1.
Случайна среща
Мони си припомни всичко това със свито
сърце, но после се усмихна леко на себе си – все пак всичко се размина без
тежки последици тогава. Сега тук, в парка, се разхождаше сред толкова много
кучета; повечето бяха с каишки, но имаше и помияри. Само че сега тя не се
страхуваше, защото паркът беше пълен с хора; нищо (лошо) нямаше да ú се случи
днес. Отново се замисли за мъжа и неговото куче: беше боксер и беше чудесен:
висок, кафяв, с гордо вдигната глава, изправена походка и смолисто черни очи –
големи, искрени, дълбоки... Помисли си, че ú прилича на полицейско куче – такъв
респект вдъхваше, изглеждаше толкова дисциплиниран, но после си каза „не,
надали. Полицейските са немски овчарки или най-много добермани. Не съм виждала
полицейски боксер досега. Но почти съм сигурна, че е обучено. Има толкова
интелигентен вид...” А стопанинът му също не беше за пренебрегване. Висок,
мургав, с гарваново черна коса и ... изумрудени очи. О, как обичаше тя зелени
мъжки очи, обичаше ли, не.... направо ги боготвореше. Щом видеше висок,
зеленоок мъж с черна коса просто се разтапяше и после се унасяше в мечти...
Мони беше романтична натура и често се случваше да се замечтава за нещо или
някого... а това беше идеалът ú за мъж, ако се прибави към другите
характеристики и да е моторист.
Реши, че, ако пак налети на тях, ще спре и
ще разпита за кучето; изгаряше от любопитство дали предположенията ú са поне
близо до истината. Тръгна обратно по алеята, беше забелязала свободна пейка под
сянката на огромен див кестен и се запъти натам. Седна, облегна се назад и
затвори очи; предаде се изцяло на своята музика. Тъкмо си тананикаше наум
любимата си песен, когато нещо я докосна по ръката; тя се стресна е доста меко
казано, по-скоро цялата подскочи от пейката. Разтърси глава, отвори очи и се
опита да се фокусира около себе си, за да види какво беше онова и какво се
случваше изобщо. Тогава станаха едновременно две неща: видя срещу себе си
кучешка муцунка, беше едър екземпляр и имаше такъв изглед, че, ако го оприличим
на дете, то несъмнено беше широко усмихнато и чу до себе си :
-
Простете,
той никога не е правил така, не знам какво му стана. Наистина съжалявам, много.
- Гласът долетя отдясно. Тъй като беше следобедно
време и запад се падаше вдясно, в тази посока сега слънцето залязваше и вече бе
стигнало малко над хоризонта, затова не е чудно, че, обръщайки глава по посока
на гласа, в първия момент Мони не можа да види нищо: залязващото слънце бе
точно на нивото на главата на говорещия и той изглеждаше като „тялото” на слънцето.
Тя примига 2-3 пъти, докато очите ú привикнат на ярката светлина и тогава видя
източника на гласа. Това беше той; погледна отново напред, към кучето, за да се
убеди, че е права; беше прекрасния боксер, после отново погледна вдясно; беше
стопанинът му. Той се усмихна, извини се още веднъж и попита:
-
Свободно
ли е? – тя се усмихна смутено, изчерви се отново и отвърна:
-
Да,
разбира се. Заповядайте! – и, въпреки че цялата пейка бе на тяхно разположение
в момента, Мони се премести наляво, като се стремеше да не обръща лицето си към
непознатия. Защо ли? Защото той олицетворяваше на 99% (не знаеше има ли мотор)
идеалът ú за мъж и тя знаеше, че цялото ú лице аленее чак до върховете на ушите
ú. Той седна на малко разстояние от нея, а кучето беше застанало пред Мони и
муцунката му бе в ръцете ú.
-
Какво
добро куче! Хубаво куче! Кой е добро момче, а? Кой? Кое е най-хубавото кученце
в парка? – играеше си тя с красивото животно.
-
Казва
се Бруно. – каза стопанинът му.
