4. На гости

4.      На гости

-          Здравей, бабче! Водя ти гости. Слушай, много е важно никой да не разбира, че сме идвали и че тя ще остане тук, с теб, нали? Винаги съм казвал, че си най-съобразителната баба на света!

Двамата влязоха в неговата детска стая и продължиха разговора си на чаша билков чай; минаваше 23 ч.

-          Ще ми обясниш ли това, което започна да казваш в колата? – попита с раздразнение той.

-          Нищо няма за обяснение; всичко ти казах в прав текст. На теб може и да дължи живота си, но какво го свързва с мен? Знае, че някакви могъщи хора искат да ме видят в ковчег и надали смята, че си заслужавам риска, за да застава срещу тях. Та коя съм аз, за Бога? Вие се познавате от доста години, работили сте заедно и сте си прикривали взаимно гърбовете при всякакви случаи. Мъжката дружба е пословична по принцип, но когато е замесено спасяването на живот, остава до гроб! А мен ме познаваш от 2-3 дни и вече ти навлякох куп неприятности! Отделно от това искам да опазя семейството си. И за капак на всичко се съмнявам в приятеля ти! Той дори може да те ревнува от мен, виждайки колко покровителствено се отнасяш с „момиченцето”! не казвам „ревнува” в интимен смисъл (като гей), а защото вие се знаете от толкова отдавна и сигурно до днес не се бяхте виждали поне от месеци, да не кажа и повече; изведнъж се появявам аз с моите проблеми и ти го молиш за помощ, пак заради мен. Сега разбираш ли в крайна сметка за какво ти говоря от толкова време? Същото нещо с пълна сила се отнася и до теб; не се обиждай.

-          Как така? Какво искаш да кажеш, по дяволите? – вече бе загубил и малкото останало му търпение.

-          Просто е. Както той се съмнява в мен, така можеш да се съмняваш и ти, в отговор на моето съмнение спрямо него. Него го познаваш от години и му имаш 100 % доверие, а мен ме срещна преди 3 дни и оттогава проблемите ти заради мен не са спрели; а в крайна сметка какво знаеш за мен? Нищо. Преди години съм била нахапана от помияри (дори не го вярваш, защото нямам белези) и преди време съм работила около нарко-контингента. Не е много обещаващо, нали? Спокойно. Можеш да се съмняваш в мен колкото ти душа иска; не мога да те съдя за това. Можеш да ме откараш у нас и сама да се заема със защитата си от неизвестен враг. Можеш да ме махнеш от тук, за да не рискувам живота на милата ти баба; и да забравиш за моето съществуване изобщо.

Алекс гледаше към нея и не вярваше на ушите си. Мислеше, че си е загубила ума от страх. Тя продължи със спокойна интонация и увереност в гласа; нямаше и помен от треперене.

-          Спокойно, Алекс. Аз няма да ти се сърдя, ако направиш всичко това, защото това би било нормално. Може би, ако бях на твое място, щях да постъпя по същия начин. Само като се сетя за доверието и обичта, които ме свързват с моите приятели; колко пъти съм се карала с разни хора заради тяхното недоверие и/или неуважение към приятелите ми. Не мога да очаквам от теб да обърнеш гръб на скъп приятел само, защото аз се съмнявам в него. Естествено, нямам никакви доказателства в подкрепа на съмненията си. Просто винаги са ме наричали „Тома Неверни” заради това. Не мога да се боря срещу себе си, но мога да освободя теб от това бреме. Затова сега те моля, това е последното нещо, което искам от теб: закарай ме у нас и забрави за мен. Аз винага съм била „Survivor”, ще се справя някак и сега, нали знаеш „черен гологан не се губи” казва народът. Не ме мисли, просто ме върни у нас и то възможно най-скоро, много те моля! – погледна го така искрено с дълбоките си очи, че тотално го обезоръжи.

-          Божичко, къде си била досега? Защо не те срещнах по-рано? – той отиде до нея; тя седеше на леглото му; взе малката ú ръка в своята и я целуна. После се премести до нея на леглото и обви кръста ú с дясната си ръка, а с лявата галеше косите ú.

