Дженифър живееше съвсем обикновен
и спокоен живот, но в дъното на душата си таеше силна страст към екстремните
неща. Това беше причината, когато един ден видя една обява веднага да отиде на
посочения адрес. Там разбра, че става въпрос за квалификационен курс по
„Противопожарна и аварийна безопасност и действия при евакуация“. Разбира се,
тя веднага се записа и си тръгна доволна от себе си и от идеята да се докаже в
някаква опасна ситуация. Това наглед незначително събитие държа тонуса й
приповдигнат до края на деня. Курсът щеше да започне след шест дни и тя ги
отброяваше нетърпеливо.
Уреченият ден и час дойде.
Курсистите бяха събрани в средноголяма зала и всеки получи комплект брошури,
химикал и малък ключ с номер. Те отключваха шкафчетата, в които всеки курсист
щеше да държи личните си вещи по време на курса. Появиха се преподавателите –
бяха двама инструктури и млада психоложка, която щеше да учи курсистите как да
се справят с психологически трудните задачи и как видяното в трудовото ежедневие
да не рефлектира болезнено върху по-емоционалните натури сред курсистите. Дженифър остана
доволна от това разяснение, т.к. тя самата се причисляваше точно към тази група
хора. Курсът беше с продължителност 6 седмици и накрая щеше да завърши с практически
изпит. Успешно издържалите изпита щяха да получат сертификат за професионална
квалификация и разрешително за упражняване на професията. Провеждаше се всеки
втори ден от седмицата от 18:30 до 21:00ч. Джен беше много стриктна и го
посещаваше редовно. След третата седмица започна да й тежи това ново занимание,
но все още й беше интересно, затова си наложи воля да се справи.
Времето минаваше и постепенно
денят на изпита настъпи. Джен беше обзета от голямо притеснение и нетърпение и
много нервна. Изпитът се състоеше в симулация на пожар в жилищен блок и имаше
продължителност от 1.5 часа. Курсистите веднага научаваха оценките си и когато
последният от тях получи резултата си всички заедно отидоха да се почерпят в
близкия бар. Джен беше получила втория най-висок успех в групата и беше много
горда със себе си.
След това събитие живота на Джен
се промени. Не че е станал по-динамичен или по-вълнуващ, не – по-скоро
светогледът й се промени, промени се начинът, по който гледаше на себе си. Сега
тя живееше с идеята, че е наистина полезна и ценена, че е в състояние да
действа адекватно в опасни ситуации, когато, може би, човешки живот ще зависи
от нея, и това рефлектира върху ново, по-високо самочувствие. И с този нов
светоглед и ново самочувствие тя сякаш заживя съвсем нов живот, имащ твърде
малко общо с предишния. Така постепенно изминаха два месеца, откакто бе минал
изпита.
Работеше като администратор в
една фирма. Един ден служебният й телефон иззвъня. Обади се. Обаждането беше
във връзка с една акция за евакуиране на хората от сграда, подлежаща на
разрушаване. Веднага извика такси и тръгна за мястото, а по пътя се обади на
директора на фирмата, в която работеше, и му обясни ситуацията. Той беше от
хората, с които може да се говори открито; веднага разбра сериозността на
положението и й каза да отиде спокойна и да си свърши работата, а след това да
се прибере вкъщи да си почине и да не забрави да му се обади, за да му каже как
е минало всичко. Благодари му за разбирането и се съсредоточи върху всичко,
което беше учила по време на курса и сега щеше да й бъде много необходимо. Беше
изгубила представа за времето и силно се изненада, когато осъзна, че таксито е
спряло. Плати на шофьора и слезе от колата. Ето, че беше тук – мястото на
първата в живота й спасителна акция, и беше много развълнувана. Знаеше, че може
и трябва да се справи, и така щеше да стане. Беше по-уверена в себе си, от
когато и да било и това щеше много да й помогне, за да се справи със
ситуацията, да държи всичко под контрол.
Акцията започна. Беше стара
административна сграда, която трябваше да бъде взривена. Специалистите от
фирмата, заела се с премахването на обекта, шяха да използват най-новите
техника и технологии, за да разрушат цялата сграда само с един взрив.
