9. Време за истина

9.      Време за истина

Алекс се показа в очертанията на вратата с вдигнати ръце. Веднага пратиха двама гардове да го обискират. „Всичко върви по план, засега” – помисли си той. Набързо огледа обстановката. Имаше доста боклуци тук, кашони, варели... Да се чуди човек има ли място за самолет, пък бил той и стопански. Мони не се виждаше, както и Садиста. Но имаше достатъчно прикрития за хората му, така че поне за това бе спокоен. Заведоха го в центъра на помещението и се обадиха. След минута-две се появиха Садиста, Мони с вързани отзад ръце и някакъв тип, който я държеше, както и 7 гарда, които ги наобиколиха. „3х3=9 и 2+7=9; значи шансовете са еднакви” – помисли си Алекс, като набързо прецени ситуацията.

-          Спокойно, малката ми, всичко ще бъде наред. Целият този кошмар съвсем скоро ще свърши. А тези копелета ще си платят с лихвите за тази работа. Кълна се в името си! – така си мислеше Алекс, надявайки се Мони да усети някак утехата, която искаше, но не можеше да изрази гласно той, поне не в момента. Питаше се какво става с братовчедите. „Дали вече са успели да влязат? Дали не са ги видели или хванали? Защо, по дяволите, времето тече толкова бавно?” – ядосваше се наум Алекс.

-          Алекс Глоувър! Най-сетне ми падна в ръцете, при това идваш на собствен ход. Не е ли удоволствие това? – ехидно се засмя Садиста.

-          Ето ме. Получи, каквото искаше. Сега пусни момичето. Тя вече не ти трябва.

-          Дяволски си прав. И сега, какво да правя с нея? – той се замисли как точно да се отърве от Мони.

-          Матю, имаш ли идея как да постъпим? А също по какъв начин да накажем тук присъстващия за многобройните му престъпления против нашата личност? Излез напред, моля те, и изложи визията си.

Назованият по име предаде Мони на един от гардовете и се приближи в посока на Алекс като пътьом извади пистолет – не какъв да е, а откраднатият пистолет на Алекс. Вдигна го насреща и тъкмо да се прицели, замръзна на място. Матю гледаше Алекс, а той – него; беше абсолютна тишина; наоколо се долавяше електричество, което висеше над главите им. Матю свали оръжието и се приближи към Садиста. Алекс все още гледаше към него и не вярваше на очите си.

-          Искаш ли да ме осветлиш какво, по дяволите, значи това? Защо този тип, твоят най-омразен враг, е сякаш моето отражение в огледалото? Нещо не разбирам, а това никак не ми харесва. Майкъл, моля те, какво става? Обясни ми! – това бе, може би, първият път, когато Матю губеше самообладание в целия си съзнателен живот; чувството изобщо не му се понрави; нито това, че гласът му се извиси с 2-3 октави, въпреки волята му да го спре.

-          Какво значи? Какво става? Писна ми от едни и същи въпроси непрекъснато. Добре де! Ако ти обещая да те осветля, ще ми обещаеш ли да го гръмнеш? Тук и сега, пред очите на малката. Сделка?

-          Имаш я. – хладнокръвно отговори двойникът.

-          Неееееееее! – тук нервите на Мони вече не издържаха и тя изкрещя. Мисълта, че ще трябва да гледа как убиват Алекс на метри от нея, я извади от всякакъв контрол. Тя започна да се дърпа, мята, рита и дори ухапа по ръката гардът, който я пазеше. Садиста даде знак да я усмирят и се наложи друг от гардовете да я удари, за да я спре. Тя изстена като се просна на пода, а Алекс полудя:

-          Копеле, за много смел ли се имаш, да удряш жени? Ела при мен да ти тествам смелостта! Ударú някой от свойта категория, който може да отвърне и не е с вързани ръце. – той се бореше, но двамата, които го държаха, не бяха избрани случайно за целта. Беше безпомощен.

-          Майкъл, още чакам. – напомни му Матю.

-          ОК, добре. Ето какво. Аз съм единствено дете, а майка ми е починала месец  след раждането ми поради настъпили по-късно усложнения. Било безнадеждно и нито парите, които баща ми предложил на лекарите, нито заплахите, които им отправил, помогнали. Не успели да я спасят въпреки всичко.

-          Това е наистина трогателно, но не виждам връзката със случая. – заяде се Матю.

-          Ще стигна и до нея. Аз много исках по-малък брат, но баща ми никога не прежали майка ми, за да се „обзаведе” с нова жена, която да роди дете. Когато аз за пореден път го помолих да ми намери братче, той побесня и изкрещя сам да си намеря. Не го интересува какво и как ще правя, да съм се оправял сам. И аз точно това и направих. Тръгнах из улиците, за да търся някой сирак, който можеше да ми стане брат; но на улицата срещнах само отрепки – недъгави, просяци, наркомани и прочие човешка измет. После започнах да обикалям сиропиталищата – и там нищо. Бяха останали неосиновени само единици от най-„некачествения” материал. Тогава тръгнах из улиците, но с нагласа, че ще си харесам някое момче и ще си го взема... – и както разказваше историята си, Садиста така се вдъхнови и се вживя, че сякаш забрави в каква ситуация се намира. Беше се подпрял на един стелаж, загледан някъде в пространството и времето назад, и разказваше...

-          Беше преди 25 години. Мотаех се безцелно в парка един ден, когато край мен мина жена, която буташе количка. От онези, сещате ли се, двойните. Едно дете седи в коша отпред, а на рамката зад него е монтиран втори кош, в него – второ дете. Тя мина край мен с количката и се отправи към близката пейка. Докато се наведе да си завърже връзката на обувката, аз грабнах детето отпред и отпраших. Занесох го у нас, баща ми се съгласи да го осинови, но запазихме собственото име на детето, което беше гравирано върху сребърна плочка и висеше на врата му – Матю.

Алекс замръзна на място; в ума му за секунди преминаха детски спомени, сети се за брат си – казваше се Матю; бяха близнаци. Това обясняваше приликата. Беше точно на 2 годинки, когато майка му му каза, че Матю е отишъл при ангелите. Не е бил мъртъв, бил е отвлечен и никога не са го намерили.

В това време Матю мислеше за това, което бяха казали на него - че семейството му не го е искало и са го продали на тези хора за много пари. Почувствува отвращение – някога, защото мислеше, че семейството му го е продало, а сега – защото това бе лъжа, изречена от новото му „семейство”. 25 години е живял в лъжа. Този, когото обичаше като брат, го е откраднал от близките му само, защото е бил нещастен сам. Сега вече можеше да си обясни някои неща.

-          Затова ли толкова ме мразеше баща ти? Сигурен бях, че не съм негов син, макар да не подозирах каква е истината. Винаги се отнасяше с мен като с отрепка. Никога не беше доволен, независимо колко добре се представях. Като ученик, после като студент, после като дясната му ръка – имаше ми доверие, но не ме харесваше. Затова ли е всичко?

-          Той не харесваше никого. Понякога даже си мислех, че би предпочел да ме няма, само и само майка ми да бе жива. – това откровение бе направено с пресипнал глас и насълзени очи. Садиста бе проронил сълза, вероятно за пръв път в живота си.

-          А как стана така, че именно мен натоварихте със задачата да премахна Алекс? – уж небрежно попита Матю.

-          Той беше проучил Алекс Глоувър много детайлно и във връзка с това бе разбрал за брат му и какво се е случило с него. Баща ми в никакъв случай не беше глупав и веднага разбра, че този брат си ти. И въпреки че мен наричат Садиста, в неговия ум се роди идеята единия брат да убие другия – като отмъщението на Чарлз Робъртс срещу Алекс Глоувър.

-          Ти знаеше ли за това през цялото време?

-          По-късно разбрах. Мислех да не се меся, но след смъртта на баща ми, той трябваше да бъде отмъстен и реших, че да приложа плана му, е най-добрият вариант за това. И ето ни тук днес – всички тези хора, които ще станат свидетели на моята Вендета. Матю, миличък, аз изпълних своята част от сделката, сега е твой ред. – каза и се усмихна зловещо.

-          Прав си. Значи, такъв бил планът – да убия своя брат-близнак. Признавам, че е гениален. Сега да се върнем към сделката. – той се обърна към Алекс и се прицели. После всичко стана много бързо. 

назад  напред