-          Знаеш ли, мисля, че си права; отново. Аз няма да убия доверието си в Пийт (не го е заслужил с нищо), но занапред ще си имам едно наум за него в подобни случаи. Ти ме накара много сериозно да се замисля, благодаря ти за това. И си избий от ума, че ще те върна у вас; ще те оставя сама да се оправяш с бъркотията. Забравú! Може досега да си била „Survivor”, но занапред ще има кой да се грижи за теб – аз. За мен ще бъде удоволствие, малката ми! Ще направя всичко по силите си, за да заслужа доверието ти, обещавам! – имаше толкова честност и откритост в гласа и очите му, че Мони не се усъмни и за миг в лоялността му.

-          Не е нужно да ми обещаваш нищо. – каза, докато го галеше по косата.

-          Знам, че си искрен. Но наистина не мога да искам или да очаквам от теб да загърбиш приятеля си заради мен. Няма да е честно. Историята познава много случаи, когато приятели от деца и с тенденцията да останат такива до гроб, се разделят завинаги заради намесата на жена. Не искам аз да ставам повод за поредния такъв случай; няма да си го простя до живот. – говореше тя, докато го гледаше в очите и милваше лицето му.

-          Не мисли за това сега. Имаме по-големи тревоги. Теб те скрихме; сега трябва да измислим как да защитим близките ти.

-          Няма какво да мислим. Знам какво ще направя. – каза тя с най-голямата увереност, на която бе способна в момента.

-          Какво си намислила? – не успя да скрие любопитството си Алекс.

-          Ще се свържа с тях и ще ги предупредя. – отвърна простичко тя.

-          Полудя ли? Те ще се побъркат от притеснение и сигурно повече за теб, отколкото за себе си. Ще се чудят в каква каша си се забъркала и кой е отговорен за нея? Ще си имам още ядове на главата... – беше притеснен не на шега.

-          Спокойно. Няма да уведомя най-лабилните нерви, като майка ми, баща ми и сестра ми.

-          Тогава кого? То май не останаха много...

-          Не съм ти казала почти нищо за мен. Няколко от близките ми работят в системата. Тях ще уведомя и те ще имат грижата за останалите. – каза тя и се усмихна многозначително и някак заговорнически му намигна.

-          Успя да събудиш любопитството ми. Ще ми разкажеш ли подробно?

-          Подробности не са необходими. Ето какво. Имам двама братовчеди в полицията, като по-старият беше инструктор по самоотбрана на колегите си; има черен пояс от най-висок дан по карате ли, не помня точно кое изкуство беше; после закриха това звено, но той стана криминалист; цивилен е, но е много опасен, ако го предизвика някой. Другият е по-млад, но доста „горещ” тип и не ти трябва да го закачаш; той е доста едър (висок и здравеняк) и може да повали всекиго. Освен това вуйчо ми е пенсиониран военен, но за заслуги към страната си (участвал е в две войни и има медали и ордени за храброст) му позволиха да запази оръжието си, заедно с цялата съпътстваща документация, а и зрението му е на сокол дори в напреднала възраст; той също е доста опасен в ръкопашен бой. 

Алекс слушаше и с напредване на разказа, семейната история му се струваше все по-невероятна. „Възможно ли е всичко това да е вярно?”. После се усети, че подозира Мони и се разкая наум.

-          И сега, най-близкият роднина, на когото ще поверя грижите за семейството, е...

-          Е ...кой? – нетърпелив беше Алекс

-          Е брат ми, Колин.

-          Брат ти? Но ти каза, че имаш сестра...

-          Имам сестра, но това изключва ли възможността да имам и брат, според теб? – каза тя, развеселена, и го целуна по челото

-          Не, предполагам, че не. – каза той, леко смутен от активната фамилия в служба на родината.

-          Така е. Тъй като той е много дискретен относно работата си и всички вече са се отказали да го разпитват по служба, за него ще е най-лесно, а и е най-близо до тях.

-          Браво, малката ми! Помислила си за всичко. Страхотно семейство имаш, наистина.

-          Знам. Толкова много ги обичам! Те са всичко за мен. Е, и някои приятели също, разбира се.

-          Сега да видим какво следва в нашия план. – през цялото време, докато говореха, седяха прегърнати и се милваха един-друг.

Алекс извика Бруно и му нареди да пази Мони с цената на всичко; кучето щеше да загине, ако се наложи, но да спаси живота на момичето. Тя силно се надяваше, че няма да се стигне дотам да живее за сметка на умното животно; нямаше да го понесе.