Очертаваше се грандиозна гледка, но хората от квартала бяха лишени от
удоволствието да я наблюдават, т.к. целият район беше отцепен, а хората – откарани
на безопасно разстояние. За извеждането на хората от сградата щяха да работят
съвместно пожарната, полицията и Дженифър, в качеството на експерт в областта
на евакуацията, а пред сградата имаше три линейки като задължителна мярка за
безопасност. Започнаха извеждането на хората от последния към първия етаж.
Щателно се проверяваше всяко помещение, а навън специален екип изготвяше
веднага списък с данните на вече изведените лица. Действаха бързо, т.к.
разполагаха с много ограничено време. Причината за това беше, че едновременно с
евакуирането на хората, специалистите залагаха взривните материали на много
места, които се явяваха ключови за стабилността на сградата. Операцията вървеше
трескаво и всеки си вършеше работата съвестно. Почти бяха преполовили площта.
Правилата за безопасност изискваха след последната проверка на всеки етаж, той
да бъде „запечатван“, т.е. всяко помещение на етажа се заключваше. Това се
правеше с цел, ако даден човек се заблуди и не намери бързо изхода, да се
насочи само по стълбите: надолу – към главния изход или нагоре – към покрива,
където имаше хеликоптерна площадка и хеликоптер, с готовност да излети всеки
момент. Достигнаха втория етаж. Разполагаха с още две минути. Директорът на
служба „Противопожарна и аварийна безопасност“ Джесъп нареди да се направи
последен оглед на сградата за изостанали хора, след което „запечатването“ щеше
да започне. Дженифър отиде. Обикаляше внимателно всяко помещение на всеки етаж;
след нея вървеше мъжът с ключовете. Бързаха. Бяха стигнали петия етаж. Имаха
още 40 секунди. Джен забеляза затворена врата. Това означаваше, че никой не я е
проверил. „О, Господи!“, помисли си, и я отвори. Нямаше никой. Въздъхна с
облекчение. Тръгна към стълбището за четвъртия етаж. Единственото, което видя,
беше един мъж, който слизаше стремглаво към долния етаж. Натисна дръжката. Беше
заключено. 10 секунди. Виковете бяха излишни. Всяко помещение в сградата беше
звукоизолирано и единственият начин да се чуе в два съседни кабинета беше през
отворената врата, но сега това просто нямаше как да стане. Знаеше го, бяха го
учили по време на курса. Не мислеше за „психологията на нещата“. За нищо. Сети
се, че никога не се беше молила. Реши, че това е подходящият момент да попълни
този си пропуск. „Сега или никога!“ помисли си с ирония. Но въпреки това винаги
носеше на врата си едно кръстче – спомен от една екскурзия. На него беше
изобразено Светото разпятие. Хвана го с два пръста, поднесе го към устните си и
зашепна: „Отче наш, който си на Небето, да се свети Твоето име, да пребъде Твоето
царство както на“............
Звукът от взрива беше ужасен.
Никой от чулите го, нямаше да го забрави до края на дните си. Много от хората
навън, които стояха по-близо до обекта, бяха съборени на земята от взривната
вълна, но никой не беше пострадал.
По-късно същия ден, докато
разчистваше останките от сградата, специалният екип откри в един от пластовете
развалини малко кръстче с гравирано върху него разпятие. Никой от хората,
евакуирани от сградата, не го позна.
Същата вечер директорът на
фирмата звънна у Дженифър и записа на телефонния секретар съобщението: „Здрасти
Джен! Как си? Нали щеше да ми звъннеш днес, какво стана, забрави ли? Все едно.
Я кажи, да си изгубила нещо? Днес по време на разчистването останките на онази
сграда открили сред тях едно кръстче – видях го, същото е като твоето, та
реших, че може да си го изгубила, докато си извеждала хората. Сега е в мен,
така че утре като дойдеш на работа ще ти го върна. Лека нощ!“
27.10.2005 г., София
Няма коментари:
Публикуване на коментар