Пролог
Мони беше отишла да се разходи
в парка. Обичаше да ходи там сама, със слушалките на mp3-плейъра в ушите си, като се наслаждаваше на
любимата си музика по време на разходката. А, ако ú омръзнеха записаните
парчета, джаджата имаше и радио, което разнообразяваше плейлист-а ú.
Както ходеше, заслушана в любимото си
парче и загледана наникъде, без малко да се блъсне в един господин, който
разхождаше кучето си. Висок и доста привлекателен господин... После си мислеше,
че за тази част от секундата, в която едва не го блъсна, всъщност бе успяла да
ги разгледа, него и любимецът му, по-детайлно отколкото си мислеше (и отколкото
ú се искаше). Смотолеви набързо едно „Извинете! Много съжалявам” без въобще да
погледне към него и отмина. Не, защото не искаше да говори с него, а защото не
искаше да види колко се бе изчервила. Докато той отвори уста да каже нещо, тя
вече бе отминала със завидна скорост за човек, разхождащ се сам в парка. Той се
усмихна на себе си и се наведе да погали кучето си.
Мони продължи да обикаля парка като сега
се замисли за случката. Тя всъщност много харесваше кучета; не всички кучета
обаче: по-точно харесваше домашни и обожаваше полицейски кучета, но ненавиждаше
бездомните помияри; изпитваше див ужас от тях, при това не без причина.
Преди няколко години в една забутана безлюдна
уличка в квартала цяла глутница бездомни кучета я бе нападнала; тя викаше,
крещеше, риташе, опита се да избяга, но без резултат: бяха твърде много – цяла
дузина я беше обкръжила от всички страни, блокирайки по този начин всеки път за
бягство от тях. Две от кучетата я ухапаха: десния крак – по прасеца и левия
крак – по глезена. Извади късмет – ако подобно преживяване може да се определи
като късмет – беше студено, ноември, и тя бе с високи до под коленете ботуши;
именно тези ботуши поеха кучешките захапки; после по тях ясно се виждаха следи
от зъбите им. Нямаше идея как и защо се отърва – може би кучетата разбраха за
ботушите и че няма лесно да се доберат до месо, и загубиха интерес, но във
всеки случай тя се възползва от пролуката в обръча им и излезе от него като
забърза към главната улица, едва дишайки и с разкъсани дънки, които висяха на
парцали по краката ú. Беше тръгнала към фотостудиото, за да вземе готовите
снимки, поръчани предния ден и реши, че няма да се връща да се преоблича,
защото нямаше да ú стигне кураж да излезе и да мине отново по същата улица.
Така че, треперейки с цялото си тяло,
отиде и си взе снимките, прибра се и се събу, хвърли дънките в боклука и
огледа краката си за евентуални поражения; ако имаше и най-малка драскотина,
трябваше да ходи в ХЕИ да ú бият ваксини против тетанус и бяс. С облекчение
констатира, че последното нямаше да се наложи: кожата бе съвършено здрава.
Ботушите бяха поели всичко - обожаваше ги! Съквартирантката ú Ес каза на Мони,
че щом чула бесния лай погледнала през прозореца и с ужас видяла как Мони е
наобиколена от цяла глутница и как в един миг две кучета я захапали по краката,
а тя била вцепенена и не могла дори да извика. От този ден несетне Мони
изпитваше ужас само при мисълта за бездомно куче и всеки път щом видеше или
дори само чуеше такова, цялата настръхваше от страх и се молеше всичко да
приключи бързо, за да не изпитва болка дълго време; молеше се да ú прегризат
сънната артерия или друга от по-главните, за да умре бързо. Но, слава Богу, не
намрази всички кучета заради този случай; просто щом видеше куче се оглеждаше
за стопанин или поне за нашийник и щом ги видеше, си отдъхваше. Ако ли не –
опитваше се да запази самообладание, да не излъчва адреналин, породен от
страха, и да се отдалечи възможно по-бързо и по-далеч.
Няма коментари:
Публикуване на коментар