После Алекс приготви спален чувал за себе си на пода и оправи леглото си за Мони. Седнаха на леглото и продължиха разговора.

-          Сега разбирам откъде знаеш толкова за полицейската работа. С такова смемейство...

-          Да, но не забравяй за спа-центъра. Това също е безценен опит. А и аз съм най-горещият почитател на криминални сериали – гледала съм всички, които са си стрували гледането.

-          А вашите не бяха ли против да... нали се сещаш... за този спа...

-          Те не знаеха, даже нямаха идея какво се мъти там. Как си представяш, че брат ми щеше да позволи „малката му сестричка” да се навърта около опасни наркобарони. Нищо от случващото се там, не съм им споделяла; това беше моят начин да ги защитя. „Колкото по-малко знае човек, толкова по-добре за него”, нали?

-          Несъмнено е така. Все повече ме изумяваш! Имала си толкова възможности да се справиш с хора, които ти пречат, а не си го направила, за да не привличаш излишно внимание нито към себе си, нито към семейството. Това е достойно за похвала, най-малкото.

-          Благодаря ти, че мислиш така. Това е много важно за мен. Ами ти? Как стана така, че живееш в онази голяма къща съвсем сам, извинявай, Бруно; къде е семейството ти; каква е връзката с тази мила бабка, която ни приюти?

-          Къщата е наследство. Нашите отдавна се оттеглиха от активен социален живот в големия град; купиха си вила в планината и сега живеят там през повечето време. А в останалото време пътуват: в страната и чужбина. Тази жена е майка на баща ми и е единственият човек, който е близо до мен от целия ми род, поне доколкото ги познавам.

-          А дядо ти?

-          Почина отдавна. Тя живее само със спомена за него. Много се обичаха.

-          Съжалявам. – стана ú много тъжно за Алекс и баба му; затова се приближи до него и го прегърна, целуна го по челото.

-          Ами братя или сестри нямаш ли? - любопитството ú относно живота му не ú даваше мира.

-          Не, за съжаление. Имал съм брат, но още като дете е починал от някаква рядка болест. Аз дори не го помня.

-          Горкичкият ми! Много съжалявам, слънчице! Аз не знам какво бих правила без моите хора. Ще се опитам да компенсирам липсата на близките ти, макар и слабо, разбира се.

-          Не се безпокой, малката ми, аз съм свикнал с този живот. От доста години живея сам и вече не ми прави впечатление. Но сега с теб се чувствам по-добре от всякога. Наистина, сега имаме проблем, но ти обещавам, че скоро всичко ще свърши. Тогава ще можеш да ме представиш на голямото си семейство. Надявам се, че ще заслужа тази чест. – той я целуна по косата, а след няколкоминутно седене в тишина я прегърна и повтори „Малката ми”.

-          Все така ме наричаш. Мисля, че е време да проверим кой колко голям е. На колко си?

-          27. Ти?

-          Ъм... дааа, малка съм си. – каза като се нацупи на шега.

-          Е? – не се предаваше той. – Чакам.

-          21. – отвърна му Мони като поруменя, отново.

-          Е, не значи ли това, че съм прав? Малка си и още как! Ела тук! – каза и я придърпа към себе си. Радваше се на младото ú и стегнато тяло; тя действително беше в добра форма и всичко това нямаше как да му убегне. Подхвърли ú:

-          Тази форма, която поддържаш, от работата във фитнеса ли е или от друго място?

-          Може да се каже, че там започнах. Работата беше в двусменен режим. След всяка първа смяна тренирах: час във фитнеса, половин час сауна и половин час парна баня. Като напуснах работа, си извадих карта за подобен център и там правех същото като имах и половин час в джакузи. Като ми изтече картата, с моята съквартирантка ходехме всяка сутрин да бягаме в парка; идеята беше нейна. След няколко месеца тя се изнесе при гаджето си и аз останах без партньор. После започнах друга работа и ходех до там пеш: връзваха ми се 35-40 минути ходене в 1 посока; така по час-час и половина дневно. Вкъщи също имам няколко уреда и система с упражнения. Така се поддържам; разбира се, внимавам какво ям, но не съм луда на тема диети и спорт.  – тя се изчерви.

-          Изглеждаш страхотно! Повярвай ми – това не са празни приказки. Разбирам от тази тематика. - Изобщо не се учуди, че я хвана толкова лесно, докато падаше от втория етаж.