-
Ти
имаш чудесно име. Направо е страхотно! Искаш ли да ти кажа една тайна? Името ти
страшно много ти отива, да знаеш. Много приличаш на Бруно. Добро момче! – тя не
спираше да го гали и милва, докъдето ú стигаха ръцете. В един момент ú хрумна
нещо и тя уплашено дръпна ръцете си назад.
-
Нали
не хапе? Бруно? – попита с нотка на тревога в гласа.
-
Не и
днес. Само, когато е на работа. Но днес почива, така че не се притеснявайте.
-
Работа?
Почивка? Нещо май не разбирам. За какво говорите? Той работи?
-
Той е
полицай. Когато работим по случай понякога е възможно да захапе заподозрения,
но днес почива и не хапе, 100 % сте в безопасност. – усмихна се той.
-
Полицай?
Ти си полицейско куче! Знаех си, че съм права. Сигурна бях, че си. Това значи,
че си пиша 2 точки. – и отново го погали, а до нея мъжът гледаше неразбиращо и
се чудеше какво става тук. Реши да попита вместо да гадае. Тя обясни:
-
Още
щом го видях първия път си помислих, че е полицейско куче – нямаше как иначе;
толкова гордо и дисциплинирано. Трябваше да е полицай, ако ли пък не –
най-малкото трябваше да е дресирано, но не приличаше на цирково куче – имаше
прекалено интелигентен вид за цирков артист. Значи интуицията ми не ме е
подвела и съм познала; получавам по 1 точка за вярно предположение: имам 2
верни – значи 2 точки. – тя се усмихваше на Бруно и го галеше, докато говореше
със собственика му.
-
Интересно.
– каза той. – Имате силна интуиция и
вярна преценка за нещата. А можете ли да кажете нещичко за мен? – той ú намигна
многозначително.
-
Ами 2
неща са ясни като бял ден, даже 3. – започна Мони.
-
Така
ли? Нима съм толкова лесен за разчитане? А аз си мислех, че съм от трудния тип.
И какво отгатнахте, ако не е нахално от моя страна да полюбопитствам?
-
Ами,
първо, и вие също сте полицай. Второ – вие сте дресьорът на Бруно и сте негов
(или той е ваш) партньор в полицията. Трето – вие доста усилено тренирате,
въпреки че изглеждате по-скоро слаб, отколкото трениращ тип. Но това трябва да
се дължи на самата тренировъчна програма, а не е ваш недостатък. Просто вие не
тренирате за показност, както един културист например, а за добра форма и
физическа издръжливост; трябва да тичате, за да преследвате заподозрени; ако
имахте голяма мускулна маса щеше да ви тежи и да се задъхвате лесно. Тренирате
също самозащита, а бойните изкуства изискват гъвкавост, с каквато големите
тежести са несъвместими. Затова не ви личи от пръв поглед, че спортувате
здраво, но аз съм сигурна в това, даже мога да си заложа главата!
-
Уау!
Леле! Вие ми взехте ума. Какво работите, ако смея да попитам? Защото с тези
знания за хората и тази интуиция за... всичко, спокойно могат да ви вземат на
работа в департамента по психология към криминалния отдел в полицията.
Тамошните служители са на вашето ниво почти. – този коментар я смути и тя се
изчерви, отново.
-
Между
другото, аз съм Алекс. Редно е да се представя, след като вече се познавате с
партньора ми.
-
Всъщност
той още не ме познава, само аз – него. Здравей, Бруно! Как си? Аз съм Мони,
много ми е приятно! - тя подаде ръка към
кучето, а то сложи лапата си в нея. Тя се обърна към Алекс:
-
Мони.
– подаде му малката си ръка, той я пое в здравата си десница и леко я стисна;
не прекалено хлабаво, за да не покаже неуважение, но не и прекалено силно, за
да не я нарани. При допира му ръката ú леко трепна; тя се надяваше това да му
убегне, но не успя да го заблуди. Все пак от възпитание и дискретност не каза
нищо и се престори, че не забелязва; вътрешно обаче се усмихна на себе си.
