куцайки. Знаеше, че губи доста кръв, но не това бе важно в момента. Свали колана си и го стегна над раната, после тръгна навън.

-          Най-после се измъкнахме! Влизай!  - изръмжа Робъртс на ужасеното момиче. Беше черно волво, същото, от което стреляха по нея в двора на Алекс. Садиста набута вътре Мони, качи се и блокира вратите, за да не успее да избяга. Тъкмо запали двигателя и зад себе си чу:

-          Да не си шавнал, че ти размазвам мозъка върху предното стъкло!

-          Спокойно, пич, по-леко с това желязо. Може да се случи нещастие. Какво ще...

-          Млъквай! Не ми се слушат глупости. Искам да знам само едно нещо. И ще ми отговориш честно – той гледаше в огледалото за задно виждане към Мони. Тя преглътна и кимна.

-          Обичаш ли брат ми? Честно?

-          Да. – с цялата увереност, на която беше способна в момента, отвърна тя.

-          Добре тогава. Ма***та ти! – чуха се изстрел и вик почти едновременно. Предното стъкло бе пробито и всичко беше опръскано в кръв и мозък.

-          Добре ли си? – попита Матю.

-          Напълно. – отговори му тя.

Той отблокира вратите и двамата излязоха от колата.

-          Малката ми! Как си? Добре ли си? Направиха ли ти нещо тези зверове? Кажи ми всичко. – Алекс я прегръщаше и целуваше без да спира; не можеше да повярва, че най-накрая бе в ръцете му.

-          Добре съм, ангел мой. Нищо ми няма. Спокойно. Ти как си? Ранен ли си? – на свой ред попита тя.

-          Здрав съм като бик. Само че изпуснах Робъртс, за съжаление.

-          Не си. Той си получи заслуженото. А аз не разбрах от къде дойде първият изстрел там, вътре.

-          Аз стрелях. – Колин се беше приближил до тях и сега прегръщаше сестра си.

-          Как е, малката? Цяла ли си? – попита с усмивка той.

-          Да, цяла съм. Но защо все „малка” ме наричате всички? Ще развия комплекс за малоценност. – нацупи се тя на шега.

-          Така или иначе, по-малка си от всички тук, така че ти се пада. – каза току-що присъединилия се към тях Еди.

-          Еди, толкова се радвам! От колко време не сме се виждали? – хвърли се на врата му тя.

-          Точно. А сега повода да се видим беше да ти спасявам кожата от някакви главорези. Засрамú се! – смееше се той.

-          Мони, ще ми кажеш ли за Робъртс? Как така си е получил заслуженото? – той я гледаше в недоумение.

-          Ами, той се качи в онова същото волво и се опита да избяга. С мен като заложник; бутна ме вътре, после влезе и блокира вратите. Но не бяхме сами там. Тъкмо да запали и чухме глас от задната седалка. Беше брат ти. Размениха си 2-3 думи и ... той му пръсна мозъка. В известен смисъл той ме спаси, защото Садиста щеше да замине с мен и по пътя да ме изхвърли, жива или мъртва, от колата. Така че благодарение на него съм тук сега.

-          Брат ми? Ох, какво да правя с него? Той е отговорен за толкова престъпления, а аз...

-          Братле, този тук има да каже нещо. Казвай! – Колин ръгаше един от гардовете.

-          Ами, с Матю бяхме във волвото в онзи ден. Аз шофирах, а той стреляше. Ще свидетелствам срещу когото кажете, само ми уредете сделка с прокурора. Моля ви! – мрънкаше този.

-          Той е стрелял! Знаеш ли какво значи това? Той се е опитал да те убие. Чист късмет е, че си жива. Ще ми плати за това... Собственият ми брат...

-          Чакай малко, Алекс. Забравяш, че той не е знаел, че сте братя. За него аз съм била поредната задача. За мой късмет, пропусна, иначе .... Ангел мой, според мен ти трябва да поговориш с брат си. Имате да си казвате толкова много неща. Трябва да му обясниш, че вашите не са го продали и че са го обичали колкото и теб. Също, че ти си го мислел за мъртъв през всичките тези години. Трябва да отидете у вашите и да им го представиш. Горката ти майчица! Как ли ще се почувства? Дано майчиното ú сърце да издържи на голямата радост да види отново отдавна отвлечения си син. Сигурно отдавна вече не мечтае за такава радост. И баща ти също.

-          Но как да им го покажа? Той е престъпник. Досието му сигурно е цял километър.

-          Не е имал избор, Алекс. Бил е принуден. Ти най-добре знаеш как се действа в тези среди. Ако не правиш каквото ти кажат, си пътник. Освен това Робъртс-Старши го е осиновил. Сигурно са му промили мозъка, за да им служи като вярно куче. Какъвто и да е, той е твой брат, Алекс. Близнаци сте. Това значи повече от всичко друго.

-          Но той...

-          Той днес можеше да те убие, но избра да не го направи. Защото сте братя. Някъде дълбоко в сърцето си, той е добър. Миличък, дай му шанс. Трябва да поговориш с него. Ти си в по-добрата позиция, все пак. Ти започни.

-          Как така?

-          Ами, ти си имал семейство. Те са те обичали, подкрепяли и са се грижели за теб. Той е бил осиновен от закоравял престъпник и е бил задължен да му служи с цената на главата си. Целият си живот е прекарал сред мутри и главорези – що за пример е това? Той не е научен да прави добрини и все пак днес извърши две. – добави тя с усмивка.

-          Две?

-          Не уби теб и спаси мен. И знаеш ли какво ме попита преди да гръмне онзи?

-          Какво?

-          Дали те обичам, ама честно. Значи го е грижа за теб; вече.

-          Наистина ли те е попитал за това? – невярващо запита Алекс. – А ти какво му каза? – и се изчерви.

-          Истината. – отвърна тя и се изчерви в отговор.

-          Е?

-          Обичам те, ангел мой! И след всичко, което се случи в последните дни, дори мога да кажа, че те обожавам. Сякаш съм те познавала през целия си живот.

-          Чувствам се по същия начин, малката ми. И се питам как съм живял досега, преди да те срещна. – не спираха да се прегръщат, милват и целуват. И непрекъснато се гледаха в очите и се усмихваха един на друг.

После се качиха в колите; Колин и Еди си тръгнаха с Мони, а Алекс намери Матю и отидоха в най-близката болница, за да се погрижат за раната му. След това заминаха при родителите си. Имаха да наваксват толкова изгубено време. По пътя говориха доста; Матю му разказа как Садиста подкупил Пийт и после нареди на Матю да го премахне.

-          Значи все пак се оказа предател, така ли? Поне няма да ми е гузно. – после звънна телефонът му. Лаборантът имаше новини.

-          Забрави за този случай и унищожи пробите, моля те. Ще го направиш ли за мен? – все пак трябваше да прикрие брат си.

-          Няма проблем. - му отговориха. След това Матю върна пистолета на брат си.

назад  напред