Решиха, че е време вече да си лягат, защото денят бе не само дълъг, но и изпълнен с доста емоции, повечето – отрицателни. Целунаха се за „лека нощ” и всеки си легна на мястото. По някое време през нощта Мони започна да стене леко насън, после се усили, после започна да крещи. Алекс стана и отиде до нея; опита се да я успокои без да я събужда, но не успя. Тогава я събуди и я прегърна силно; тя се сви до гърдите му и цялата трепереше; от очите ú капеха сълзи.

-          Спокойно, това е само кошмар. Тук съм, малката ми. Няма да те оставя. – тя се сгуши още по-силно до тялото му и избухна в плач.

-          Моля те, не ме оставяй сама! – ридаеше изплашеното момиче.

-          И през ум не би ми минало да го направя. Успокой се, тук съм. – галеше главата ú.

-          Искаш ли да остана при теб, докато заспиш? – попита тихо той.

Тя кимна и си легна, той се намести зад нея и я обви с ръцете си, като нежно я притисна до себе си. Умората си каза думата и тя много скоро заспа; той също се отпусна и се унесе в дълбок сън.

На сутринта ги събуди приятно цвъртене и аромат на нещо много вкусно. Чак сега си дадоха сметка колко гладни бяха. Сръчно се облякоха, оправиха леглата и минаха през банята да се освежат набързо. След това хукнаха към кухнята, където бабата на Алекс точно привършваше с пърженето на понички за закуска. Беше приготвила и бурканче с ароматен конфитюр от горски ягоди. Двамата я целунаха по бузите от благодарност за закуската и се нахвърлиха лакомо върху нея. Бабата беше достатъчно дискретна да ги остави насаме, но те я поканиха да остане и закуси с тях. Тя прие с удоволствие и стопли вода за кафе. Сега Алекс ú представи Мони като „своята приятелка” и бабата бе много доволна.

-          Доживях - възкликна тя; - Вече бях спряла да се надявам. – не криеше колко е щастлива. Обърна се към Мони:

-          Миличка, ти нали няма да разбиеш сърцето на моето момче? Обещай ми!

-          Мила бабо, не мога да ти обещая нищо. Но ще направя всичко по силите си да не те разочаровам. – каза ú с усмивка Мони.

-          Мило дете! Алекс, тя е чудесно момиче, не я познавам, но съм сигурна в това. Затова гледай да не оплетеш конците с нея и да не я изпуснеш; момичета като нея днес рядко се срещат.

-          Зная, бабо. Ще внимавам, обещавам ти! – докато говореше с баба си, целуваше косите на момичето, а то се червеше и се чудеше къде да се скрие от срам.

-          И много да я пазиш, момчето ми! Че всякакви ги има. – продължаваше да нарежда бабата.

-          Разбира се, че ще я пазя, бабо! Не се тревожи! Даже затова сега сме тук. Бабче, трябва да я скриеш при теб, докато не ти кажа, че е безопасно да излезе. Никой не трябва да знае, че е тук; никой не трябва да я вижда, затова не ú позволявай да излиза навън, разбираш ли?

-          Всичко разбрах, детето ми! Бъди спокоен. Ако някой иска да я нарани или отведе от тук, първо ще трябва да мине през мен!

-          Бабо, ако стане нещо, веднага ме потърси на този номер – той подаде на старата жена листче с нещо написано на него. И допълни:

-          Бабо, разчитам на теб да ми пазиш момичето. – усмихна се и ú намигна. Обърна се към Мони:

-          А сега да видим с какво да започнем. – вече сериозно заговори Алекс.

-          Ще се обадя на брат ми първо, после на другите. Или пък той ще им обясни случая.

-          Добре, малката ми. Да го направим!

Те отидоха в стаята му и се заключиха там. Тя се обади на Колин и му обясни подробно ситуацията. После подаде телефона си на Алекс и той му заговори като колега на колега; важно беше да изяснят всички гледни точки и изчистят всякакви съмнения; размениха си и номерата, за всеки случай. Разбраха се, че още същия ден Колин ще събере вуйчото и двамата братовчеди и ще им разкаже. Също така се уговориха да пазят всичко това в тайна от останалите членове на семейството; не искаха да предизвикват излишна паника; тя нямаше да помогне. 

назад  напред