Обърна се към нея:
-
Имаш
ръце на пианист. Свириш ли на нещо, музикант ли си? – любопитството го
изгаряше. Не можеше да се примири, че тя го чете като разтворена книга, а почти
не казва нищо за себе си; искаше и той да отгатне нещо за нея, да не остане
по-назад.
-
Не
съм музикант. Винаги съм искала да свиря на китара, но не съм опитвала, нямам
музикален слух, според някои. – Той се нацупи. Все нещо трябваше да познае. Тя
продължи, като гледаше пред себе си в неопределена посока, в нищото.
-
Често
са ми казвали, че имам ръце на пианист, но това е зрителна измама. Не ги
харесвам. – Сега разбра. Каза си „точка за мен. Има проблем със самочувствието
и е много срамежлива. Но не мога да ú кажа това, ще я обидя; изглежда лесно
ранима и доста емоционална”. На нея отговори:
-
Напротив.
Ръцете ти са много хубави. С малки длани и дълги пръсти.
-
Малки
длани с дълги пръсти? Как е възможно? А, ясно, казваш това, за да не ме обидиш.
Иначе много добре осъзнаваш, че такава комбинация е невъзможна.
-
Не е
така, но знам защо го мислиш. Нека ти обясня. В криминологията, в науката,
изследваща пръстовите отпечатъци...
-
Дерматоглифика
– каза тя, за да покаже, че е наясно с темата.
-
...
точно тя. Според нея дланите не включват пръстите, а само китката; пръстите са
си пръсти, те се разглеждат отделно. Затова ръцете ти са хубави: малки длани с
дълги пръсти. Можеш да ми вярваш: виждал съм толкова много ръце, на мъже, жени,
деца; рядко чифт ръце може да грабне вниманието ми, а твоите успяха от раз,
затова трябва да започнеш да ги харесваш повече.
-
Леле!
– тя беше учудена; това го чуваше за пръв път, а рядко се случваше някой да я
изненада; беше впечатлена и знаеше, че ú личи, затова му каза:
-
Нямах
представа за това. Впечатлена съм. Браво! – той не разбра последното и каза:
-
„Браво”
за какво? Нещо ми убягна.
-
„Браво”,
защото успя да ме впечатлиш, а това не се случва често. – усмихна му се тя.
После погледна часовника си и скочи като ужилена:
-
Божичко,
виж колко е часа! Трябва да бягам, беше ми приятно да си поговорим, да се
запознаем, но сега нямам никакво време... Чао! – вече бягаше към изхода.
-
Чакай!
Кога ще те видя пак? – чу зад гърба си. Леко се извърна назад и, полуобърната
към него, извика „Вдругидееен”.
-
Вдругиден?
– промърмори под носа си. Помисли си „Но по кое време? Дали не съм дежурен
тогава?”; погледна графика на смартфона си и въздъхна с облекчение; беше
свободен. За да сме по-точни утре му предстоеше последен работен ден и излизаше
в отпуск: отдавна отлаган, за дълъг период и без конкретни планове. Това го
ободри. „Трябва само да изтърпя утрешния ден” си каза той наум и тръгна към
къщи. Това момиче го вълнуваше, определено. Искаше да знае всичко за нея: с
какво се занимава, хоби, къде живее, с кого, откъде е, има ли приятел.
Последното му се стори малко вероятно, защото нямаше да е сама в парка и нямаше
да говори толкова непринудено с него за толкова време, а и беше доста
срамежлива. Такива мисли се въртяха в главата му на път за къщи. Но също така
не беше изключено да е просто срамежливка, чийто приятел в момента не беше
свободен, а щеше да е престъпление да остане вкъщи в прекрасен ден като този;
освен това не тя го заговори, просто си играеше с кучето, а той ú се натресе.
Тази нова идея го подразни и реши, че няма да се навива или да мисли за нея по
този начин, докато не се видят отново и изяснят въпроса. Дотогава се налагаше
да се зареди с търпение; нямаше да е лесно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар